Режисьорът и актьор Цвети Пеняшки пред Lupa.bg: Имам късмета да работя със съмишленици и да тичаме в една посока

Цвети Пеняшки е от онези личности, които се чувстват най-уютно в театъра. Може би защото е избрал театъра и като своя професия, и като своя съдба. Репетициите го зареждат, колегите-съмишленици го вдъхновяват, а младият и талантлив режисьор смята себе си за късметлия, че е обграден с артисти, с които гледат и тичат в една посока. "Много обичам да репетирам и може би затова се насочих към режисьорската професия", сподели Цвети Пеняшки в интервю за Lupa.bg.

Той е роден през 1993 г. във Враца в семейството на актьорите Емил и Капка Пеняшки. Благодарен е на родителите си, че са му дали творческа свобода и винаги са подхождали с разбиране към неговите режисьорски и актьорски търсения. През 2016 г. Цвети завършва НАТФИЗ „Кръстьо Сарафов“ със специалност „Режисура за куклен театър“ в класа на  проф. Жени Пашова и доц. Петър Пашов. Година по-късно прави режисьорския си дебют с постановката „Петя и вълкът“ в Държавния куклен театър в Стара Загора, където от няколко години е на щат като режисьор. Успешно се изявява и като куклен и драматичен актьор.

Поставял е спектакли на сцените на Драматично-кукления театър в Шумен, както и в Театър 199 "Валентин Стойчев" в София. През 2022 г. режисира и пише текста на някои от песните в спектакъла „Мелофобия“ в Театър „Сълза и смях“. Година по-рано направи фурор и с ролята на Пилат Понтийски в рок операта „Исус Христос суперзвезда“ в Опера Пловдив, като изгради успешно образа на един ексцентричен, но и в същото време трагичен образ на загадъчния римски прокуратор.

Цвети Пеняшки активно се занимава и с дублаж. Кай от анимационната поредица „Снежната кралица" например говори на български с неговия глас. Озвучавал е и редица други анимационни и игрални филми.

Какви теми го вълнуват като режисьор и актьор, защо му е интересно да изследва самотността и разкъсаната връзка между хората, защо детските приказки го вдъхновяват и какви нови спектакли скоро ще постави на сцената - са само част от въпросите, които Lupa.bg зададе на Цвети Пеняшки. От интервюто ще разберете и защо ролята на Пилат в „Исус Христос суперзвезда“ е огромно предизвикателство за него, както и интересни подробности около създаването на пророческия спектакъл в Пловдивската опера. Цвети разказва и за най-новата си постановка като режисьор - "Мелофобия".

- Цвети, какво те кара да се чувстваш вдъхновен в живота и в професията?

- Репетициите. Много обичам да репетирам и може би затова се насочих към режисьорската професия. Като актьор на мен ми е трудно без режисьор да надграждам ролята си. Вероятно от уважение и отговорност към режисьора, че сме изградили заедно една роля и затова не смея да кривна от правилния път на спектакъла, който сме създали. Докато като режисьор се чувствам много добре по време на репетиции. Самото създаване на спектакъла и репетициите много ме вдъхновяват, вдъхновява ме това, че макар да има изходен текст и примерно готова музика, реално започваме от нулата. Обичам да играя и на компютърни игри.

Това са двата полюса, между които се намирам – репетициите с колеги и компютърните игри.

Цвети Пеняшки в спектакъла "Сън в лятна нощ" на режисьора Димитър Стефанов в Театър “Любомир Кабакчиев”-Казанлък

- Предполагам, че като творческа натура все пак не си особен почитател на онлайн общуването, а предпочиташ живия контакт с хората.

- Така е. Много от общуването си го взимам, работейки. Като се замисля, винаги съм имал късмет да работя с хора, с които сме близки съмишленици. В един момент обаче се оказва, че твоят кръг от познати и приятели е само кръгът от колегите. Но процесът на репетиции никога не приключва в рамките на работния ден. След това се събираме да хапнем заедно, да си поговорим, да пийнем, да си поемем въздух за кратко от репетициите и отново да седнем да обсъждаме какво можем да направим, какво можем да подобрим в спектакъла. Този процес е много хубав.

- Кога се вълнуваш повече, когато стартираш определен проект – когато си в ролята на актьор или на режисьор?

- В ролята на актьор много се притеснявам, може би повече отколкото като режисьор. Като режисьор работя с хора, на които разчитам и знам, че в крайна сметка заедно сме създали даден спектакъл. Отговорността може и да е по-голяма, но никога не ми е случвало и се надявам да не си го позволя, не дай си Боже, ако нещо не се получи като спектакъл, да обвиня друг, освен себе си. Притеснението като режисьор е часовете преди премиерата, преди първата среща.

Следващите спектакли започваме по-спокойно да говорим, да обсъждаме, да подобряваме нещата, където има нужда разбира се. Като режисьор по време на спектакъла нищо не зависи от мен (усмихва се). И да се притеснявам, и да не се притеснявам нищо не мога да направя. Каквото е зависело съм се опитал да го направя по време на репетициите. Ако объркам реплика или мизансцен като актьор – това е друго вече. На сцената актьорите много зависим един от друг.

Като Пилат Понтийски в рок операта "Исус Христос суперзвезда", поставена от режисьора Веселка Кунчева в Пловдивската опера. Снимка: Александър Богдан Томпсън

- С кой спектакъл започва твоята 2023 година?

- На 19 януари в Дома на културата „Борис Христов“ в Пловдив ще играем с Пловдивска опера „Исус Христос суперзвезда“. Ще представим спектакъла и на 28 януари в НДК. На 22 януари в „Сълза и смях“ ще се играе „Мелофобия“, като аз не се появявам на сцената и там имам по-деликатно участие като режисьор на постановката.

- Какво предизвикателство е за теб да изиграеш ролята на Пилат Понтийски в рок операта „Исус Христос суперзвезда“?

- Огромно предизвикателство. Началото беше най-трудно. Изпратих първоначални записи от операта, а след това постановъчният екип трябваше да реши кого да покани на кастинг. За моя радост ме извикаха. Много се вълнувах за кастинга. Но най-трудният ми момент беше, когато всички солисти се събрахме на първа музикална репетиция заедно с диригента Константин Добройков и режисьора Веселка Кунчева.

Видях Влади Михайлов, Никеца, Керана – хора, на които се възхищавам. Те пяха като змейове и с душа. Те като изпълнители са свикнали по някакъв начин да разкриват душата си, да го правят емоционално, пеейки, само с гласа си. Аз се зачудих какво правя там и къде се намирам. На мен ми е много трудно от първо лице единствено число да го правя.

Доста по-лесно се случи на следващия етап, когато с Веселка седнахме и тя започна да дава насоки какво си представя, накъде може да поведем този персонаж. И тогава спрях да мисля къде не пея вярно, къде пея вярно, къде няма да направя пауза. Сега естествено отново го мисля, защото ако объркам оркестъра или някой друг колега става лошо.

Никеца (Исус) е единственият човек, когото гледам в очите по време на спектакъла, споделя Цвети, който е в ролята на римския прокуратор на Юдея - Пилат. Снимка: Александър Богдан Томпсън

- И след това започнахте да случвате този спектакъл, ако използвам израза на Веселка Кунчева.

- И след това започна да става много лесно. Най-трудното за мен беше, че процесът спря за почти две години. Това се случи точно на финалната права, когато бяхме достигнали до етапа, в който всички искахме да покажем и да споделим какво сме направили. А ние създадохме спектакъл, с който се гордеехме и гордеем. Много искахме да видим дали хората оценяват спектакъла по същия начин, както и ние, дали това, което искаме да кажем достига до зрителите. Беше много болезнено тогава. Тежка работа е създаването на един спектакъл в операта – трябва да има много добър синхрон между хор, оркестър, балет и солисти. 

- Това е твой дебют в операта?

- Участвал съм веднъж в Старозагорската опера като куклен актьор и веднъж в една опера-буфа „Хубавата Елена“ на Офенбах, там играех Аякс. Там нямаше проблем, тъй като ролята е много игрова и неговите партии са много речитативни, няма такъв диапазон на пеене. Страшното при Пилат е, че за мен е много малка партия, обаче много важна. Ако леко стъпя на криво някъде, после не знам дали ще имам времето да се поправя.

Рок операта "Исус Христос суперзвезда" на Пловдивската опера гостува в София, в зала 1 на НДК на 28 януари. Снимка: Александър Богдан Томпсън

- Какво ти откри за себе си в този библейски образ?

- Покрай ролята на Пилат прочетох различни трактовки за него. Най-интересното ми беше, че конкретно в този спектакъл се занимахме с човечността.

Беше ми интересна тази дуалистичност, която се създава на образа и как Пилат под въздействието на народа е принуден да вземе едно решение, но въпреки това запазва своята човечност. Може ли Пилат да запази човечността си и да вземе някакво решение? До голяма степен и операта по такъв начин е построена.

Огромна е ролята на Веселка и на постановъчния екип, че тенденциозно търсихме това решение, колкото се може по-ярко да излезе. Костюмът на Пилат, създаден от Мариета Голомехова е убийствен и той изключително много ми помага като актьор. Дори един детайл, нюанс в костюма, един предмет е в състояние да промени сценичното поведение. Дори само поради идеята, че съм с кожен ботуш до коляното, аз не мога да ходя, както ходя с маратонките си в метрото.

Аз съм много радостен, че ми се случи тази роля, радвам се и че всички тичахме заедно в една посока. Работихме съмишленици и приятели, без които аз нямаше как да изградя персонажа. Особено съм благодарен на Никеца – това е единственият човек, когото гледам в очите по време на спектакъла. Ако няма човек, който да е до теб в тази ситуация, в тази обща идея ти си загубен. Много е хубаво, че успяхме да създадем един красив екип. Колегите ми са много добри.

Актьорът в спектакъла "Прегаряне" на Веселка Кунчева в Държавен куклен театър - Стара Загора. Снимка: Александър Богдан Томпсън

- Ти участваш като актьор и в още два спектакъла на режисьора Веселка Кунчева - „Прегаряне“ и „Последният човек“ по романа на Оруел „1984“. И двата спектакъла, както и „Исус Христос суперзвезда“ са изключително актуални с темите, които разглеждат за съвременния човек. Тези постановки към какви размишления те провокират теб самия?

- Ние размишляваме заедно целият екип. А „Последният човек“ по романа на Оруел наистина е плашещ с актуалността си спектакъл. Много се радвам, че в „Последният човек“, както и в „Прегаряне“, има един по-деликатен хумор и е приятно, когато хората се смеят. Но още по-приятен момент е, когато ние от сцената усещаме, че публиката в салона се смее, обаче не й много смешно. Този смях се появява в конкретни сцени, в които ние опитваме по някакъв начин да говорим за нещата, които ни вълнуват и които вълнуват и Веселка.

Ще се радвам, ако може да гостуваме в София и с „Прегаряне“ и живот и здраве повече хора да видят този спектакъл и тази отдаденост, с която всеки от актьорите играе. Защото тази постановка наистина физически е много трудна за всички ни. Аз лично правя паралели с „Дългата разходка“ на Стивън Кинг. Много харесвам този роман.

И в „Прегаряне“ става въпрос за едно състезание, в което човек не трябва да спира. Покрай пандемията единственото хубаво нещо беше, че спряхме да тичаме и да бягаме и в един момент по някакъв начин осъзнахме, че досега всичко е било „Бягай, бягай, не спирай през цялото време“. Изпитвам само любов и удоволствие, когато играем и трите спектакъла, за които сега говорим. Надявам се да ги играем още дълги години, докато физически можем.

Чух много интересен коментар от ученици, които бяха гледали „Прегаряне“. Две момичета си говориха и едното каза: „Обаче яко кардио направиха тия актьори“. Защото през цялото време тичаме на сцената. А другата я прекъсна и каза: „Да, обаче аз сега кво ще правя с живота си.“ И започнаха да размишляват върху темата. Много е хубаво, дори и за секунда по някакъв начин да докосваме зрителите и да ги караме да размишляват.

- Какво е водещото при избора на теми и пиеси, които поставяш като режисьор?

- Интересувам се от много неща на този етап. Като цяло гледам да работя със съмишленици и много се интересувам от детски приказки.

- Постави в Държавния куклен театър в Стара Загора „Меко казано“ и „Копче за сън“ по Валери Петров. Какво по-специално откриваш в света на Валери Петров?

- Още в НАТФИЗ като студент преподаватели от различните дисциплини ни даваха „Пет приказки“ но Валери Петров като пример за драматургия. Петте приказки за мен са еталон на един проблем, който съществува от много време и ще продължава да се задълбочава – разкъсаната връзка между детето и възрастния.

Във всички приказки по един или друг начин става въпрос за самотно дете, за дете, на което не се обръща достатъчно внимание или което не се изслушва от възрастните. За мен тези приказки трябва да бъдат четени по-често и да бъдат поставяни и като спектакли. Не смятам, че са морално остарели. В основата си в тях се говори за човешки проблеми и за проблеми на децата.

Сега в Кукления театър в Стара Загора ще поставя американска пиеса за възрастни, в която става въпрос за самотно дете, по-скоро тинейджър на прага на зрелостта. Интересно ми е да изследвам самотността и разкъсаната връзка между хората. Интересно ми е и каква позиция заема музиката в живота на човека, в душата му, в обществото ни. Ето сега седим, говорим, слушаме музика и тя не ни пречи.

Младият режисьор пренесе на сцената на Кукления театър в Стара Загора приказката на Валери Петров "Меко казано"

- Каква музика обичаш да слушаш? Изпитвал ли си страх или неприязън към определен тип музика и има ли музика, която ти навява неприятни асоциации, както се случва с героите в спектакъла „Мелофобия“, чийто режисьор си ти?

- Музиката, която слушам не е много весела. Обичам да слушам и класическа музика, но обичам много и меланхолична музика, някои дори биха я определили като тъжна и депресарска. Но аз не я слушам като функция на нещо, което да ме сваля надолу, напротив, меланхолията, романтиката и по-емоционалната музика ме провокират.

Не се сещам за музика, която съм чул и която да ми е опънала нервите. Случвало се е песни или произведения да свързвам с някое събитие, което в даден етап от живота ми не е било хубаво, но това заминава много бързо.

В „Мелофобия“ персонажите повече говорят за това, че не понасят определен тип музика, отколкото наистина да не могат да я понасят. В крайна сметка малко повече се правят на хора, нехаресващи и дори мразещи музиката. Имахме много интересен и труден процес на създаване на самия спектакъл. Създадохме го на мускули, имайки предвид, че е частен проект.

Героите в спектакъла "Мелофобия" търсят магически музикален компас, който да ги насочи към живата музика скрита у самите тях. Режисьор на постановката, която се играе в Театър "Сълза и смях", е Цвети Пеняшки

Аз бях поканен впоследствие от Милица Гладнишка, която е автор на идеята за спектакъла, да участвам като режисьор. Беше приятно заедно да откриваме някакви неща. Като основа имаше различни текстове, имаше идеи за сцени, но цялостното окомплектоване на идеята, която да обобщава всички тези теми търсихме заедно в процеса на работата.

В „Мелофобия“ работих с много мощни актьори – Милица Гладнишка, Милена Маркова, Иван Велчев, Никеца, Миро Иванов. С тях търсихме интересен баланс между хумора и сериозното. Идеята беше не само да накараме публиката да се смее. Искахме да покажем наистина една гледна точка с чувство за хумор.

- Възприемаш ли театъра като вид психотерапия, като борба срещу отчуждението между хората?

- В нещата, които правя целя да създаваме честни взаимоотношения и правдиви ситуации – неща, в които зрителите и даден човек от публиката да може да припознае себе си и да види, че не го лъжем от сцената. Макар на места да създаваме абстрактни сцени или взаимоотношения, все пак търсим някаква правда. Като куклен режисьор знам, че детската публика е много сетивна, когато някой се опита да я лъже.

Иван Велчев, Милица Гладнишка, Милена Маркова-Маца и Никеца пеят и танцуват "Мелофобия"

- Темата за самотата ли те насочи да поставиш спектакъла „Без изход – изповедта на един наркоман“?

- Създадохме го съвместно с подкрепата на Инър Уийл клуб в Стара Загора. Като търсихме темата се спряхме на един експеримент, който е описан през 20-те години на ХХ век. Става въпрос за следното: в конкретния експеримент затварят една мишка в клетка и слагат два контейнера с вода – в единия има наркотично вещество – хероин, в другия – чиста вода. Мишката стига до самоубийство, тъй като консумира само водата, в която има наркотик.

След 30-40 години обаче някой се замисля, че този експеримент не е разгледал всички гледни точки и повтарят експеримента като поставят една мишка в такъв контейнер за определено време и тя консумира само хероиновата вода, но след това я вкарват в друга, по-голяма клетка с други мишки и с много места за игра, за катерене, за ровене и се оказва, че никоя от мишките не консумира хероиновата вода, при положение, че във втория контейнер също има вода с наркотик. И освен че никоя от щастливите мишки не посяга към тази вода и тази, която идва превъзмогва хероиновата зависимост и живее щастливо.

Опитахме се да представим мислите на един зависим в самотната му клетка, в която няма нищо друго освен него самия. Спектакълът се прие добре. Хубавото е, че се опитахме със средствата на кукления театър на сенки да представим една грозна среда по страшния начин, без да е брутално, без да показваме кръв и спринцовки.

"Бременските музиканти" под режисурата на Цвети Пеняшки в Театър 199 "Валентин Стойчев"

- Игра със сенките има и в твоя спектакъл „Бременските музиканти“.

- Там беше интересно решението, до което достигнахме – че в един свят, в който четири същества, животни – магаре, куче, котка и петел говорят и имат мечти, човеците не говорят и нямат мечти. Те са тласкани от първични желания. Надявам се и вярвам, че това го виждат и децата. Чувал съм коментари в тази посока, че ние се опитахме да оживотновим човеците. Но накрая животните дотолкова се уплашили, че забегнали вдън гори тилилейски, разбойниците се стреснали и станали добри хора.

По думите на Цвети Пеняшки приказките на Валери Петров са еталон на един проблем, който съществува от много време и ще продължава да се задълбочава – разкъсаната връзка между детето и възрастния

- Реакциите на коя публика са ти по-интересни – на детската или на по-възрастните зрители?

- Няма как да не вярвам на децата. Ако кажат, че им е скучно или че ги е страх, най-вероятно е точно така. Ако някое дете казва, че много му е харесало, то не го прави, защото иска да се хареса на мен, или на театъра, или на госпожата, която го е довела.

Докато при възрастните гледам на първо място да се доверявам на близките си, на роднините и на хората, с които работя. Имам късмета да работя с хора, на чийто вкус вярвам, вярвам на усета им за театър и смятам, че сме достатъчно близки и ако нещо им харесва или не им харесва ще си го кажат честно.

Цвети Пеняшки и Диляна Спасова в постановката на Жени Пашова "Буратино" в Театър 199 "Валентин Стойчев"

- Доколко за теб е важна подкрепата от твоите родители, които също са актьори и предопредели ли тяхната професия и твоя път към режисурата и актьорството?

- Ако кажа, че тяхната професия не е повлияла при моя избор на професия ще започна с лъжа. (смее се)

В ученическите си години исках да ставам доктор.

Дори един-два месеца ходих на частни уроци, за да се подготвя да следвам медицина. Но в един момент ми стана много трудно и се замислих, че не искам да работя нещо и да отида в една професия, в която да уча цял живот. Казах си: „Ще уча четири години театър, ще го изуча и после няма никакво учене“. И така и стана – взех си дипломата и вече всичко знам (смее се). Шегувам се, разбира се.

В крайна сметка лекарската професия няма нищо общо с нашата. Тя е къде къде по-отговорна. Но се радвам, че така станаха нещата. Подкрепата на майка ми и на баща ми е много важна. Те живеят във Враца и се радвам много като бият път да дойдат да гледат мой спектакъл в Стара Загора, където съм на щат или в Пловдив, където играя или пък в Шумен, където също съм поставял спектакли.

Естествено те винаги изразяват пълната си подкрепа. Хубаво е, че винаги сядаме да говорим за спектакъла, т.е. продължаваме да се учим – това, което исках да избегна. (усмихва се). Със сигурност те никога не са ме притискали да се занимавам или да не се занимавам с режисура или с актьорство. А след това не са се опитвали да ме насочват, да критикуват кое е правилно и кое не. Ако е имало критика, тя по-скоро се е превръщала в дискусия.

Цвети в "Бялата врана" на Държавен куклен театър - Стара Загора под режисурата на Любомир Калаксъзов

- Имаш творческа свобода от страна на родителите ти.

- Да, късметлия съм.

- Учил си в природо-математическа гимназия – от там ли се запали първоначално по медицината?

- Да, аз бях в профил химия и биология и четири години ги изучавах. Учих и английски и информационни технологии и последният да затвори вратата. (смее се)

- Със сигурност тези предмети са ти дали една необходима обща култура и за режисурата.

- Да, от време навреме отговарям на въпроси от „Стани богат“, свързани с химия. (смее се)

- С какво те заинтригува режисурата за куклен театър и защо се насочи към нея?

- Кандидатствах в НАТФИЗ кинорежисура и актьорство за куклен театър и ме приеха актьорство в класа на проф. Жени Пашова и доц. Петър Пашов. И тогава с тях обсъдихме, че има и куклена паралелка по режисура, ако ми е по-интересно да се занимавам с режисура. След втори курс с приравнителни изпити се прехвърлих в режисура за куклен театър.

Жени Пашова и Петър Пашов водеха заедно часовете си в голяма степен и хубавото е, че държаха студентите, които сме в профил режисура да участваме и в дипломните спектакли, и изобщо в работата на актьорския клас. Беше много полезно. Това беше и причината да отида в Кукления театър в Стара Загора първо като актьор, а след като се дипломирах и си взех държавния изпит вече работя там и като режисьор.

Цвети Пеняшки постави "Копче за сън" по Валери Петров в Кукления театър в Стара Загора

- Откриваш ли себе си в стихотворението на Валери Петров „Хвърчащите хора“?

- Би ми се искало да бъда хвърчащ човек и бих желал да вярвам, че съм такъв. Валери Петров го е написал по такъв начин, че да звучи колкото и хубаво, толкова и за хора, които не са съвсем наред в обществото. Той го е написал като страничен наблюдател. Ако човек сам за себе си твърди, че е хвърчащ, сигурно не е. Хвърчащите се виждат отстрани.

- Занимаваш се и с озвучаване. Например Кай от „Снежната кралица“ говори с твоя глас. Би ли споделил в какво се крие магията на играта с гласа?

- В т.нар. нахсинхронен дублаж, при който всеки сам озвучава отделно своята роля, се отделя повече внимание на ролята, защото се премахва оригиналният глас отдолу и персонажът звучи само с твоя глас. Процесът на озвучаване е интересен. Аз все не успявам да се успокоя и да не жестикулирам, докато озвучавам.

"Копче за сън" в Държавен куклен театър - Стара Загора

- Не се притеснявай, никой не те вижда.

- Никой не го вижда да, но на мен много ми помага при озвучаване на персонажа.

Даже съм се улавял, че веднъж докато озвучавах една кола в един сериал, жестикулирах дори с нея – тя с гуми, аз с ръце. И като я гледам се опитвам да я наподобявам и подскачам. Естествено гледам главата ми да е около микрофона. Много е интересно, съвсем различно е като работа.

Ако озвучаваш даден персонаж и по същия начин го пренесеш на сцена не би било добре. Не съм снимал кино, но предполагам, че същата закономерност важи  в този случай – няма как да пренесеш играта от театъра пред камерата, както и обратно. Когато учихме в НАТФИЗ имахме и дисциплина „дублаж“ при Красимир Куцупаров – много известен глас. И той ни казваше: „Спокойно, първо в момента, в който застанете пред микрофона ще започнете да мразите гласа си. Дълго време ще го мразите и ще го чувате много зле. А след това ще започнете да го харесвате, след това пак ще го намразите. Да кажем, че съм на етап, в който мисля, че съм окей с гласа си.

В "Сън в лятна нощ" на режисьора Димитър Стефанов в Театър “Любомир Кабакчиев”-Казанлък

- Към коя приказка често се връщаш?

- Няколко са. Едната е „Верният Йоханес“ на Братя Грим. В нея има много интересна идея и много интересна поука. Тя е от този тип домашни приказки на Братя Грим, в които не са могли да отрежат всички бруталности. Другата е „Приказка за стълбата“ на Христо Смирненски. Проявявам интерес към нея не само да я прочета, но и да си припомня, че съм от раята и всички бедняци са мои братя. Тази приказка ме провокира и чисто творчески.

- Не си принц и боговете не са ти братя.

- Засега не съм, жалко (усмихва се). Но както се казва катерим се по стълбата, даваме ухо тук и там.

- Ако ти се отдаде възможност с кого би предпочел да разговаряш – с Бога или с дявола?

- Наскоро в една пиеса прочетох, че за да се обърнем към Бога много често в наши дни трябва да го има и дяволът. След това си казвам, че естествено сме били обладани от дявола, обръщайки се към Бога, но това е неизбежно.

- За да има добро, явно трябва да съществува и злото, иначе няма как да оценим доброто, няма да я има и тази непрекъсната борба, която ни провокира да творим и да развиваме въображението си.

- Да, за да има добро трябва да съществува и злото. Защо пък човек да не си поговори с дявола и от тази гледна точка да си направи сверка къде се намира в живота. Ако може човек да си поговори с дявола, без обаче да мърда от стълбата, ще е добре. Защото всички сме на тази стълба и пътят нагоре всъщност може да води и надолу.