Калин Сърменов пред Lupa.bg: Медиите превръщат и най-големия глупак в изключителен човек
Съвременните медии, обзети от яростна битка за рейтинг, са на прицел в премиерния спектакъл на Сатиричния театър „Телевизионна мрежа“ под режисурата на Андрей Аврамов. Постановката е създадена въз основа на кинохита „Телевизионна мрежа“, удостоен през 1977 г. с 4 награди „Оскар“. Героят на Малин Кръстев - популярният тв водещ Хауърд Бийл, става жертва на собствениците на телевизията и на шефовете, които се сменят няколко пъти. Накрая в името на рейтинга Кръстев е убит в ефир.
В ролята на неговия шеф и приятел Макс Шумахер е Калин Сърменов, който не приема новите медийни стандарти за липсата на морал в журналистиката, и затова е принуден да си тръгне. В "Телевизионна мрежа" участват и актьорите Стефания Кочева, Явор Борисов, Силвия Лулчева, Иван Панев, Красимир Куцупаров, Димитър Баненкин, Асен Мутафчиев, Борислав Захариев, Симеон Гълъбов, Пламен Великов, Милена Аврамова, Михаил Сървански, Полин Лалова, Васил Грънчаров, Ирина Първанова и Мартин Христов.
Репортер на Lupa.bg разговаря в една от гримьорните на Сатиричния театър с директора Калин Сърменов за ролята и за влиянието на медиите в обществото. Популярният актьор и мениджър, който никога не се страхува да има собствено критично мнение, даде и своята безпощадна оценка за българската политика и за нивото на българските сериали. От интервюто ще научите и каква е била последната мечта на доайена на Сатиричния театър - Стоянка Мутафова, която ни напусна на 6 декември 2019 г. Сърменов разкри и какво да очакват зрителите от Сатиричния театър през настоящата 2020-та година.
- Г-н Сърменов, къде е границата между манипулацията и реалността? Как бихте коментирали проблема в ролите Ви и на мениджър, и на творец?
- Според мен няма граница. Тя не съществува. Както е казал Платон – „Това, което ние не виждаме, не значи, че го няма”. Тази граница я няма, защото ние просто не я знаем. Нашето общество и времето, в което живеем не се занимава с тази граница. Колкото по-цивилизовано е обществото, толкова повече намира границата. Ние сме далеч от този вид цивилизация. Имайки предвид, че тази пиеса е писана преди 40 години, още тогава нещата са изглеждали по този начин, а днес не са се променили. Тя звучи в България толкова актуално, че чак е болезнено. За мен това е проблем на обществото, че ние нямаме усещането за границата – къде да спрем. В основата сте вие, медиите. Моята логика е такава – вие сте прекалено много за такава малка държава. Всички искате всичко и на всяка цена. И най-големият глупак вие го превръщате в изключителен човек, защото не може да излезете и да кажете: „Днес правя интервю с един глупак.” Той е изключителен, за да може да го продадете. По този начин във всички медии се появяват едни глупаци, които изведнъж стават мерило за всичко. Те стават ментори, стават хора, които определят естетическите параметри.
- За вас това означава ли, че няма оправдание за борбата за рейтинг и борбата да е на всяка цена и с всички средства?
- Няма, разбира се. Ние живеем в една равнина, в която нищо не се случва. Не говоря само за България, говоря за целия свят. В момента ние тъпчем на едно място. Няма големи идеи, няма Ренесанс, няма импресионизъм, няма нещо, което да ни променя и да ни направи различни. В момента всеки се бори с нещо да бъде забелязан. Плюс това едно общество, когато загуби усещането си за критерий, тогава то започва да се самоунищожава. Ние сме такова общество. Ние нямаме критерии. Ние не знаем кой е добрият журналист, кой е добрият фотограф, кой е добрият директор, кой е добрият артист. Всички са лоши или всички са добри. Оставяме се на самооценката, а тя винаги е грешна. Защото тя е плод на възпитание, плод на комплекси, плод на много неща, които са извън представата за всичко и затова го удряме на тази любителщина, която ни заобикаля.
"Телевизионна мрежа" е най-новият премиерен спектакъл в Сатирата. Снимка: Сатиричен театър
- Нека обърнем нещата не от гледна точка на създателите на новини, а от гледна точка на консуматорите на информация. Имайки предвид, че част от обществото осъзнава, че е манипулирано, гледайки например разни шоу програми, защо тогава то позволява да бъде манипулирано?
- Това е съвсем различна тема. Потребителите зависят от семейната среда, от възпитанието, от неща, които са извън темата, за която говорихме преди малко. Това е проблем и на нашето общество. Ние зарязахме образованието, непрекъснато всички говорят как семейната клетка е вече едва ли не вредна и трябва да бъде затворена и да бъдем джендъри, които да вървим безполово и да се обичаме по дърветата. Това никога няма да доведе до добро по простата причина, че личният пример изгражда новите и младите хора. Ако ние не им дадем пример няма да стане. Какъв пример им даваме? Че може всичко? Или пък като онези страни на север, които не дават и да пипнеш детето. Нищо не можеш да му направиш. Ако едно дете не усети шамара няма как да стане. Нас са ни били, дърпали са ни ушите и пак станахме хора.
- Сега ще ви обвинят, че прокламирате насилието над деца и боя.
- Аз не прокламирам боя. Казвам, че нормалните и логичните неща трябва да се случват. Той е направил, да не казвам какво, в средата на къщата, а ние му викаме: „Недей, моето момче, не е хубаво или пък браво, каква хубава форма си докарал с връхче.“ (смее се) Това е животът, в който ние живеем. Всяка една цивилизация започва и свършва. Нашата цивилизация е към своя край – ние няма да издържим. Човешкото съществуване е най-неприспособимото по логиките на природата от всички живи същества на тази планета. За съжаление, планетата ще си отиде, защото ние ще я взривим накрая. Виждаме какво се случва в различните части на Земята. Перспективата не е добра, цивилизациите си отиват, ако изобщо това нашето е цивилизация.
- Много мрачни размисли и черни краски за един директор на Сатиричния театър. Но явно такава е действителността.
- Те не са черни, те са истински. Много искам да не е така, но то е така. Затова като дойдох тук си казах – първото и основно нещо е да създам усещането за правила, усещането за логика. Всеки, който прави нещо трябва да бъде оценен.
- Явно сте ги създали. Сатиричният театър стана по-уютно място след ремонта на голямата залата и с разширяването на седалките, което за някои може да изглежда на пръв поглед незначително, но не е точно така. Имате и много премиери, поканихте нови актьори в трупата.
- Това е много важно. Благодаря. Ние прекарваме по-голяма част от времето и от живота си тук. Аз вкъщи стоя няколко часа вечер, докато видя децата и съпругата ми, докато вечеряме. Сутрин ставам рано, имаме пак около два часа, т.е. на мен ми се събират не повече от 5-6 часа вкъщи. Останалите часове прекарвам в театъра и няма логика това, което ние правим тук, да не е на нивото на нашите мечти, желания, амбиции.
- Може да се похвалите и с пълни зали.
- Не се оплакваме, но аз съм много внимателен с радостта. Ние зависим от много неща. Социалната среда определя интереса на хората. В мига, в който имаме социална среда, която не създава здрави основи за перспектива и за развитие на хората, ние сме надстройка, не сме база, първото нещо, което се реже, е културата. Много мразя политици, които правят всичко възможно да разклатят политическата система, да разклатят социалната среда заради свои глупави интереси, защото това вреди на всичко – и на младите, и на образователната система, и на културата, на възпитанието и на това, което оставяме след себе си. Затова аз съм внимателен с тази радост, че има публика в салоните. Всичко е много крехко.
Само преди двадесетина години направихме така, че изгонихме публиката от салоните с безумни експерименти и с глупости, които правихме от абсолютно безхаберие. Вярно е и че бяха такива години – никой не знаеше дали е кон, куче или риба. Понеже нещата сега са се закрепили искрено се надявам да има разум в средите, които отговарят за това. Преди дни говорих с едни китайци и те ме разпитваха за България и ме попитаха дали имаме различни партии. Казах: „Да, имаме много.“ Попитаха дали имаме парламент. Отговорих: „О, да“. А колко са ви депутатите, продължиха да питат те. „Над 200 души.“ И накрая попитаха колко души живеят в България. Казах – ами около 6 милиона. Те ме погледнаха и казаха: „А, ама на вас ви трябва един управител.“ Ние сме едно село. Един управител и толкова. А ние търпим Мая Манолова, Корнелия Нинова и какви ли още не, които всяват паника и си позволяват да говорят лъжи. Връщам се към темата за театрите и културата. Талантливият човек трябва да бъде отглеждан и това се стараем да правим ние в Сатирата.
Героят на Калин Сърменов е консервативен медиен шеф. Снимка: Сатиричен театър
- Вие държите на паметта – сложихте табелки на актьори от златното поколение на Сатиричния театър като Георги Парцалев, Георги Калоянчев, Нейчо Попов, Невена Коканова и много други.
- Няма да се уморя да повтарям – паметта е наша задача. Може би на част от хората, които влизат в Сатиричния театър вкъщи никой не им е казал кой е Нейчо Попов. Сигурно и Калата ще бъде забравен. Времето лети, поколенията се сменят. Но наша отговорност е ние да им припомняме. Сега сме приготвили добавена реалност – като седне някой на мястото на Невена Коканова може да сканира QR код с телефона си и да види снимки на Невена, видеа с участия в различни филми и да се запознае коя е Невена Коканова. За да ни има нас, те са били преди нас.
- Накарахте ме да се сетя за Атанас Буров – знам, че това е личност, която ви вдъхновява. Защо според вас в момента няма държавници като Атанас Буров и Стефан Стамболов? Защо някои политици предпочитат да взимат пример от Бай Ганьо, а не от личности като Стамболов и Буров?
- Тези държавници винаги са ме вдъхновявали. Смятам, че такива хора има, но ние не знаем кои са. Въпросът е дали едно общество е узряло, дали то цивилизационно се е развило и дали има достатъчно енергия и сиво вещество да може да ги извади на преден план. Тези, които ние сме ги оставили на сянка, в тъмно в тунела те се озлобяват и се отказват или напускат България, защото вече светът е отворен и ние не можем да задържим никого. Изумен съм как в „Пирогов” видях плакат, който подканя младите лекари да заминат да работят в чужбина. Да взема да направя и аз една политическа партия (смее се). Въпросът е обаче дали някой ще ме чуе.
- Слави Трифонов направи партия.
- О, да. Даже мога да се хвана на бас как президентът, като вече не е президент, ще го подкрепи. Там ще се нареди и Мая Манолова, ама не защото те мислят еднакво, а просто защото пробват един вариант. Не знам защо навлязох така дълбоко в политиката, но тя е важна. Все пак политиците или хората, които се занимават с политика, защото трудно мога да нарека всички политици, имат някакво отношение към културата. Но за съжаление част от тях са интересчии, които са готови на всичко. Те определят и правилата. За това как да имаме Буров? Ние трябва да го намерим и да го открием. Но като се появи Буров ние го махаме. Защото когато се появи той, веднага се разбира колко несъстоятелни сме ние. Затова по-добре да го няма. Сега излиза един филм за Буров. Още не съм го гледал. Срещнах се с екипа и имах разговор на тази тема.
- Асен Блатечки играе Буров.
- Да той играе там заедно с манекенката Диляна Попова. Гледах я по една телевизия. Тя дава акъл и говори от позицията на професионалиста, което е ужасяващо. Тя е много симпатично момиче, нямам нищо против нея. Но не е възможно тя да е капацитет в професията, в която аз съм си дал живота. Това веднага обезсмисля абсолютно всичко. За това са виновни тези продуценти, виновни са и режисьорите, всички тези хора са виновни, защото по този начин те плюят на собствената си професия. Моите уважения към нейната работа и към нейната визия, сигурно тя е страхотен човек, не я познавам въобще. Но гледайки отстрани си казвам: Това е повече от ужасно. И тя говори като професионалист, тя слага категории. Преди време виждам една дама, която се беше снимала в един филм и тя ме поздрави с думите: "Здравей, колега". И аз тогава отговорих: "Аз не съм ти колега. Ти си професионалист, аз съм любител." Ние, хората, от професията сме виновни за девалвирането на професията.
- Много хора напоследък имат самочувствието, че са режисьори.
- О да, особено в киното.
- Гледате ли български сериали?
- Гледам и то усърдно. Вече казах какво мисля за „Пътят на честта” - път на глупостта и бездарието. Бях много откровен. Работил съм с част от този екип. Знаете ли, ние сме държава на случайностите. Случайно ставаш директор, случайно ставаш министър, случайно ставаш режисьор, филмът става случайно. А това означава едно – липса на професионализъм на всички нива. Вижте сигурно и на мен да ми дадат думата сигурно и аз ще говоря за мозъчната хирургия със страшен професионализъм. Много искам в България да има класации, но като знам как се правят...
- Нали има рейтинги.
- Като гледам големите телевизии – едната вика ние сме номер 1, другата вика – ние сме още по номер 1, трети казва аз съм най-номер 1.
Малин Кръстев и Калин Сърменов в "Телевизионна мрежа". Снимка: Сатиричен театър
- Идентифицирате ли се с вашия герой в "Телевизионна мрежа" – човек, който държи да има морал в тази ожесточена битка за рейтинги?
- Много си харесвам този тромав морж, защото той с цялата си доброта на този свят и с изостанало мислене на времето се опитва да запази нещо. Не искам да се сравнявам с никого, но ми харесва такъв вид. Аз по принцип съм една идея старомоден и смятам, че качеството винаги носи в себе си лека носталгия към ретрото, към винтидж усещането. Това те кара да бъдеш смирен, да имаш отношение към миналото. Това те кара да имаш здрави основи. В театъра всички ми говорят на „ти“. Студентите идват в театъра и даже не ме поздравяват, което много ме учудва. Кой ги учи в това училище? Не знам. Но тези т.нар. професори и преподаватели трябва да почнат оттам. Може да не ме харесваш като артист, но все пак трябва да ме поздравяваш.
- Това са първите седем години.
- И това, обаче в училище това е професионално възпитание. Не можеш да не кажеш едно „Добър ден“ на директора на театъра. Първата им работа е да ти заговорят на „ти“, ако изобщо ти обърнат внимание. Имаше едно момче, което беше много близо до шамарите.
- Сериозно ли?
- Да, защото той даже в гръб, без „Извинете“ влиза в театъра, вижда ме и казва: „Абе тук, къде?“ И аз си казах: „Прави само крачки напред, защото ако се обърна ще му зашия един и ще се приключи.“ Това е голям проблем на съвременния свят. Искам да съм позитивен, всъщност това е позитивно. (смее се)
- През миналата година си отидоха много актьори, творци, част от които бяха свързани със Сатиричния театър като Стоянка Мутафова и Павел Васев. Какво си казахте за последно със Стоянка Мутафова и откъде извираше тази нейна неизчерпаема енергия и на 97 години?
- И Стоянка Мутафова, и Павел Васев дадоха много за театъра. Павката е един от най-мащабните директори на Сатиричния театър, пък за Кака да не говорим. Поклон пред всичките усилия за всичко, което е дала на Сатиричния театър. Хората си отиват и за съжаление не можем да бъдем вечни, но е важно какво обществото взима като пример, какви са нещата, които не оставят след себе си. За мен Кака беше пример за това как работата е над всичко. Тя беше истинска жена до последния момент, тя беше наистина жена – облечена, ухаеща, с всички неща на една жена, независимо от годините, което в днешно време е забравено. С Кака даже правихме планове за нова пиеса. Казвах й: „Како, недей, бе!“ За съжаление болестите я налегнаха, но желанието и хъсът и себеотрицанието, и смирението пред професията за мен е много важно като пример. Сега ще кръстим един стол на нея, чакаме табелката да стане. Нека младите да знаят, че от хора като Мутафова, Калоянчев, Павката Васев трябва да се взима пример за утрешния ден.
- В началото на сезон 2019/2020 през септември казахте, че сте успели да вдигнете заплатите в Сатиричния театър с 40 %, което е чудесна новина, а е нужно и актьорите да получават достойно заплащане и да имат самочувствие, че са добре платени.
- Да. През декември ги вдигнахме още веднъж, а през февруари ще ги вдигнем отново. За последните две години заплатите на места скочиха с над 60 %. Те още не са адекватни на пазара, но вече са достойни. Слава Богу, имаме много добри финансови показатели, имаме ръст от около половин милион през 2019 г. спрямо миналата наша година. Не се сравнявам с предишните години, защото не би било етично. Но нашият ръст е достатъчно впечатляващ и сериозен, за да можем да си позволим по-високи заплати. И допълнителното материално стимулиране е по-високо. Построихме си и трета сцена - Comedy bar Happy Сатира. Направихме си я сами. Министерство на културата не ни е дало и една стотинка за новата зала. Много се радвам за третата сцена, това беше моя мечта. Да направиш театрално пространство в днешно време и да го видиш в нищото - това е голяма радост. Много съм горд с екипа, с който работим, че тези хора повярваха в щуротиите ми. В началото някои от тях бяха притеснени, но сега виждам едно успокоение у тях и те разбраха, че това, което говоря не са празни думи.
Аз идвам тук от ритъма на частния бизнес, на истинския живот. Директорите на театрите не са направили никога нищо сами. Много е лесно да си директор на театър, ако преди това си бил в истинския живот. За мен управлението на този театър е нищо. Истинската битка е тогава, когато си сам в морето. Тук все пак държавата седи зад теб.
- Не сте привърженик на тактиката "Няма пари, няма пари."
- Не. Това е въпрос на стратегия. Всеки може да го направи. Държавата се грижи достатъчно, въпросът е, че някои директори не знаят как. Начинът, по който държавата ни финансира, е повече от логичен за времето, в което живеем. Някои казват - процентите за култура били малко. Но нали Вежди намери 17 милиона и българското кино тръгна. Да направихте хубав филм? Само ходят едни с едни шалчета и многозначително говорят по телевизията, а филмите са все по-лоши. Не е до парите. Въпросът е в главата да имаш нещо. Освен това българинът винаги иска някой нещо да му даде наготово. Винаги - той да не работи и някой да му даде и да мрънка.
- Пишете ли пиеси?
- Да, написах. Започваме да репетираме "Сатиричното кабаре". Това е мой текст, който надявам се да е добър. Ще бъде и режисьор на спектакъла. Ще го направим заедно с Николай Младенов, защото не мога да отделям толкова много време. Той ще ми помага в организацията. Понеже аз съм го писал съм го писал за колеги, имал съм предвид конкретни лица. Няма как да избягам от собствената си представа. Имам и още един текст, който е готов.
- Вие ще участвате ли в спектакъла?
- В началото мислех, но май няма да участвам, защото ще стане прекалено. Нямам и физическа възможност. Но и не бива. "Сатиричното кабаре" всеки път ще е различно и аз всеки път ще пиша нови текстове. То ще се играе през седмица и всеки път в него ще има нови неща. Това е и маркетингов ход - като всеки път ще полагам усилия да ги пиша тези неща и ще ми идва в повече всичко. Но да сме живи и здрави и първата крачка е да излезе. Важното е, че текстът след доста редакции от моя страна вече е готов.
- Какви нови премиери да очакваме в първите месеци на 2020 г.?
- Лилия Абаджиева започна репетиции с Любо Нейков. Много съм щастлив, че Любо пак ще влезе в Сатиричния театър с един прекрасен състав от Сатирата, с млади хора. Разпределението е много хубаво - Рада Кайрякова, Боян Арсов, много мощно присъствие. След това се готвим за наградите "Златен Кукерикон" през април. И там пак аз пиша текста като миналата година. Тази година темата ни е болница, а ние ще бъдем Клиника за смях и ще лекуваме света. Ще имаме ортопедия, уши, нос, гърло, травматология, ще имаме и педиатрия.
- Как е най-малката Ви дъщеря?
- Благодаря, добре е, слава Богу всичко е наред. Голямата също е добре и средната и тя е добре. (смее се). Благодарен съм на съдбата и на Господ, че ми дава възможност да имам три прекрасни дъщери и още да имам сили да се грижа за тях. Много си ги обичам.
- Вие сте млад.
- Е, да, млад съм, от позицията на някои съм млад. Държа се. (смее се) Въртенето на колелото си оказва влияние. Да сме живи и здрави. Аз съм много доволен от тях. Даже онзи ден си говорихме със съпругата ми за дъщеря ни Димана - тя е в тежка възраст, в пубертета. Ние вечно сме недоволни от нея. В един момент аз проведох с нея един разговор - бяхме на един басейн и докато плуваме си говорихме час и половина. И като излязох от басейна викам на жена ми: "Прекрасно дете!" Стана ми неудобно, хвана ме срам, че съм я критикувал. А тя разсъждава. Да, пубертетът ти сменя всичко, но ние пък какво искаме от нея. Като че ли ние сме били идеални. Майка ми казва: "Добре, че ти завърши училище." Толкова палав съм бил. (смее се) А ако ме питате ще Ви кажа: "Имах прекрасен пубертет". А майка ми ще каже: "Леле, майко, беше страшна работа." Родителите забравят себе си и искат повече от децата си.
Снимки: Агнес Методиева
