Краят на късопишковците или защо днешните обелки не са като едновремешните люспи

Цепене, люспене, пребоядисване, разводи и семейни войни съпътстват политическия ни живот от началото на безкрайния преход. Последната жертва на непреодолимите личностни различия, както казват адвокатите, са кремълските патриоти от „Възраждане“. Ще речете – голям праз – този филм сме го гледали хиляда пъти. Хем да, хем обаче – не. Днешните късопишкови обелки хич не приличат на люспите от някогашното СДС, или НДСВ например. Защото едно време партиите се цепеха поради различия, а сега – поради еднаквост.

Да вземем за пример оригиналните „сини“, които изкараха половин София на площада в края на 1989 г. Те бяха съставени от диаметрално противоположни идеологически елементи – ерзац дисиденти и комунисти-идеалисти от типа на Валери Петров, Нешка, Дърева. Имаше и консерватори по нагласа и генезис, живеещи със спомена за Царска България и строшените си кости в Белене като Бай Милан Дренчев и Петър Дертлиев. А огромното мнозинство бяха разнолики и неориентирани младежи без политически възгледи, освен общите идеи за демокрация и край на властовия монопол на БКП.

Появиха се или се възстановиха безброй ненужни и лишени от конкретни убеждения партии като социалдемократическа, радикалдемократическа, демократическа, БЗНС „Никола Петков” и още безброй други. Люспенето и катарзисът бяха неминуеми поради отсъствието на общи идеали и механизми за постигането им. И с помощта на умело внедрените ченгета от Държавна сигурност.

Днешното цепене на „Възраждане“ е точно на обратния полюс – Никито Дренчев се отрече три пъти от Костя като Свети Петър от Иисус не поради идеологически различия, а тъкмо напротив – заради пълното политическо единомислие. Всички късопишковци имат една цел – да осребрят възможно най-изгодно евтиния популистки вот и рашистките сантименти на неграмотната част от народонаселението. При тях няма битка за надмощие на идеи и концепции, на системи от възгледи. Единственият спор е кой е удобният момент да се прибере кеша.

По тази причина не можем да ги приравним с някогашните люспи – те са по-скоро обелки – изпразнени от съдържание чучела от ерата на постистината и възхода на европейския псевдонационализъм. Абсолютно взаимозаменяеми и като личностни качества, и като изказ, и като сценично поведение. Плюещи, грачещи, агресивни, заплашващи и пръскащи конспирации, докато не бъдат укротени със съответната сума.

Затова и всъщност няма значение как точно ще се определи идеологически съответната партия, заела пространството на „патриотичното“ (ВМРО взеха консервативен уклон, НФСБ – либерално-центристки, „Атака“ – отново консервативен, но по съветско-православна линия). Вотът на моралния патос, който те обират, е всъщност простестният изблик на политически неориентирания и нискообразован комплексар, който търси някой да вкара в затвора/избеси/изсели управляващата класа.

И всеки опит завършва по един и същи начин – с разцепление за няколко долара повече. Или рубли. Така си отидоха войводите и атакистите, така си тръгват и късопишковците. Спокойно, на никого няма да липсват.