Оперната дива Анджела Георгиу в София: Срам ме е, че застреляха Чаушеску

Още една световна оперна звезда направи своя български дебют. Ппреди около месец румънката Анджела Георгиу взриви Зала 1 на НДК с великолепния галаконцерт под палката на маестро Найден Тодоров в съпровод на Софийската филхармония. Достоен партньор на голямата певица бе проспериращият американски тенор Стивън Костело. 

Румънката – изящна и като певица, и като жена, завършва Консерваторията в Букурещ. През 1990 г. напуска родината си, за да тръгне по световните сцени. Добила популярност с ролята на Виолета от „Травиата“ през 1994 г., оттогава до днес тя е сред най-големите звезди на операта. Сопраното пее в „Метрополитън” и „Ковънт Гардън”, „Ла Скала”, Виенската държавна опера. Изнася рецитали по целия свят, а календарът й е запълнен с години напред. Тя е звездата от последния оперен пълнометражен филм „Тоска” на режисьора Беноа Жако. С актьорите Антъни Хопкинс, Джеръми Айрънс и Джуди Денч поддържа приятелски отношения, след като се запознават на нейни представления. Има дует със Стинг, който изпълняват в Петра, Йордания, на възпоменателен концерт, посветен на Лучано Павароти. 

За всеки един концерт Георгиу се подготвя дълго и прецизно. Обхваща всеки малък елемент от произведението, докато улови всичките му емоции и внушения, за да ги интерпретира по своя уникален начин. Ето какво сподели певческата сензация пред българските журналисти, сред които бе репортер на Lupa.bg.

– Г-жо Георгиу, защо чак сега идвате в България?

– И аз самата съм изумена, че след 30-годишна кариера все още има страна, където не съм била на гастрол. При това съседна на моята родина. Е, вече направих моя български дебют! Но вашата страна ми е позната от ранна младост. По времето, когато бях студентка в Букурещ, гледахме много програми на БНТ.

- Наистина ли?

- Да, така е. Вашата телевизия бе далеч по-интеесна от румънската... Имах в консерваторията колежка, Моника, омъжена за български баритон. Тя за жалост си отиде много млада... Имам прекрасни впечатления от голямата българска певица Гена Димитрова, с нея съм пяла в „Метрополитън опера”. Познавам изкуството на Николай Гяуров. Съжалявам, че не съм си партнирала с Борис Христов. С  него се разминахме във времето.

– Как се поддържа певческата младост през годините? Позволявате ли си да запалите цигара?

– Понякога запалвам цигара, но само в горещините. Моят глас е част от тялото ми и затова трябва да се отнасям внимателно към него. Подбирам си репертоара, който изпълнявам, не се впускам в тежки и високи като регистър роли. Неотдавна настроих срещу себе си едни хора, като отказах участия, които ми тежаха. Гласът е естествен инструмент, който съзрява.

Трябва винаги да съм се наспала добре. Желателно е да не говоря много преди концерт или спектакъл и да не се впускам в интервюта и пресконференции, но аз го правя! В един момент се налага да имаш и медийни срещи особено когато излиза на пазара нов компактдиск и се налага да бъде представен. По принцип се грижа за гласа си – моя ценен инструмент.

– Изнасяте много концерти. Помните ли първото си концертно участие?

– Учих 6 години в Консерваторията. На 17-годишна възраст  вече имах самостоятелни концерти в Атенеума на Букурещ. Първото ми концертно изпълнение бе песента на Солвейг от сюитата „Пер Гинт“ на Григ. Занимавам се с концерти от студентка. Не избягвам телевизионните програми. Мисля, че концертите са далеч повече от оперните ми спектакли.

Не знам как стоят нещата с музикалното и вокалното образование у вас,  но аз като студентка бях задължена всеки месец да подготвям по две арии и една песен за изпълнение пред специална комисия, която ме наблюдаваше под лупа.  И така всеки месец в продължение на 6 години. В определен момент не пеех вече за моите учители, а за хората от публиката.

– До каква степен се сливате с персонажа, който претворявате?

– Едно от основните неща, характерни за мен, е искреността. Вярвам във всяка ария, която изпълнявам. На сцената лесно превключвам от един стил в друг, минавам от един автор на друг. Естествено, старая се да контролирам прекалената емоция.

Анджела в дует с Андреа Бочели

– Когато пробивахте в оперния свят, подценяваха ли ви като млада певица, идваща от бившия соцлагер? 

– Никога не ми се е случвало да бъда подценявана. Моето студентство съвпадна с безредиците и вълненията от началото на декември 1989-а. Тогава получих първото телефонно обаждане за ангажимент. Началото на 90-те бях на прослушване в амстердамската телевизия. Три години по-късно – прослушване с диригента Джеймс Ливайн в „Метрополитън опера”. На нито едно от тези места не ме питаха каква е моята националност, нито при каква система съм учила. Само талантът имаше значение за хората, които ме ангажираха. В момента, когато си отворих устата, всичките ми мечти се сбъднаха. Останалото нямаше значение. От самото начало се прицелих в най високото място, на най-високата позиция. Отворих централната врата, не влязох през страничния вход. Никога не съм искала малка роля в малък театър. Такава съм. Още в Букурещ, като започнах кариерата си, изпълнявах само централни роли – Виолета „Травиата“,  „Анна Болейн“, „Лястовичката“. Не бих се примирила с малка роля.

– Как съвместявате вашата искреност и непосредственост с желанията на режисьора и сценографа?

– Моята искреност и самобитност не ми пречат да изпитвам пиетет към заложения в партитурата образ, към намеренията на композитора. В Германия се случи да играя в странна „Травиата“ – действието се развиваше по време на Втората световна война с есесовци на сцената. Качих се на сцената и казах право в очите на режисьора: „Това не е моята „Травиата“, ариведерчи!“. Отидох си!

Обаче аз съм невероятно щастлива защото в 90 на сто от случаите попадам на правилните хора. На онези режисьори и сценографи, за които Тоска е Тоска, Анна Болейн е Анна Болейн. Изводът от всичко това е, че певецът трябва да внимава с режисурата и сценографията. И да чете внимателно, преди да си е подписал договора. Всичко е въпрос на вкус. Не можем да се опълчим 100% на новото време, в което живеем. Но в театъра е необходима принципност.

Ако повечето хора бяха като мен – да казват „не” на всички странни приумици, които се внасят в мизансцена, нещата щяха да бъдат по-резултатни. Повечето оперни артисти се опасяват, че ако се опълчат срещу някои  оперни тенденции, няма да бъдат ангажирани. И нека си го кажем още веднъж – ние, певците, е добре да проявяваме разбиране към времето, в което живеем. Но и да срещаме разбиране от страна на режисьорите и сценографите.

– Снимките на филма „Тоска” на Беноа Жако са важен момент от биографията ви?
– Несъмнено. Работата във филма е коренно различна от работата в театъра. Тя е лишена от тази аура, която те пази да се сбъркаш. Благодарение на киното операта става достъпна за милиони хора, които не могат да си позволят лукса да отидат на спектакъл. Много обичам филмираните опери. Не става дума само за „Дон Жуан“ на Джозеф Лоузи и „Вълшебната флейта“ на Ингмар Бергман. На млади години гледах с наслаждение оперните екранизации с участието на София Лорен и Джина Лолобриджида – двете големи актриси играеха ролите на примадоните. Естествено, едрите планове в киното дават възможност да проличат чувствата, изразени на лицето – понякога това в театъра не може да се види особено ако зрителят седи някъде далече в залата. Важното във филмираните опери е да има пълен синхрон между вокала и изображението.

– Как преживяхте разстрела на Чаушеску, предаван по телевизията?
– Това беше абсолютен ужас, аз съм против смъртта във всяка нейна форма. Желанието ми е да няма смъртно наказание, дори и за най-големите престъпници – лишени от свобода, те трябва да дадат обяснение за делата си. Много се срамувам, че светът стана свидетел на варварското убийство на Чаушеску и жена му. Румънският народ нямаше участие в това решение, това бе взето от десетина души, които спасяваха себе си. Беше грозно, създаде ни се етикет на някакви кръвожадни хора, готови на саморазправа, който, уви, още битува...

Интервю на Иван Георгиев
Използвани са въпроси и на други медии