Македонският режисьор Деян Пройковски: Разликата между ангела и дявола е един полутон - важното е да го различим

Спектакълът „Братя Карамазови“ се очертава да бъде не само събитието на театралния сезон, но и да има дълъг сценичен живот. Поне това показват възторжените реакции на зрителите след премиерата на постановката на 16 април в Народния театър. Зрителите близо 20 минути стояха прави на крака и бурно аплодираха актьорите и македонския режисьор Деян Пройковски, който постави епохалния роман на българска сцена. Екипът на театралната постановка „Братя Карамазови“ дълго се покланяше под възторжените възгласи на публиката „Браво“. Сложен, многопластов, мащабен – така може накратко да се определи постановката, в която великолепната актьорска игра талантливо се вплита в грандиозната сценография и драматичната музика.

Режисьорът Деян Пройковски е един от най-търсените балкански режисьори. Роден е в Битоля, бил е директор на Македонския народен театър в Скопие. Възпитаник е на българската Национална академия за театрално и филмово изкуство. Поставя спектакли в родната си Македония, в Сърбия, Черна гора, Хърватия, Турция, Русия. Разговорът с Деян Пройковски се проведе минути преди премиерата на „Братя Карамазови“, като той даде интервю единствено за Lupa.bg. Непосредствено след първата среща с публиката в София той си замина за Северна Македония, но по телефона бе любезен да отговори на въпроса дали самият той е доволен от екранизацията си на вечния роман на Достоевски и как реагира на изненадата, която му поднесоха накрая актьорите.

Снимка: Агнес Методиева

- Г-н Пройковски, защо България, защо Народния театър, защо Достоевски и защо „Братя Карамазови“?

- Имах голямото щастие да следвам във ВИТИЗ при един от най-големите български режисьори проф. Красимир Спасов, така че пет години съм живял в България. Тук съм научил всички тайни на театъра и на театралното пространство. Още на първата репетиция казах на актьорите, че това представление за мен е много важно и по една емоционална причина – то е завръщане в София, в моя театрален дом, мястото, в което съм се учил на театър и по този начин много се радвах, че съм тук. Радвам се, че поставям спектакъла в Народния театър, който им своето огромно значение за България и за Европа като цяло.  

Защо „Братя Карамазови“ и Достоевски? Когато директорът Мариус Донкин ме покани да работя тук коментирахме, че ни се иска да направим едно представление, което да говори за човека днес, за съвременния човек, за това къде отива, в какво вярва и какво означава любовта днес. Самият аз исках да направя и такава постановка, в която да се постави въпросът за Бога – съществува ли Бог и какво означава да бъде вярващ.

Първоначално с г-н Донкин обсъждахме съвременни пиеси, но по естествен път стигнахме до извода, че всъщност великият Достоевски винаги говори за хората сега и днес. Затова е безвременен и затова решихме да работим по „Братя Карамазови“, защото цялата болка на съвременния човек, цялата жажда за някакъв живот е в основата на този епохален философски роман. Неговите герои са като нас днес –тялото иска да живее в страстта и има една борба да се удовлетворява тялото, а от друга страна има борба на душата, която през цялото време иска да поглежда нагоре към Бога. Води се борба между тялото, което влачи човека надолу и душата, която иска да върви нагоре. Има едно разтягане на човека - това е идеята защо „Братя Карамазови“ днес и тук. Защото влизаме в една абсолютно съвременна тема. В същото време една безвременна тема.

Снимка: Стефан Н. Щерев

- Бездуховността, която е обхванала света ли ви е провокира да поставите именно „Братя Карамазови“ и така да провокирате поне някои зрители към размисъл за сблъсъка между доброто и злото, между вярата и невярата, между Бога и дявола?

- Последните години прекалено дълго Европа и света се занимаваха с едни общи неща. В стремежа си да бъдем част от нещо по-голямо се занимаваме с влизане в някакви асоциации, но забравяме да говорим за човека. Казват, че всеки човек има свой собствен свят и ние забравихме да говорим за този свят, забравихме да се питаме какво става с човека. „Братя Карамазови“ е едно завръщане към човека, към индивида.

- Вас като интелектуалец и режисьор вълнува ли ви къде се корени злото в съвременния свят? Имам предвид в обществен, политически и религиозен план?

- Има едно нещо, което е много важно и което съм научил през първите години, в които започнах да правя представления и то е, че всъщност театърът не е училище. Театърът никога не трябва да се превърне в училище. Театърът не трябва да се поставя в ситуация, че е по-умен или че пък знае нещата по-добре от другите. Театърът трябва да бъде храбър и смел. Театърът трябва винаги да поставя истинските въпроси, по които другите мълчат или пък се притеснява или страхуват да ги зададат или пък просто не знаят как да ги дефинират. Всъщност нашите „Братя Карамазови“ имат такава задача и мисия – просто да поставят истинските въпроси на днешния ден. Хубаво е след представлението всеки да излезе със собствени отговори на тези въпроси и всеки да излезе със собствено лично мнение за представлението. Достоевски казва, че не е важно само човек да живее, а важното е и за какво живее.

Снимка: Агнес Методиева

- В романа на Достоевски има много силни монолози, много силни философски съждения. Как успяхте да ги претворите на сцената? Да вземем например частта за Великия инквизитор – как пресъздадохте тази психологическа и метафизична притча?

- „Великият инквизитор“ е едно от най-великите неща в литературата във всичките й значения и аспекти. Същевременно то е едно много голяма предизвикателство, когато трябва да се направи на сцена. Театърът и театралният език изискват едни други правила, а е същевременно е много важно как литературата се превръща в театър. В един момент в театъра е много важно освен какво говорим и какво виждаме. Картината, която виждаме в даден момент трябва да има също такова голямо значение, както и думите. По отношение на сцената с Великия инквизитор направихме един паралел с Вавилонската кула, с горделивия човек, това е една метафора. Надявам се, че тази препратка и тази идея ще бъде достатъчно интересна и ясна за зрителите.

- Камбаните във вашия спектакъл имат особено значение – и като присъствие, и като музика. Те са като тънка червена линия в постановката. Какво символизират те?

- Слушах едно предаване по радиото за възрастната жена, която бие камбаните на „Св. Александър Невски“ – Мария - и тази история много ме впечатли. Една от първоначалните идеи в нашата концепция за представлението и сценографията беше да има камбани. Казват, че разликата между съвършените камбани и останалите е в един полутон, който може да бъде чут само от големите майстори. Точно такава е и разликата между ангела и дявола. Затова хората по-често имаме падения, а не върхове, защото разликата е много малка – само в един полутон. И всъщност важното е как да се научим да го различаваме този полутон и да намираме разликата между ангела и дявола. Искаше ми се с композитора Горан Трайкоски да отидем и да чуем камбаните на катедралата, които винаги са ме възхищавали и вдъхновявали.

Снимка: Стефан Н. Щерев

- Качихте ли се горе в камбанарията?

- Да, беше страхотно преживяване. Бяхме горе и записахме камбанния звън. Но там разбрахме, че е безсмислено да записваме само една камбана. Важното е да се чуе истинския звук на камбаните. Когато ги слушаш как бият до теб чувстваш, че този звук ти събужда сърцето, което може би е заспало преди това. И човек като чуе истинската камбана след това усеща една необяснима радост вътре в сърцето. Така че от това посещение там дойдохме до идеята, че в нашето представление трябва да има истинска църковна камбана. Такава има в представлението и тя беше осветена от главния секретар на Светия Синод епископ Геласий, за което съм му много благодарен. Ние получихме неговата благословия и това ни даде силна подкрепа и в подготовката на представлението.

- Тази камбана, а и камбаните изобщо във вашия спектакъл са препратка към събуждането на съвестта, което е и в основата на творчеството на Достоевски.

- Разбира се.

- Г-н Пройковски, избрали сте едни от най-търсените и популярни артисти от Народния театър? Как се работи с тях? Доколкото знам с част от артистите от „Братя Карамазови“ се познавате още като студент във ВИТИЗ?

- Най-важното и най-скъпоценното, с което българският театър трябва да се гордее и има какво да каже, това са актьорите. Българската актьорска школа е много силна, тя е добре позната в региона. Имах щастието да работя наистина с велики актьори, които в същото време са много добри хора. Последните години все повече разбирам, че е много важно човек в репетиционния процес да се среща с добри хора, които са и великолепни актьори, защото само тогава нещата стават по-истински. Репетициите се превръщат в една лаборатория, където повече ще разберем и за самите нас, и за професията, и разбира ще можем заедно да имаме храброст и да си помагаме колкото се може повече, за да навлезем заедно в материята, по която работим. Аз наистина съм много щастлив от тази среща с тези прекрасни актьори и никога няма да забравя този театрален процес.

Не бих искал да пропусна някого от актьорския екип, защото те всички са много силни. И Владо Пенев, който играе едновременно Фьодор  Карамазов и Дявола, и Деян Донков като Дмитрий Карамазов, Велислав Павлов като Иван Карамазов, Димитър Николов като Аљоша Карамазов. Цветан Алексиев е Смердяков, Валери Йорданов е Ракитин, Ана Пападопулу е Катерина Ивановна, Грушенка пък се изпълнява от Александра Василева. Радина Кърджилова е Лиза, а Жорета Николова – Графиня Хохлакова.

Снимка: Стефан Н. Щерев

- С кои ваши колеги от Северна Македония работихте сега в Народния театър?

- Сценограф е Валентин Светозарев. Десет години той е живял и работил в Санкт Петербург. Там е бил главен художник в Театър „Вера Комисаржевска“. Интересно за нашите „Братя Карамазови“ е, че Валентин е работил в къщата-музей на Достоевски в Петербург, където Фьодор Михайлович е писал „Братя Карамазови“. По покана на директора на дома на Достоевски нашият сценограф направи преди години дизайна на музейната част. В целия процес имахме какво да споделяме, какво да разказваме, тъй като един дълъг период той е работил в къщата-музей и се е занимавал по-дълго с живота и творчеството на писателя. В самата сценография имаме една препратка, която асоциира тази музейна част, така че хората, които са били в къщата-музей на Достоевски ще се сетят каква е препратката.

Автор на музиката е Горан Трайкоски – той е наш много известен композитор. Горан Трайкоски е композирал музиката и към номинирания за „Оскар“ филм „Преди дъжда“. Сега работи много в Германия с един рок състав. Имаше концерти в Берлин, Хамбург, Щутгарт, Лайпциг. Това са двама мои колеги, с които работим дълго през последните години.

Миналата година имахме много интересни театрални преживявания и срещи – едната беше в Националния театър в Истанбул. Там работехме по „Ромео и Жулиета“ и имахме щастието спектакълът да спечели най-високата награда на Турция за най-добро представление. Наскоро поставихме „Орестия“ в Народния театър в Сплит, в Хърватия. Постановката също спечели награда за най-добро представление в Хърватия. Това са едни хора, с които споделяме обща философия за театъра и за това какво трябва да представлява той. С Горан и Валентин се усещаме без думи. Опитваме заедно да намираме един особен театрален език. В „Братя Карамазови“ работих и с Елена Иванов, която прави костюми. Тя също е много голям художник и човек и аз наистина съм възхитен от срещата с нея и от много неща, които станаха част от нашия авторски екип и част от нашето театрално семейство. Надявам се че с нея ще продължим този креативен път.

Снимка: Агнес Методиева

- Прави ми впечатление, че се обръщате повече към класиката – Есхил, Шекспир, Достоевски и може би ви интересува тази своеобразна борба между източноправославната духовност и западния рационализъм. Така ли е?

- Да, така се случи, че през последните години поставях повече неща от класиката – и „Хамлет“, и „Буря“, и „Ромео и Жулиета“. Но не го правя с предварителна цел. Преди „Братя Карамазови" поставих „Буре барут“ на Деян Дуковски в Националния театър в Черна гора. Идва един етап, когато човек иска да прави само това, което го интересува, и онова, чрез което той самият иска нещо да каже. Само така има публиката припознава тази емоция. Смятам, че годините, в които живеем са един своеобразен сблъсък между културите. Неслучайно съм избрал да работя върху тези текстове. Чисто философски ме интересуват сигналите, които Бог ни изпраща и които ние не винаги разбираме. Това обаче са неща, които би трябвало да ни направят по-силни и по-умни.

- На самата премиера на сцената получихте от Владо Пенев от името на всички артисти икона копие на обкова на Черепишкото евангелие. Този жест много ви развълнува...

- Много се изненадах, защото беше неочаквано. Гледам сега тази икона вкъщи и тя ме подсеща за пътя, който изминахме всички заедно през трите месеца, опитвайки се да вървим по пътя на Достоевски и всички заедно да намерим Слънцето, както казва финалният монолог на Дмитрий. В тази икона виждам цялата тяхна обич, усещам и че те са припознали моята обич и вяра в тях. Много важно е човек преди всичко да прави нещата добре, отколкото да говори за тях. Този спектакъл за мен разкрива точно тази философия– всички неща, които говорим и мислим за истинския театър, за истинския процес на работа, за истинската обич и всеотдайност към колегите, за вярата, и за любовта – те се случиха в нашите „Братя Карамазови“. А това е много важно – човек не само да говори какво ще направи, а и да го направи.

- Каква беше вашата емоция след представлението и какво ви споделиха ваши колеги и зрители?

- Имаше много силни реакции, даже такива хубави реакции, че човек даже се притеснява и му става неудобно, в хубавия смисъл, разбира се. Повечето хора казаха, че представлението е много мащабно – и по отношение на актьорската игра, която е невероятна и по отношение на самата концепция на представлението в нейната визуална част. Много колеги, зрители и хора, които бих казал знаят да гледат и разбират от театър, споделиха, че за тях „Братя Карамазови“ е много важно театрално събитие в културния живот и това ни прави много щастливи. Представлението е трудно като игра и като сценография, но положителните реакции на публиката по време на премиерата ни задължават всеки път да го играем на 100 %.