Убиват гения Райко Алексиев, защото осмива Сталин

„Кое е по-право да се каже: „Понеже са претрупани с работа, народните представители не могат да се занимават с ходатайства”, или „понеже са претрупани с ходатайства, народните представители не могат да се занимават с работа”? Не звучат ли тези думи твърде актуално? Уви, да! Писани са обаче не сега, а на 29 октомври 1937 г. от знаменития карикатурист и фейлетонист Райко Алексиев в емблематичния му сатиричен вестник „Щурец”.

Днес е трудно да си представим как талантливият хуморист, известен с най-популярните си псевдоними Фра Дяволо и Щурец е бил човек-вестник – той е издател, редактор, основен автор и разпространител на най-популярния и най-дълготрайния сатиричен седмичник до 1944 г. – „Щурец”, чийто тираж достига 50 000.

Подписва статиите, фейлетоните, хумористичните миниатюри и епиграмите си и с псевдонимите Гратис, Гуньо Гъсков, Козирог, Скитник Перо, Тома Чорни, Спартакус, Мъртва стража. Алексиев е сред най-известните български карикатуристи през първата половина на ХХ век. Преди да започне да издава свой вестник той сътрудничи на всички популярни за времето си периодични издания - „Македония”, „Барабан”, „Смях”, „Людокос”, „Българан”, „Маска”, „Зора”.

„Райко Алексиев беше някакъв изключителен конгломерат от художник, писател, карикатурист и журналист. Той смяташе, че всеки е надарен от Бога с някои качества и е престъпление, ако човек не развива това, което е получил като дар. Затова и беше така страхотно трудолюбив, страхотно. Редакция на „Щурец” нямаше. Райко правеше вестника вкъщи. Ние живеехме тогава на „Цар Освободител” 33. Много хора мислеха, че той е милионер, а ние живеехме там под наем”, разказва съпругата на Райко Алексиев – Весела по време на свое посещение в редакцията на в. „Стършел” през ноември 1990 г.

Първата година след падането на комунизма е време на преоткриване на ликвидираните и зачеркнатите от новата власт през 1944 български интелектуалци. Сред тях, уви е и Райко Алексиев – пребит до смърт от комунистически главорези непосредствено след 9 септември 1944 г., а после и осъден посмъртно от Народния съд като враг на народа. Такава е съдбата на художника, дръзнал да окарикатури великия вожд Йосиф Сталин и да го нарисува като сатрап, набучил на петолъчката главите на старите болшевишки революционери – Троцки, Бухарин, Зиновиев, Каменев.

Ръката на Алексиев е първата, която окарикатури и Владимир Илич Ленин и то малко след Октомврийската революция. За тази творческа дързост три десетилетия по-късно заплати с живота си. 45 години Райко Алексиев не съществува нито в българската история, нито в българската култура. Макар че той осмива не само комунистическите диктатори, а всички световни и български държавници и политици от първата половина на ХХ век.

Фра Дяволо осмива алчността на политическия елит и на хората, политическите и обществените нрави на своето време. Няколко от героите стават нарицателни: Генчо Завалията – тип на преследван от злополучията нещастник, Гуньо Гъсков – глуповат, но практичен младеж, Нане-Гето – шоп одумник, Отец Тарапонтий – практичен духовник. Неговата четка и перо не пощадяват нито цар Фердинанд, нито премиерите Стамболийски, Цанков, Кимон Георгиев, Богдан Филов, нито Чърчил, Рузвелт, Хитлер. Предусетил надигащата се вълна на тоталитаризъм в Европа, той развенчава митовете му независимо какъв цвят носят. Така например, въпреки че в онези години България води прогерманска политика, Алексиев претворява Адолф Хитлер в комичния образ Хитлерко Кратунчев.

„Карикатурата е най-странното изкуство. То нито се учи, нито може да се научи в академията. Карикатурата по своята същност не може да ласкае. Тя е бодване, одумка или бич”, разсъждава майсторът на шаржа през 1942 г. в свое интервю за в. „Слово”.

Райко Алексиев е роден на 7 март 1893 г. в Пазарджик. Потомък е на стара българска фамилия с корени в Солун. Всестранно надареният младеж завършва Художествената академия и литература в Софийския университет. Никой не вярва, че през първите си години в София Алексиев спи във вагони за добитък на гарата и не смее да приближи момиче, защото мирише на говежда пикоч. Когато му се скъсват чорапите, той ги рисува върху краката си с черна вакса и непрекъснато подръпва нагръдника си, за да не се забележи, че няма риза под протритото сако. Този тик му остава за цял живот.

Първата си карикатура публикува едва 15-годишен във в. „Въртокъщник”, а много скоро след това - през 1913 г., прави първата си самостоятелна изложба. Участва в Първата световна война като военен художник, рисува цикъл картини от Македония, които показва в самостоятелна изложба. Едновременно с това публикува в хумористичния печат, прави проекти за пощенски марки, рисува проекти за корици на списания и книги, изготвя емблемата на Военновъздушните сили. Пише сатиричната страница „Смях и закачки” на в. „Зора”, където през 1931 г. започва да печата и своята „Хумористична история за българите”.

Смята се, че е и автор на първия български анимационен филм, което не е изключено, тъй като неговата поредица за Гуньо Гъсков е могла лесно да се превърне в рисуван филм. Успява да специализира в Италия и Германия. Още едно начинание му носи успех – през 1925 г. участва заедно с педагога Марин Влайков и Димитър Подвързачов в съставянето на читанки за ІІ, ІІІ и ІV отделение.

В същото време е и председател на Съюза на Дружествата на художниците в България, инициира и организира строежа на Дома на изкуствата (който се е намирал на ъгъла на днешните улици „ Г. С. Раковски” и „Граф Игнатиев”). Така Райко Алексиев се явява не само като обществено ангажирана личност, но обединяващо звено на различни авторски концепции и политически пристрастия – земеделци, комунисти, проправителствено ориентирани творци. 

Райко Алексиев признава, че най-щастливият ден в живота му е онзи, в който среща своята половинка – красивата и обещаваща актриса от Народния театър Весела Грънчарова. Двамата са символ на такт и разбирателство. Когато се запознават Райко вече е сред най-известните сатирични писатели и карикатуристи. Двамата сключват брак през 1932 г. Кумува им известният политик и адвокат Никола Мушанов – бивш премиер, министър на външните и на вътрешните работи, на железниците и на пътищата в различни правителства.

По случай сватбата им колегите на Фра Дяволо от вестник „Зора” публикуват честитка в рими и я подписват: „От съкратения ергенски тим”. Весела ражда трима сина, двама от които влюбените кръщават на себе си - Радослав и Веселин. Изключение прави най-малкият Александър, по-известен у нас като Алекс Алексиев, съветник на премиера Филип Димитров, три десетилетия живял в САЩ и работил за различни американски мозъчни тръстове.

„Бях щастлива и той беше щастлив. И във всичко му потръгна”, пише в спомените си Весела Алексиева. Тя вярва в таланта на съпруга си и го окуражава да поиска банков кредит срещу ипотека на жилището им Орлов мост, за да започне сам да издава вестник. Така се ражда знаменитият седмичник „Щурец” - във фамилното жилище на Алексиеви на шестия етаж в кооперацията на „Цар Освободител” 33 на 24 декември 1932 г. Хорската мълва разнася, че Фра Дяволо е собственик на целия блок, а той не я опровергава с надеждата банките по-лесно да му дават кредити.

Съпругата му Весела, която е първият читател на всеки нов брой,  пък прави най-голямата жертва за една актриса - напуска Народния театър, за да води счетоводството и да върти къщата. Сатирикът обещава в програмната статия на първия брой: „Посрещнете с добро око вестник „Щурец”, защото той носи радост в притеснения ви от неволи живот. Той ще ви разказва неуморно за безобидните жалостиви герои от градове и села… Сегиз-тогиз ще ви разказва весели истории и интриги в обществото, ще се смее заедно с вас на своите и вашите недъзи, ще се закача с политиците и политическите партии, племена, групи, крилца и опашки.”

Тиражът на първия брой е 1900 екземпляра. Изкупува се за ден и се налага да бъдат отпечатани три допълнителни тиража. В годините тиражът на изданието става 20, 25 и накрая достига до 50 000 броя. Хуморът е интелигентен, с чувство за приличие. Заслугата за това е на редактора, който привлича за сътрудници най-силните пера на своето време – Димитър Подвързачов (Хамлет принц Датски), Тома Измирлиев (Фома Фомич), Добри Немиров, Ст. Л. Костов, Трифон Кунев, Змей Горянин (Светозар Димитров), Димитър Талев, Елин Пелин, Ангел Каралийчев. От художниците сътрудничат Стоян Венев, Александър Добринов, Илия Бешков, Никола Тузсузов. За пръв път в българския периодичен печат се появяват фотоколажи, които са собственоръчно изработени от Райко Алексиев. Остроумните текстове още повече подсилват комичния ефект. С ножица и снимки Фра Дяволо сглобява колажи на политици, колеги писатели, на себе си. 

„Не се озлобявай срещу никого. Дори когато осмиваш някого, не го мрази. Омразата и озлоблението пречат да се създаде хумор и превръщат духовитостта на псуване. А псувнята не е препоръчителна в обществените отношения”, гласи една от 12-те заповеди на „щурците”, написани от карикатуриста. Той съветва още работещите във в. „Щурец”: Осмивай и иронизирай, колкото можеш, но пази да не превърнеш осмения на жертва. А направиш ли го такъв, престани да го осмиваш, защото хората ще почнат да го съжаляват и твоите по-нататъшни шеги отгоре му ще звучат като издевателство.” А най-важната заповед на Щуреца е: „Не искай хонорар за всяка написана шега, защото ще опечалиш редакцията. А хумористът… знае се, не бива никого да опечалява.”

Съпругата му Весела разказва, че Райко Алексиев е бил много обичан от много хора, отзивчив, помагал дори на тези, които не заслужавали, бил широка душа и обичал да черпи познати и непознати. Фра Дяволо е и доста влиятелна личност в обществото – фейлетоните и карикатурите му могат да свалят министър и дори цяло правителство. Точно поради тази причина обаче сатирикът си докарва и много високопоставени врагове.

През 1933-та – годината на възхода на нацизма, „Щурец” публикува карикатурата „Победители” - Хитлер с вдигната ръка, а до него един дребничък сополанко със свастика на ръкава и с кратуна вместо глава. Текстът гласи: „Адолф Хитлер и аз, Хитлерко Кратунчев, победихме най-после...”. Посланието е ясно - почитателите на Фюрера у нас имат кратуни вместо глави. С други рисунки Фра Дяволо изразява и отрицателното си отношение към болшевизма. На една от тях е нарисуван новият съветски посланик у нас Фьодор Разколников как държи саксия с посаден сърп и чук, а отдолу пише: „Само за украса на легацията ли го носиш, или искаш и разсад да ни даваш от него?”

През 1933 г. във вестник „Щурец” излиза статията „Пътеводител за България - пътища и безпътие”. Когато човек чете текста, изпълнен с насмешка и ирония, остава с усещането, че сякаш е описана днешната действителност у нас: „За България може да се каже, че е свободна страна. Или по-правилно казано - България е странна свобода. По устройство е държава, в която всеки се устройва, както намери. Намира се на кръстопътя на дребните амбиции. Населението й се състои от бивши, сегашни и бъдещи министри. Занятието на всички се състои в това: сегашните министри да дават амнистия на бившите, а бъдещите - на сегашните. (…) Държавата се управлява от хора според случая. Случаите пък се управляват от случайни хора.

Десет заповеди за бъдещи министри

През 1933 г. Райко Алексиев, в типичния си ироничен стил, публикува в „Щурец” десет заповеди за онези, които искат да станат министри.

1. Имай вяра в късмета си и може би ще бъдеш ощастливен с министерски пост. Късметът е сляп и не може да различи кадърното от некадърното.

2. Ако имаш навик да сънуваш, гледай да не сънуваш просо.

3. Упражнявай се да сядаш на меко, за да ти свикне седалището, но не забравяй да посядваш сегиз-тогиз и на твърдо. За министрите са запазени винаги два вида мебели: мека мебел в Министерския съвет и твърда скамейка в Държавния съд. Добре е да се тренираш и в двете посоки.

4. Не мисли да настаниш всичките си роднини на държавни служби – като станеш министър, роднините ти толкоз ще се увеличат, че може би службите да не стигнат.

5. Ако станеш министър, не мисли, че нашите училища са прости за твоето дете и затова не го пращай да учи в чуждестранно школо, защото от личен опит знаеш, че много простаци могат да станат големи хора и без помощта на чуждо училище.

6. Изчисти си черното под ноктите. Ако ти е жал за България, по друг начин можеш да изразиш траура си.

7. Когато лапаш, не мляскай, защото с мляскането си ще обърнеш внимание на хората да следят от колко места лапаш.

8. Когато станеш големец и старите ти яки ти станат малки, не се оплаквай, че ти е тясно около врата, защото всички ще знаят, че не казваш истината.

9. Изучи министерската си кола колко места има и не я претоварвай с роднини, за да не ѝ повредиш ресорите – в крайна сметка роднините ти достатъчно тежат на министерския ти ресор, та нека оставят автомобилните на спокойствие.

10. За да ти е добре, подвивай опашката си. При подвита опашка по-мъчно може да ти духнат под опашката.

В. „Щурец”, август 1933 г.

Георги Боков изтезавал Фра Дяволо?

На 8 септември 1944 г. излиза последният брой на „Щурец”. Няколко седмици преди това Райко Алексиев е предупреден от различни високопоставени политици и общественици, че на хоризонта се задават бурни политически промени, които ще бъдат осъществени от комунистите и Отечествения фронт и е по-добре сатирикът да напусне България заедно със семейството си. Неговият кум Никола Мушанов е издействал дипломатически паспорти за всички роднини на Щуреца. Съпругата му Весела горещо го моли да се вслушат в съветите и да напуснат страната. Художникът остро отхвърля молбите, макар че само два месеца по-късно горко ще съжалява за своята наивност и вяра в доброто.

„Аз не съм политик. Показвал съм грешките на политиците, мъчил съм се с моите карикатури да осмея това, което вършат и е вредно за народа. Плащал съм редовно данъците си. На всекиго съм услужвал и съм давал с двете ръце. Аз не съм плъх, та да напускам кораба, когато той потъва”, отсича Фра Дяволо.

По време на англо-американските бомбардировки през 1944 г. семейството се евакуира във вилата им в Чамкория, а кооперацията в София, в която живее е полуразрушена от бомба. През лятото на бурната 1944 г. журналистът се връща в столицата, за да се заеме с възстановяването на дома си. На 25 август 1944 г., дни преди големите промени на 9 септември, Райко Алексиев публикува в „Щурец” своя „Азбучник”. Срещу буквата „Б” пише: „България – Математическо уравнение с много неизвестни в миналото и много неизвестни в бъдещето”.

Всъщност тогава творецът дори сам не разбира колко прозорлив ще се окаже. Той дори прогнозира собствената си разпятие, отново без да подозира колко прав ще се окаже. През 1938 г. той рисува карикатура, озаглавена „Кошмарен сън през лятна нощ”, изобразяваща самия него, обвит във в. „Щурец” и прикован на кръст, на който пише Закон за печата. А отдолу крещят„Разпни го, разпни го!"

Райко Алексиев е арестуван на 10 септември - ден след комунистическия преврат от първия началник на народната милицията в Държавна сигурност Лев Главинчев. Офицерът главорез е деец на ВМРО и партизански командир, но се предполага, че е бил агент на митичния царски полицейски шеф Никола Гешев. След 9 септември Главинчев, наричан македонския Дракула заради това, че прокламира идеите на македонизма, самоволно и методично лично избива офицери, интелектуалци и общественици, някои от които е познавал. 

Същият този кръволок слага белезниците на Фра Дяволо в прочутото писателско кафене на бул. „Цар Освободител”, където се събирала интелектуалната бохема на София. Алексиев е натикан набързо в една камионетка и е откаран в Училището на слепите в София, което набързо е превърнато в щаб на бъдещата Държавна сигурност. Подложен е на ужасни инквизиции, в резултата на които умира.

„Десетина дни след като го бяха отвели, през нощта при мен дойде непознат мъж. Той ми каза: „Госпожо, няма да ви кажа кой съм - така за мен и за вас е по-добре. Вашият мъж е най-жестоко битият човек. Скачаха с обувки върху черния му дроб. Той повръща непрекъснато кръв. помогнете му - страшно е да гледаш как го мъчат!... - разказва Весела в интервюто си пред Мария Киселинчева. - Тогава отидох при Тодор Павлов, който беше регент. Ценеше мъжа ми. Даде ми разписка за пренасяне на Райко в болница, но преди това трябваше да намеря главен лекар, който да му осигури легло. Ходих целия ден, отвсякъде ме гонеха като куче. Най-после научих адреса на д-р Ташо Ташев, главен лекар на Червения кръст, който намери легло.

Влязохме в една голяма зала, където мръсотията беше неописуема - кървища, повръщано, кофи за урина, ужас. Спирам се до всяко легло. Всички са като привидения, като пътници за оня свят. Не мога да го позная: той беше жизнен човек, на 51 години, темпераментен, очарователен... Сега видях старец, оплескан в кърви. „Веси, така ме тормозиха - едва мълви Щуреца. - Измъчваха ме физически и психически... Това, което направиха с мен, не съм очаквал. Аз обичах този народ, но никога няма да простя, че така постъпиха с мен... Ако даде Господ да оздравея, ще взема децата на гръб, ще преплувам Черно море, но ще се махнем оттук... макар и голи и боси, с просешка тояга”.

Актрисата разказва, че когато наближили болницата той извадил кръстчето, което тя му била дала и заръчал: „Сложи го на Сашко, той е най-малкият, той най-много ще има нужда Господ да е милостив към него”. „Райко беше смазан зверски. Това, което са вършили с него, човек не може да го направи, само сатана. Спасих го от ДС, за да умре свободен”, разказваше приживе вдовицата. И добавяше, че й казали, че някакъв млад мъж, заплашвал художника с шмайзер и му крещял, че навремето пращал материали във вестника, а Райко Алексиев все не ги публикувал и затова сега ще си получи заслуженото. Отхвърленият хуморист скачал с ботуши върху издателя и така разкъсал черния му дроб. Още докато имал сили Щуреца промълвил: „Ти можеш сега да ме застреляш, ама от това хуморист пак няма да станеш”.

От 1989 г. насам се води усилена дискусия за убийците на знаменития карикатурист. Синът му Алекс Алексиев посочва като негови мъчители освен сатрапа Главинчев и журналиста и партиен идеолог и главен редактор на партийния орган „Работническо дело” Георги Боков – баща на дипломата и висш функционер от БСП Филип Боков и на бившия шеф на ЮНЕСКО Ирина Бокова.

Алексиев се позовава на думи на вече покойния Радой Ралин, който през 1993 г. в свое слово за художника казва следното: „един по-сетнешен гаулайтер на печата - Георги Боков - се хвалеше, че му ударил 400 шамара... Ритал го е, тъпкал го е с ботушите си.” Синът Филип Боков отрича участието на баща си в убийството на Райко Алексиев и твърди, че по това време татко му не е бил в София.

Литературният критик Борис Делчев пък посочва Крум Кюлявков като моралния убиец на Райко Алексиев. Кюлявков е смятан за второкачествен карикатурист, поет, драматург, а малко преди 9 септември оглавява културния отдел на ЦК на БКП. Още преди преврата той не крие, че завижда на таланта на Райко Алексиев. 9 септември е тъкмо времето посредствеността да разчисти сметките си с талантите. Говори се, че Кюлявков посочва на Главинчев да ликвидира Щуреца. А преди 9-ти самият Райко Алексиев е помагал на Крум и дори го назначил във вестника и му дал голяма заплата.

Фейлетонистът умира в болницата на Червения кръст на 18 ноември 1944 г. За да отнемат оскъдното имущество на семейството и да узаконят извършеното убийство, през март 1945 г. Шести състав на Народния съд, който е натоварен с разправата над интелектуалците, осъжда вестникаря посмъртно на смърт с конфискация на имуществото и кола шевролет и забрана на книгите му. Той е осъден заради  „антисъветска” и „прогерманска” пропаганда. Формалният повод за присъдата са няколко карикатури на Сталин – на едната вождът на СССР е с  брадва в ръка, от която капе кръв, на другата, Йосиф Висарионович е изобразен като Диоген Московски, носещ фенер с петолъчка и сърп, който казва: „Има ли някъде останал някой стар революционер, който не се познава с прокурора”.

Весела Алексиева е изтезавана в Дирекцията на народната милиция. Опитват да я пречупят да стане доносник заплашват, че ще изпратят децата в Сибир. Когато не се поддава, я изпращат в лагер в Ножарево, а после я изселват в Дулово. Родителите й приютяват момчетата. Най-големият син на Райко Алексиев - Радослав, наследява художествената дарба на баща си. Той успява да напусне България едва след като се разболява тежко. Умира в болница в Германия.

Алекс завършва английска филология и през 1965 г. бяга в САЩ, където се занимава с политически науки и икономика. Веселин емигрира в Швеция. След него и майка му Весела напуска страната и се установява в Майнц, Германия. Там живее до смъртта си през 1994 г. След смяната на комунистическия режим в страната през 1989 година Райко Алексиев е реабилитиран. Съюзът на българските художници пък отвори галерия „Райко Алексиев” в центъра на София.