Първан Симеонов за видеоесето на Иван Ланджев: Тежка тривиалност, тъпа ширпотреба!
Потресаващо е как тъкмо онези слоеве, които отричат националното, охотно прибягват точно до него, когато дойде ред за насмешка
Макар да е зает с актуалния кметски вот, социологът Първан Симеонов намери време да коментира превърналото се в сензация тъповато, нихилистично видеоесе на Иван Ланджев, прочетено прочувствено от Захари Бахаров. Докато хиляди се прехласват по добре познатите бъзици със селянията на българина, Първан хич не е доволен.
Ето жестоката му присъда:
И до мен стигна въпросното есе на видео (ще си го намерите, авторът се казва Иван Ланджев).
Почитания към автора и изпълнителя (Захари Бахаров), но иде реч за тежка тривиалност. Като фейсбук статус на незнаен вирален хипстър от Шишман е. Ще потърся да прочета други неща от автора, навярно са по-дълбоки. Спорът ми не е с него (според мен, той просто се е забавлявал с обезценени каламбури за ширпотреба), а с вашето прехласване. Пораснах и вече почвам да остарявам, а правилното изкуство у нас върти едно и също парче: горчиво усмихната интелектуалска надменност към собствения народ.
И също, потресаващо е как тъкмо онези слоеве, които отричат националното, охотно прибягват точно до него, когато дойде ред за насмешка.
Ето го видеоесето:
Космополитното е лично, срамотното е "българинът". Не е, например, маргинализираният и намачкан човек, който няма шанс за широта, не е консуматорът, който няма шанс за дълбочина, не е дори горкият Ганьо, ами е баш българинът. Няма социални обяснения, само национални. И никъде другаде по света не е така. Само у нас е така. Пием белина и това е!
Не, не ми казвайте, че това са будителски работи. И други разочаровани от "българина" знам от учебнците, ама бая от тях умряха за него.
Този национален комплекс за малоценност е също банален за напомняне, но явно е нужно. Изследван е отдавна. Казано кратко, ако наистина съществува някаква българска специфика, тя е точно в този комплекс. Още по-кратко: самата поява на това есе е смешното у българина. Самосбъдваща се травма. Будителите са онези, които ни вадят от нея, а не онези, които ни я натякват.
А, има и още нещо българско, а може би - балканско, османско, византийско, знам ли. Това е съчетаването на противоположности, балансът, двоичността. Затова и есето е все пак надушило посока. А има и попадение даже - единственото място в есето, в което не разпознах клиширан упрек, е всъщност и реален бисер на автора.
Май беше: искаме да казват, че компютърът е измислен от нас, но не искаме да ни превръщат в компютри. Да!
