Левчев приел в дома си Владимир Висоцки
Журналистът Тодор Токин, писал за БНР, „Труд”, „Поглед” и „Българска армия”, публикува в социалните мрежи свои спомени за поета Любомир Левчев, който си отиде днес на 84 години. Lupa.bg препечатва текста без редакторска намена:
Отиде си Любо Левчев. Познавахме се отдавна, бяхме и приятели. Първата ми среща с Любо бе през лятото на 1979 г. по време на първата Международната детска асамблея „Знаме на мира”, която се проведе в София по идея на Людмила Живкова, председател на Комитета за култура. Любомир Левчев бе неин първи заместник
Дни преди откриването на асамблеята, като млад репортер в БНР, ме пратиха на пресконференция в Парк хотел „Москва”. Днес пресконференции се правят за щяло и не щяло, но тогава това бе нещо изключително.
Местата в залата трябваше да се заемат 15 минути по-рано от началото. Закъснях с минута-две и не искаха да ме пуснат. Отгоре на всичко бях с джинси и джинсова риза, от „Кореком”, разбира се. Не можело така да се влиза в залата, там всички били с ризи и връзки. Вече се чудех какво да обяснявам на шефовете, когато се появи Любомир Левчев. И той костюмиран като мен. Набрах кураж и викам: „Другарю Левчев, мен не ме пускат заради джинсите”. Той спря и се обърна към охраната: – „Вие какво, и мен ли няма да ме пуснете? Я колега влизай веднага, остави ги тия.“
Припомних му тази случка години по-късно, когато вече бяхме станали близки. Той разбира се не си я спомняше, но искрено се развесели.
Любомир Левчев и Тодор Токин
Домът му на столичната улица „Велико Търново” - точно срещу Докторската градина, винаги бе отворен за негови приятели и приятели на тези приятели. Кой написал ново стихотворение, кой издал книга и му я носи с посвещение – бате Любо, както го наричаха по-младите му събратя по перо, винаги бе готов със съвет, похвала или критика.
Спомням си на един негов рожден ден попаднахме с Виктор Пасков, светла му памет. С Витята се знаехме от тинейджъри и се похвалихме на гостите на Любо, че знаем и пеем всичко на „Бийтълс”. Рожденикът веднага ми връчи една китара и с Пасков не млъкнахме цели пет часа. Гостите идваха и си отиваха, а Любо непрекъснато ни подканяше да не спираме. Най-накрая попита знаем ли нещо на Висоцки. Изпяхме „Он не вернулся из боя” и Любо започна да разказва за Володя, как се запознал с него, как Висоцки му е гостувал в София. Казах му, че всичко това е много интересно и че бих искал да го напиша във в. „Труд”, където работех тогава. ОК, след два дни отново бях при него, той ми даде и снимки с Висоцки, стана прекрасно фолио.
Никога няма да забравя трите дни в с. Полковник Серафимово – на десетина километра от Смолян. Покрай Левчев селото се утвърди като обетована земя за редица известни български и чуждестранни поети, писатели, художници, които черпят творческо вдъхновение от пленителната природа, древната история и сърдечното гостоприемство на местните жители. .Любо бе купил там една къща на 300 години и прекарваше цяло лято, като непрекъснато му гостуваха приятели. До него къща си бе купил и поетът и драматург Цветан Марангозов, приятел на Левчев от младежките години, после емигрирал в Германия и върнал се у нас след 1990 г. Една друга къща е наречена „Шерън Хаус”. Посещава се от американски художници и други творци. Те рисуват Родопите. В Ню Лондон, щата Кънетикът – родния щат на великия поет Робърт Фрост - те вече са направили дружество на приятелите на България. В Полковник Серафимово има малък музей на големия американски поет Уилям Мередит.
Та през август 1999 г. Любо ме покани в селото, чийто най-известен жител бе той самият. Гост му бе и големият режисьор Коко Азарян. Пристигнах в деня, който трябваше да бъде срутен мавзолея на Георги Димитров. Следяхме как става това по радиото. Когато стана ясно, че първият взрив не е успял, Любо рече – абе то цялата ни работа е такава. Направихме страхотно интервю, което трябваше да излезе в два броя. Втората част обаче трябваше да бъде съкратена с десетина реда. Познавайки добре Любо, му се обадих и му казах какво смятам да съкратя. Той се разсърди и отсече – нищо няма да пипаш, иначе не го пускай. Казах му, че с тази реакция много ми прилича на един виден политик от Евролевицата. Светкавичният отговор бе – съкращавай каквото искаш и го пускай, само не ме сравнявай с този човек.
Веднъж го попитах защо България няма Нобелов лауреат за литература. Завист – бе краткият му отговор. После припомни за съперничеството между Иван Вазов и Пенчо Славейков. А в наше време Съюзът на писателите бил предлагал няколко пъти Йордан Радичков. Само че от комитета, който дава наградите, все настоявали Блага Димитрова да стане нобелистка. Изглежда тя е имала силно лоби, но така или иначе все още сме без лауреат…
Първите броеве на „Труд” през 2000 г. и през 2001 г. – Милениума и новият век – започваха с мои интервюта с Любо. Той все скромничеше – абе защо все аз, но не отказваше. Четеше ги винаги предварително, но веднъж доста се поизпотих. Неговата секретарка бе качила интервюто на погрешна дискета и трябваше отново да се връщам у тях, нея я нямаше, а Любо бе скаран с компютъра. Дори предложи пак да го запиша. Слава Богу, не се стигна дотам.
В края на 90-те години на миналия век Левчев праваше поетични матинета в зала 2 на НДК. Той четеше нови стихове, а саксофонистът Петьо Парчето ги илюстрираше с музика.
Спомени, спомени. Не мога да пропусна 70-ият му рожден ден, когато получи орден „Стара планина” в присъствието на целия ни културен и - отчасти – и политически елит.
Сбогом, Поете!
