Режисьорът Виктор Божинов пред Lupa.bg: Филмът „Чамкория“ ще се случи, въпреки завистта

Решението на Художествената комисия по игрално кино към Националния филмов център (НФЦ) за пореден път предизвика скандали във филмовата гилдия. Режисьорът Виктор Божинов заяви, че проектът му за екранизация на романа на Милен Русков - "Чамкория" е "изхвърлен" от държавната субсидия и само 9 точки не са му достигнали, за да бъде класиран. Той припомни, че през 2015 г. с неговата лента "Възвишение" се случва почти същото, като има спасителна разлика от 0,17 точки. А през 2018 г. касовият му филм "Голата истина за група Жигули" също е порязан.

Божинов попита шеговито приятелите си във фейсбук дали да не започне дарителска кампания за филм "Голата истина за българското кино" и пак с ирония добави, че такъв проект съвсем няма да мине през Филмовия център. Lupa.bg потърси за коментар режисьора, за да изясним някои от възникналите въпроси около финансирането на български филми и начина на формиране на оценъчните комисии.

- Г-н Божинов, пишете ли вече сценария за филма „Голата истина за българското кино“?

- Признавам си, че осмислям различни идеи и подходи. Сценарий все още не пиша. (усмихва се) Сценарият се пише, когато структурата и идеята на това какво точно трябва да се разкаже, се избистри. Но сега имам много поводи за вдъхновение.

- Един от тях е, че част от членовете на Художествената комисия по игрално кино към Националния филмов център (НФЦ) не дадоха високи оценки на вашия проект за екранизиране на романа на Милен Русков „Чамкория“. Изразихте своето разочарование от това в социалните мрежи. Какво ще направите оттук нататък?

- Истината е, че Художествената комисия, в основния си състав – пет от седем души, са дали доста високи оценки на проекта „Чамкория“. За съжаление и практиката го показва, че в комисията винаги има някой, който ти има зъб и е готов с цената на всичко, безскрупулно да те пореже. В случая се е случило точно това, защото един от членовете на комисията много категорично е ощетил оценките за „Чамкория“, като го го класира на 28-мо място от общо 30 кандидатстващи проекта. Това е абсолютно тенденциозно. Има и друг член на комисията, който също е ощетил проекта с оценките, макар и не чак толкова, но достатъчно, така че проектът да попадне извън зоната на тези, които биха се класирали.

Проблемът със субективността съществува много отдавна. Но тук не става въпрос за субективност, а за зла умисъл. Това показва, че кашата в българското кино и в българските гилдии е изключително неприятна и че никой не се интересува от това да се създават филми, които дори са очаквани.

Защото очакванията към „Чамкория“ след „Възвишение“ са достатъчно високи, а винаги става въпрос за „дайте да мине тоя“, „дайте да мине оня“ или „дайте да не мине този“, както е в моя случай. Като включим и цялата объркана процедура по съставяне на комисии и начина, по който те работят, в крайна сметка излиза, че всички промени в Закона за филмовата индустрия и в правилника към него не са много работещи.

- Преди време един известен български политик каза, че в политиката действат обръчи от фирми. Важи ли това и за българската киноиндустрия – че определени продуцентски компании винаги са облагодетелствани по време на сесиите на НФЦ за субсидиране на български филми?

- Абсолютно и те не са само фирми, а са кръгове по интереси. И те винаги кристализират, когато стане време за сесии и за конкурси и някак си винаги успяват да се консолидират. Това ме кара да си мисля, че става въпрос само и единствено за пари, а не за това какви филми се правят и защо се правят. Има доста такива процеси, има доста спорове между отделните групи.

Грубо може да се каже, че групите са разделени на три: едни хора, които искат да вложат цялото си усилие в един филм, други, които смятат, че т.нар. висок арт хаус е единственото нещо, което държавата трябва да финансира и са готови на всяка цена да отрежат всеки друг порив и третата групичка, която нито може да направи арт хаус, нито може да направи качествен зрителски филм и там интересът е вече фирмен – интересуват се от субсидията. Ако се направи справка какви филми са печелели държавна субсидия през последните години, какви филми са излизали на екран и какъв е техният резултат, веднага ще се разбере ясно за какво става въпрос.

Виктор Божинов с част от актьорите от "Голата истина за група Жигули" - Ирини Жамбонас, Михаил Билалов, Герасим Георгиев-Геро, Филип Аврамов, Димитър Рачков и Лилия Маравиля

- Откакто съществува Националният филмов център и откакто има сесии за отпускане на държавна субсидия за български филми няма конкурс, който да е минавал без скандал. Недоволни винаги има. Според вас възможно ли е да се създаде такава система за финансиране на българското кино, така че субсидия да получават и филми от т.нар. арт кино и филми за по-масовия зрител или това е твърде идеалистична идея?

- Май звучи твърде идеалистично. Уж киногилдията е общност от културни и интелигентни хора, но всъщност бушуват много низки и еднодневни страсти. И те затова изкипяват само когато има сесии. Как може да се промени това? Първо, категорично трябва да се изработят промени в Закона за филмовата индустрия, трябва да се промени цялата философия на правилника за прилагането му. Според мен трябва да се вземе за образец Датският филмов институт, където има отделни гишета. Има едно гише, където кандидатстват чисто художествените и арт филмите и друго за филми, ориентирани към по-широка аудитория.

Разбираем е страхът на колегите, които искат да правят високо изкуство държавата да не финансира явления примерно като „Бай Иван“. Затова в механизма за оценка на проектите има художествена комисия. Тя би трябвало да може да прецени кой филм съдържа вкус и ниво, което е под кръста и кой филм отговаря на някаква идея.

Проблемът е, че сегашните промени в правилника за прилагане на Закона за филмовата индустрия се опитаха единствено да подредят опашката пред НФЦ – да сложат ограничения на режисьори да не могат да кандидатстват. Има едни служебни оценки, които са свързани с участия във фестивали и с публика, която е гледала филмите – съотношението фестивали спрямо публика е 90 към 10. И в изработването на правилника имаше доста тенденции, които спъват баланса в тази система. В крайна сметка говорим за баланс.

Режисьорът на снимачната площадка на "Възвишение"

- През 2021 г. бяха приети промени в Закона за филмовата индустрия, чрез които се увеличи държавната субсидия за филмопроизводство. Измененията бяха приети от парламента след дискусии в киногилдията, но накрая пак избухнаха скандали и отново се настоява за промени в закона. Какво се случи всъщност?

- Законът бе променен по една друга линия и това е линията за приемането на т.нар. финансови стимули за чуждестранните продукции. Това е нещо, който задължително трябва да съществува като работещ механизъм, т.е. от много години се говори за него и аз категорично смятам, че подобно нещо трябва да има. Проблемът е, че в бързането, за да се приемат промените, процедурите бяха създадени, без да се отчита нивото на административен капацитет на Националния филмов център, който не може да се справи с този обем работа. Затова трябваше да има финансови комисии за стимулите и за документалните филми, но всичко това не се състоя и то се проваля едно след друго.

Да не говорим за проблема, свързан с грешното оценяване на българските игрални филми, които кандидатстват. Оказа се, че има грешна методология и в момента има брожения, хора, които твърдят и са прави за това, че процедурата и оценките не са така, както са разписани в правилника. Ако се преизчислят тези оценки ще доведе до размествания. Тези размествания ще извадят от седемте филма две заглавия и ще вкарат други две. „Чамкория“ е стабилно под чертата поради причините, които споделих преди това.

Така че цялото това бързане, недомислие, доведено почти до истеричност, гарнирано с концепцията „приемете стимулите и ще има повече пари за българското кино“, което принципно е добре, не дотам професионалната експертиза на голяма част от хората, които създаваха тези документи и наредби, доведе до хаос.

Смея да твърдя, че по-голямата част от хората, подготвили промените, нямат стратегически поглед въобще върху концепцията за това как изобщо трябва да се развива българското кино, а те разсъждават по-скоро само и единствено от техния личен интерес и виждания. И това, в крайна сметка, се предава и в комисиите, защото когато имаш самочувствието да бъдеш оценител на проекти, ти не си оценител там заради своя собствен личен вкус. Ти имаш друга функция, друга задача. За съжаление, манталитетът ни е такъв – малък, органичен, само гледаме нашата групичка да е добре и не може да погледнем в двора на съседа, камо ли да видим там нещо смислено в страха може би, че човек може да се научи на нещо.

Аз съм човек, който твърди, че трябва да се обръща внимание и да се чуват всички, защото човек може да научи нещо, а не като кон с капаци да седи със своя, много изолирана представа. Киното е много широка материя. Киното има много възможности, има различни жанрове, има различни подходи. В България с това финансиране, което осигурява държавата, може да се дава път на различни подходи. Например от колко време не е произвеждан детски български филм? Преди годината, в която излязоха „Възвишение“ и „Войвода“ сериозни исторически филми в България не са се снимали. А принципът, който се изповядва „дайте да дадем на всички по малко пари“ това показва липсата на философия. Защото за съжаление бюджетите, които дава в момента Националният филмов център, не стигат за производството на един филм.

А при приемането на стимулите за чуждестранни продуценти световната практика показва, че пазарът на услугите в тази държава, т.е. на техническите екипи скача с между 20 и 30%. Това на практика ще рече, че това увеличаване на субсидията за български филми трябваше да покрие този дефицит, който ще се получава в бюджета, защото от 1 януари цената на техническите екипи у нас съвсем официално скочи с 20%. А бюджетите са смешни. В българските бюджети 60-65% отиват за хонорари на хората. А къде отива тогава възможността за постановка, т.е за техника, къде отива възможността за костюми, за реквизити, за локации?!

Скокът на цените на екипите изяжда всякаква постановъчна възможност, което означава, че ние снимаме един филм в две стаи с една камера и това е. Ти не може да си позволиш нито кран, нито компютърна графика, защото реално ги нямаш тези пари. Това е другата голяма заплаха за проект като „Чамкория“, защото дори сега да беше минал, той щеше да получи едно финансиране, с което филмът по-добре да не се започва. Това е сложен исторически филм – 1925-1928 г. Трябва да се възстановят по някакъв начин определени исторически събития.

- Отново опираме до неработещия Закон за меценатството, приет преди много години, както и до въпроса кога поне 1 или 1,5% от БВП ще отива за култура.

- Това е стара болка. Фактът, че толкова години се говори за това нещо и това че процентът от бюджета за култура клони към 0,5%. Другият проблем е какво ще стане, ако парите станат два пъти повече. Голямата опасност е, че тогава това, което се случва сега, ще се случва по две. А това няма да промени кардинално качеството. Разговорът пак опира само за пари. Държавата ще ги даде тези пари и какво ще стане? Ефектът ще е същият, но пораженията ще са два пъти повече.

Системите за кандидатстване, за финансиране в голямата си част, са технология за усвояване на пари. Пари се дават на много проекти. И борбата на тези хора не е какво ще стане с тези проекти и какъв ще бъде ефектът от тях, а по-скоро дайте да вземем едни малки пари, с които да преживеем. В такава тежка година - 2021, в която киносалоните трябва да получават ежегодно една малка част финансиране, те не получиха и стотинка. Кината буквално умират. Желанието за увеличаването на парите, за съжаление, у нас не винаги означава, че ние знаем какво да ги правим.

"Голата истина за група Жигули“ се радва на голям зрителски интерес

- „Голата истина за група Жигули“ е най-гледаният български филм за 2021 г. Радва ли ви този факт, още повече, че го заснехте в пандемични условия? НФЦ изтъква, че са отпуснали пари за този филм, макар че в началото също имахте проблеми с финансирането от страна на Филмовия център.

- В началото проектът беше отрязан. Това е филм, който е направен с т.нар. ниско бюджетна субсидия. Ако сравним двата филма на Ивайло Пенчев – „За последно“ и „Чичо Коледа“ - те са заснети с четири пъти повече пари, отколкото „Голата истина за група Жигули“. А в крайна сметка резултатът им е на половината на „Жигули“. В България обаче няма система и никой не се интересува от този факт. Така че в следващия си проект екипът, който е успял да направи нещо, което е успешно, да получи стимул да направи следващото хубаво нещо.

Дори се смята за проблем, че филмът има толкова много зрители. Години наред боксофис беше мръсна дума.

Боксофисът не може да бъде самоцел по никакъв начин. Въпросът е, че „Голата истина за група Жигули“ не е само най-гледаният български филм за 2021 г., но е и вторият най-гледан филм въобще – пред него е само „Бързи и яростни“. Всички спайдърмени и Кинг Конги са по-надолу в класацията на зрителското внимание.

- Според НФЦ през миналата година общо 346 899 зрители са гледали български филми в кината и 153 305 от тях са предпочели вашия филм "Голата истина за група Жигули“.

- Аз съм един от малкото хора в кино гилдията, който се интересува от цифрите. Ако се направи сравнителен анализ колко зрители са гледали филми през последните 5 години ще се видят интересни резултати. 2016 г. количеството зрители е под 100 000. Най-сериозната година, с най-сериозен зрителски интерес към българските филми, е 2017 г. - тогава 512 000 зрители са гледали кино. Следващата по сила година беше 2018 г., в която зрителите бяха 470 000 и всъщност цифрата от 350 000 зрители за 2021 г. не е толкова лоша. А би трябвало да е най-лошата с оглед на обстоятелствата, свързани с пандемията. Така че цифрите винаги показват много интересни тенденции и хората, които имат претенции, че искат да структурират и да създават правила за тази филмова индустрия, трябва да им обръщат внимание.

Четниците от "Възвишение" (горе) - Ивайло Димитров, Благовест Благоев, Веселин Анчев, Филип Аврамов, Алек Алексиев, Христо Петков и Антонио Димитриевски; (долу) - Владимир Михайлов, Румен Гавазанов, Станислав Ганчев, Стоян Дойчев и Кирил Ефремов. Филмът по романа на Милен Русков вече 5 години е сред най-гледаните български филми

- И все пак почувствахте ли се удовлетворен, че „Голата истина за група Жигули“ се радва на голям зрителски успех през изминалата сложна година?

- Както казах това не е самоцел. Радвам се, че това се е получило. Има една приказка: „Доволни са само прасетата като ги нахраниш.“ Да, това е удовлетворяващо. Другото, което за мен по някакъв начин е удовлетворяващо е, че ако се сумират субсидиите на „Възвишение“ и „Голата истина за група Жигули“, получени от НФЦ, се получава цифра от около 1,5 милиона лева. А като се види от билети колко пари са събрани от двата филма цифрата е 2,5 милиона. Смея да твърдя, че с други български колеги това не се случва.

Много добре си давам сметка за това и ще цитирам Ларс Фон Триер, който преди години, когато го бяха питали каза следното в едно интервю: „Вие правите странни филми. Интересувате ли се от икономиката на тези филми?“ И той каза: „Да, разбира се. За мен е много важно филмът да върне поне толкова пари, за колкото е създаден.“ В случая не става дума да се спечели. Така че този баланс е много важен, защото каквото и да си говорим за високото изкуство киното е и икономика, и пари.

Да не забравим, че парите, с които ние работим, идват от данъкоплатците и ние носим обществена отговорност към тях, а не само да защитаваме своя естетическа доктрина.

- Защо се заехте с проекта „Чамкория“? Намирате ли паралели между България от 20-30 години на миналия век и сегашна България?

- След като толкова години не направих дебют, а накрая го направих с „Възвишение“, това означава, че идеите в романите на Милен Русков са ми много близки. Разбирам тяхната сила и техния потенциал и затова няма по-естествено нещо следващият проект след „Възвишение“ да бъде „Чамкория“. Защото „Чамкория“ надгражда и развива историята и идеите на „Възвишение“, ситуирани в друг исторически период – 20-30-те години, където на обществената сцена излизат политическите противоборства, които стигат до инквизиция, атентати, всякакъв тип обществени боричкания. Гледната точка, която е избрал Милен Русков към всички тези събития от името на един таксиметров шофьор Бае Славе от „Банишора“ и начина, по който той гледа на нещата, борейки се за това да си плати лизинга и да оцелее в цялата тази ситуация с т.нар. му семейство – жена и три деца, прави нещата и проекциите към съвремието много мощни. Да, виждаме, че и в съвремието има мощни политически противоборства, слава Богу, живеем в ера, в която не може да се стига до политически убийства, но напрежението и вътрешната и духовната война в нацията, е актуална и днес.

В един творчески път има един проект на живота и „Чамкория“ е моят проект, защото той е сложен, интересен е и аз бих искал той да се случи пълноценно, така че зрителите да бъдат поканени да отидат на кино и да видят София такава, каквато не са я виждали никога досега – безкрайно интересна, безкрайно красива, безкрайно колоритна. Част от създаването на този филм включва възстановка на магическия център на София, сринат от бомбардировките. Имам предвид кръстовището между „Дондуков“ и улиците „Леге“ и „Търговска“. Това са истинските стари пет кьошета на България. А за това нещо се изисква усилие и за мен е страхотна творческа провокация.

Виктор Божинов и авторът на романите "Възвишение" и "Чамкория" Милен Русков

- Означава ли това, че „Чамкория“ е и ваша професионална равносметка по случай вашия 50-годишен юбилей и ваша надежда филмът да се случи в близките години?

- Да. Аз съм от хората, които не обичат да свалят глава. Смятам, че всички тези неща, които се случват сега само биха ме активизирали и стимулирали да продължа, защото това показва, че съм на верен път. А качвайки се на петия етаж, както се казва, защото правя 50 години на 23 януари, смятам, че в момента, по един или друг начин се чувствам може би в разцвета на силите си да направя достатъчно изводи през житейския и професионалния ми път до момента и смея да твърдя, че това е една много стабилна основа. Наскоро прочетох, че дългият път изгражда характера, а късият – его. Аз се радвам на съдбата, че моят път беше дълъг и труден и в крайна сметка е калил и характера.

- Ако нещо бихте искали да промените в професионалния си път бихте ли го направили, ако можеше?

- Да си призная не бих променил нищо. Аз съм от хората, които веднъж в живота си са направили много категоричен завой – 15 години бях волейболист, бях приет в Спортната академия. Това беше по някакъв начин мой житейски път до към 23-24-годишна възраст. Киното винаги ми е било страст, било ми е интересно, занимавал съм е и с фотография. След като се появи възможността да уча в НАТФИЗ „Кръстю Сарафов“ направих рязък завой и за един ден смених попрището си. Винаги се старая да имам тази възможност – ако нещата станат нетърпими, аз мога да направя завой и да започна да се занимавам с нещо съвсем друго. Това обаче ще е знак, че нещата наистина са много зле. Но хората, които разчитат, че аз бих се отказал, им казвам да не се надяват скоро това да се случи.

- Както Милен Русков пише във „Възвишение“: „Абе има надежда, казвам аз. Наш народ ся образова и возвисява не с дни, а с часове.“ Вярвате ли в това?

- За съжаление практиката показва, че усилието по възвисяването на българския народ граничи със сизифовското усилие да буташ нещо и в един момент рискът от това голямата скала да се обърне и да те премаже. Но това е път – ако успеем всички да извървим този път и всеки да допринесе кой с каквото може за това, съм убеден, че ще бъде по-добре за всички. Крайно време е и ние българите, възвисявайки се, да изграждаме една среда, в която не само ние сме важни, а е важен и този до нас и тези, които са около нас. И само тогава може да има движение нагоре и напред.

ВИЗИТКА

Виктор Божинов е един от активно работещите съвременни български режисьори. Роден е на 23 януари 1972 г. в София. Учи в Спортната академия, а след това завършва филмова и телевизионна режисура“ в НАТФИЗ „Кр. Сарафов“ при проф. Христо Христов. Работил е като асистент режисьор в редица международни продукции с някои от най-авторитетните режисьори на световното кино - Режис Варние, Фолкер Шльондорф, Ули Едел, Майкъл Аптед, Братя Тавиани и Тимур Бекмабетов. Работил е и като втори режисьор в Русия. Като режисьор участва в създаването на редица популярни телевизионни сериали в България, сред които „Под прикритие“, „Стъклен дом“, „Столичани в повече“, „Връзки“, "Пътят на честта".

Режисьорският му дебют в игралното кино е историческата лента “Възвишение”, базирана на едноименния роман на Милен Русков. Тя се превръща в един от най-гледаните български филми за последните години. Филмът му "Голата истина за група Жигули" се превърна в най-гледания български филм за 2021 г. През пролетта предстои премиерата на най-новия му проект "Бягство".