НАТО vs. Москва

"Ди Велт": Путин цели разцепването на Алианса

Коментар
09:49 - 14 Февруари 2019
494
НАТО vs. Москва

Какво е състоянието на НАТО през февруари 2019 г., 70 години след основаването си? При всичките успехи за гарантиране на мира, с които западният отбранителен съюз може да се гордее, алиансът показва и слабости, пише "Ди Велт".

Първо –  натиск от страна на Путин. Второ – често алиансът реагира прекалено късно, подцени и готовността на Москва за ескалация и волята на Русия за налагане на нов територилен ред в Европа (анексирането на Крим, Източна Украйна). Трето – пактът няма отговори на важни въпроси, като подходът към Китай или Ирак.

Какви са последиците за Алианса? 

За европейците военната заплаха нараства и вероятно дори е по-опасна от времето на студената война. Същевременно е възможна нова надпревара във въоръжаването, тъй като Китай, Индия, Русия, а така също и САЩ нямат властови политически интерес от разоръжаване.

Западните общества ще бъдат принудени да влагат за отбрана значително повече пари от данъци, което през идните години при все по-голяма конкуренция кой да получи по-голямо парче от бюджетната торта, ще доведе до обществени конфликти, особено в Германия.

В сряда отбранителните министри на държавите от НАТО за пръв път обсъдиха новото положение – развалянето на двустранния ядрен договор, сключен между Вашингтон и Москва (САЩ и Съветския съюз – б. р.) за забрана на атомни ракети с обсег от 500 и 5000 км. Споразумението не може да бъде спасено.

Учудващо е колко неподготвена е НАТО, въпреки, че от години се очертаваше подобно развитие и през това време по тази тема се състояха повече от 30 срещи между американци и руснаци. Алиансът беше изненадан и при анексирането на Крим през 2014 г. и сблъсъка на руски кораби и малки украински корабчета през ноември 2018 г.  Остава открит въпросът дали стратегическият ориентир и разузнаването на НАТО функционират достатъчно добре.

Конструирането на руската ракета със среден обсег SSC-8, което доведе до провала на ядрения договор, е нещо далеч повече от апетитна хапка за военни. Тя докосва носещата колона на НАТО.

Генералът от запаса Хайнрих Браус, който до лятото на 2018 г. беше най-влиятелният германец в НАТО, написа, че SSC-8 може много да повлияе за засилване на отбраната на застрашени съюзници в Северна, Източна и Югоизточна Европа, както и да парализира решимостта и волята за отбрана на европейските съюзници в случай на криза.

Ако примерно Русия при бърз военен поход по подобие на Крим нападне Прибалтика, то Москва би могла да подсигури подобно нападение с ядрена заплаха посредством SSC-8. В такъв случай съюзниците действително ли биха се притекли на помощ на прибалтийските държави?

Отговорът на този въпрос, както и спорът по разходите за отбрана, може да разцепи алианса. Точно това е целта на Путин. Но не е само това. С развалянето на ядрения договор сега Москва най-сетне може да разположи собствени ракети със среден обсег на южния и източния си фланг с аргумента за някаква заплаха. Москва гледа с голяма тревога на индийските и китайските ракети със среден обсег.

Отговор биха били новите руски оръжия, но те могат по всяко време да достигнат до Европа. Какъвто и да би бил отговорът на НАТО, с оглед на обстановка по сигурността ще са необходими милиарди за инвестиции, които днес изглеждат невероятни. При това трябва да е ясно, че няма да има разполагане на нови американски ядрени оръжия в Европа. Това не е от интерес за Вашингтон поради нежеланието да се стигне до пряка конфронтация с Русия.

До известна степен Путин притисна НАТО. Новите решения, взимани след 2014 г. за подсилване на източния фланг, са правилни, но въпреки всички усилия в  крайна сметка не са достатъчни за сплашване на Москва. Липсва модерна техника, инфрасктруктура и бързото задействане на големи бойни единици.

Така наречената руска стратегия на НАТО, състояща се от сплашване и диалог, е безнадеждно остаряла. Москва създава факти. В миналото това беше преди всичко Черноморският регион (Грузия и Украйна), където пактът няма присъствие.

Същевременно Русия все повече настъпва в Африка и запълва вакуума, оставен от американците. Споразумение за строеж на логистичен център в пристанище на Еритрея гарантира на Москва излаз на Червено море. Споразумението за военно сътрудничество с Централноафриканската република за обучение на въоръжени сили подсигурява влияние, също и съвместните учения с египетски войници за противопоставяне на терора, както и спорзумението с Кайро по използване на въздушното пространство. Москва е важен играч и в Либия.

НАТО наясно ли е с всичко това? Все пак сега алиансът започва по-активно да се занимава с Китай. От руска и американска гледна точка Пекин е една от най-големите заплахи. Но в бъдеще Китай може да се превърне в централен актьор в Афганистан, където пред очите на алианса все повече се окопаваха така наречената Ислямска държава и Ал Каида, а талибаните запазиха мощта си.

Защо въпреки многото жертви в действителност бе постигнато твърде малко? Защо едва сега алиансът започва да се занимава с Китай? Неясна остава и малката мисия на НАТО в Ирак. Може ли действително да се постигне нещо съществено? И какво ще се случи, ако брутални ирански милиции избият в Ирак войници на НАТО?

При подписването на Северноатлантическия пакт на 9 април 1949 г. американският президент Хари Труман заяви, че целта е да се изгради «защитен щит, който ще ни позволи да продължим нормалната работа на правителството за обществото, за да постигнем един изпълнен и щастлив живот за всички наши граждани.»

Това все още е валидно, но става все по-трудно. НАТО е под огромен натиск.