Седмицата: Задници на г*за на географията ни
„България беше на ръба на пропастта, но направи решителна крачка напред…“. Туй е от аналите на „онуй“, дето тия дни му се изпълниха 36 години от края на дрънкането му на подобни „анализи“ от най-високото място в държавата – тогава генералното секретарство на Партията (с главно „П“), разбирай най-високото място и в държавата, но с малко „д“ – толкова малко, като да е на г*за на географията на СССР. По-кратко казано – просто го е рекъл самият Тодор Живков, ама доста преди да остане съвсем сам уж сред съвсем свои на 10 ноември 1989.
„Аналите“ в случая (нищо общо с всякакви други думи започващи с „анал…“, освен с всичките тия всякакви „анал…изи“ на същия тоя Тато) са соцобяздени да сочат, как България преди 9 септември 1994 е била „на ръба“, пък след „култовата“ дата закрачила напред. Право в пропастта, де, щото така сочи дори и соцгравитацията – няма как да й се противопостави даже и тогавашната ни „нация космическа“, освен „комунистическа“.
В момента аналите – така наричаните летописи, историографии, обаче все повече се връзват на една друга нашенска „история“. Дето си я клишираме непрестанно исторически, по-точно си я въртим като палачинка. Я откъм съвсем недопечената, я откъм повече от прегорялата страна. То това е за монетата (даже и в евро!), дето имала две страни, но става и за палачинки, за баници и т.н. – абе за всякакви тутманици… Но няма само две страни, а кой колкото си пожелае според употребата.
За „България на кръстопът“ иде реч, ама не че нещо сме се спрели, та хубавичко да го обмислим. А за оня „аналния“, пардон – уж географския, но повече исторически кръстопът (с една дума геополитически), на който държавата ни е волю-неволю разположена. И на който просто седим и клечим, като го ползваме в най-добрия случай кръстопътното положение като тоалетна хартия. Да се позабършем евентуално, но винаги след като вече категорично сме се… омазали.
От една страна все се вее кръстопътното положение под формата „Булгар, булгар…!“ с удряне, направо бой по гърдите. От друга страна (дето не е успоредна, а съвсем кръстопътна на първата) кръстопътното положение ни е виновно, че все успяваме да се самонапляскаме, направо да се пребием там по задника ни. Най-вече щото просто мислим с него, ако изобщо мислим, де. Понеже „седя и мисля, седя и мисля – я, само си седя“ като да е основополагащото ни и то в клечащо положение.
Ей го, на – и през изминалата седмица, ама разбира се с продължение тип „приказка безкрай“, „кръстопътното ни положение“ пак се размърда из държавническото ни WC. Политполитология го сложи от кенефа право на масата – безмилостно, без жал, но пък "натурално и устойчиво" истинско: „Има една трансформация на международния ред, която може да ни прати в геополитическото нищо. Част от политическия елит не може да осъзнае големите опасности. Ние стоим на границата на западната цивилизация, а това поставя огромни рискове пред нас“. Така де, на ръба на цивилизацията сме, остава да направим решителната крачка… Само да си изберем накъде, щото кръстопътят ни го… говори: „Преживяваме сериозна геополитическа трансформация - промяна не просто на национални, а на цивилизационни граници. България граничи със западното, ислямското и руското пространство. Когато тези цивилизации се сблъскват, това става на наша територия… Ако не осъзнаем мястото си“.
Опааа, ама как само го осъзнаваме пак „задн(ик)ешком! Като нищо сега всякакви дирници ще решат я да я дават под наем, я направо да я продават на парче тая „територия“, дето де що има „цивилизации“ да си се сблъскват. Атракцион до атракцион тип „лунапарк“ ще отворят и с традиционните блъскащи колички, и кой с каквото намери да се блъска. После ще си блъскаме главите, ама ще сме „известни“, щото ще сме „успели“ да се обединим на кръстопът – на принципа „всеки сам си прецЕНЯ“ кой крив път да хване. Отново като на „кръгов“ кръстопът с висока скорост – влизаш бясно не с главата (мисловно), а със задника напред (ни грам мозък там, че дори гръбначният свършва преди, над дирника) и съвсем резонно – и биологически, и геополитически излизаш, излиташ „с краката напред“.
Ама така е, когато колкото и да ни е по-по-най-кръстопътно положението „Обществото у нас е атомизирано и трудно намира общи точки на съгласие. И това, което се случва в парламента (примерно!), е просто отражение на това състояние“. А в глобален мащаб пресметнат нашенският лунапарк ето колко струва: Докато „центърът на света се измества“ у нас всички вкупом непотребни задници стават на г*за на кръстопътната ни география.
