Седмицата: Свърши ли се онождането на болонката-избирател от случайни минувачи

Коментар
10:52 - 19 Септември 2022
4483
Седмицата: Свърши ли се онождането на болонката-избирател от случайни минувачи

Майка – болонка, баща – случаен минувач. Ей тоя лаф от края на 80-те и началото на 90-те години се е задействал сега на политическия небосклон без хоризонт, преди 4-те за година и половина „парламентарни избори без край“. Тогава – в земетръсния залез на социализма, си идеше реч за кучета. Сега – за политики на пребитото куче, като реален символ на политпартийната ни система.

Тогава настана модата да си имаме куче в апартамент. Не дворният Шаро, дето си върши естествените нужди зад нужника на двора. А Лизи или Роки - с прическа и финтифлюшки на главата, без значение от пола, които се извеждат гордо да припикаят блока. Доста често, след като са се изпуснали от вътрешната страна на апартаментната врата в ужаса на очакването си кой от несвикналите с новата традиция „стопани“ ще си събуе рано-рано терлиците, та да „разходи“ кучето.

А болонката, пак тогава, някак си стана любима „марка“ на „модерните“ домашни кучкари. Често, под името бУлонка, че някак си да е „от Париж“, в Булонския лес да е зачената, докато майка й и баща й са се разхождали в парка на френската столица. Всъщност болонката си води породистото начало от Болоня в Северна Италия, ама все тая. Важното е че е дребно кутре и много не яде, стига му и един кренвирш от без месо.

Постепенно обаче и булонките, и болонките у нас придобиха новата си породистост „улична превъзходна“. Кой ти гледа чистота на породата, важното е водиш нещо различно от Шаро на каишка и да му издаваш команди. А като ти писне отговорността, да се отвържеш от каишката му и да му дадеш свободата да си припка на воля в междублоковото пространство. Та така се родиха новите породи с бащи, че и с майки случайни минувачи - от тия уличните.

По същия начин, доста сходно поне, се разви бо(у)лонизмът напоследък и в пребития ни многоизборен политпартиен кучкарник. Болонката избирател от избори на избори я влачат на каишката, без да има време дори да се изпикае – за по-големи нуждите да не говорим. И докато я влачат, всякакви случайни минувачи „породисто“ й се изредиха.

Че то какво по-породисто, примерно, от това право от Харвард да са ти пристигнали случайните минувачи. Или пък съвсем не случайно от телевизора да са слезли право в парламентарната кучешка колибка. И други такива „случайности“. Е, то после става ясно, че те са единствено и само според случая - „случайно“ да се разтарашуват из огризките на болонките, че винаги все някой кокал е останал, а този на властта е непреходен. Важното е колко бързо ще се гризе във все по-кратките времеви интервали на властовия порцион.

Да, ама нещо свършиха именно случайните минувачи. Поне за 2 октомври, колкото и да рови болонката-избирател под килима на властообразуването, не намира. Нови не намира! Че то старите случайници, дето искат пак да я онодят набързо, са си тук. И единственият въпрос, дето ни е увиснал отново и отново именно като кренвирш без месо, е ще се даде ли пак болонката-избирател пак да я „оплодят“ случайно, с всичките им случайни обещания за породиста промяна.

Ето и къде са им заровени ключовете от кучешката барака. Стои си ключът, че се „продължава промяната“, тая същата, дето продължава да не е започнала. Но пък се лъска и лъска тоя ключ, то друго и не им остана, с нови лъжи под формата на лъжици за кусане, за демонтажи на „старото“ и монтажи на „модерното“. На принципа обаче „куче влачи – диря няма“ – важното да е се довлачат до парламента и да си настанят дирниците във властовото топло, пък каква следа оставили, няма значение.

Основният, главният, важният ключ обаче и този път – с всичките тия стари случайни минувачи, че дори и някой нов да има, е как пак да се заключат поне за малко в някаква дори и кучета я яли коалиция, та да се доближат до кокала. Или поне да си формират някакво общо предблоково пространство, в което да има къде да си пикаят. Понеже, съвсем политологически е ясно, че и за тия избори се наблюдава такава бясна фрагментация, че няма как без формиране именно на блокове. Само дето този път за строителството на блокове не просто и тухли четворки няма, камък върху камък не остана, „градежната“ ситуация е „всеки срещу всеки“.

Ей ги на, „модерните строители“ от ПП и ДБ уж общо шестват по жълтите павета под мотото „Заедно за независима България“, а си ровичкат един на друг в електоралните „основи“ и ги (се) подкопават изотдолу. За капак на колибката, обаче отново търсят керемидата БСП, колкото и да е натрошена от „градушката“ Корнелия Нинова. Единствено което им остава, като не успеят този път дори и за кратко да излюпят властово формирование поради спихване именно на електоралните основи, е да си люпят семки под продънения си покрив, който се „крепи“ на нещо без основи. Даже вече ги люпят, след като разчитат като на „нова четвърта сила“ на люспите от партията на голямата люспа Слави Трифонов.

Така се стига до другата страна на общия капан за болонки-избиратели. До досегашната опозиция, която взе да става всъщност новият случаен минувач. Но не понеже са случайни, там – при старите кучета, случайности няма, колкото и да ги гониха и гонят по жълтите павета. Те поне знаят не само как да го глозгат кокала, а и да го подават от време на време и на болонката-избирател да го пооближе. Някъде по средата на кокала пък все повече се е загризал всъщност практически по-новият (от старите) случаен минувач, дето от години копейка по копейка ни възражда.

Е, то в крайна сметка, каквото си постеле болонката-избирател, на това ще я онодят. А и надеждата й може да е, че казват, даже и в кучешката научна литература се твърди, как мелезите между породисто и улично куче случаен минувач, са по-умни. Сигурно, все пак се вкарва генът на битката за оцеляване. Само дето нашите случайни минувачи не оцеляват на улицата, а в парламента. Откъдето драпат да минат и през Министерския съвет и всичките му подетажи насам-натам на изпълнителната власт. Където случайно да повъртят опашки евентуално за известно време и пак да налазят болонката, та пак да оцелеят. След като тя продължава да се мисли за толкова породиста, а не стане озъбено свирепо куче, което да не вярва на случайни минувачи и да не скача все така според тоягата.

Ама това не е нито в двора на най-стария университет в света в Болоня, нито в парижкия Булонски лес. В „Парка на свободата“ сме си и чакаме пак някой да ни „освободи“. Е, поне си лаем на воля!