Вдъхновителят Иво Иванов от Канзас Сити: Маричков - трубадурът на нашата младост!

"Днес страда огромното, многомилионно семейство на великия Кирил Маричков. Ние всички сме негови рожби. Той отгледа моята генерация - накара ни да се извисим над сивото ежедневие на една тежка епоха, да надделеем над своеволията на 20-век, да повярваме в себе си, в могъществото на музиката, в добрината, в приятелството, в любовта", изля своята тъга Иво Иванов - журналистът, който от дълги години живее в САЩ.

Той описа Кирил Маричков с думите, с които работи най-добре и развълнува и вдъхнови хиляди хора, докоснали се поне до едно от книгите му с разкази - "Крива на щастието".

Ето какво обещ "нарисува" с клавиатурата Иванов от далечен Канзас Сити:

"Ако се вгледате внимателно назад ще видите и неговите следи до своите - да, две следи. Така е - той бе винаги до нас в този свят студен... и чак до залезния ден.

До последния си дъх той бе едно 79-годишно любопитно дете - търсещо нови хоризонти, прегръщащо нови стилове, рисуващо нови картини. Композираше, пишеше, пътуваше, свиреше... обичаше. Вярваше във Вълшебния цвят, който връща времето назад за да го удостои с вечна младост... нашта младост. И беше прав, защото намери начин да не остарее, дарявайки и нас със сладък, неувяхващ Маричков Вкус на времето!

Толкова пъти ми е помагал в тежък момент. Толкова пъти ми е напомнял да не се отчайвам, да гледам към звездите и да не нарушавам съкровената Клетва към истинските приятели.

Кирил Маричков - трубадурът на нашата младост; човекът вдъхновение, чието име наобратно е лирик бе избрал да не спира да крачи по този свят със своята любима бас китара, от град на град, от сцена на сцена и от песен до песен.

Не вярвам, че смъртта му е нелепа. Той не си тръгна обездвижен, съсипан от болести и прободен от системи. Съдбата бе решила да го удостои с най-голямото признание и положи тялото му върху тържествената фрегата на музиката. Тя отпътува към безбрежния океан с тялото му до любимата сцена хванало своето четириструнно оръжие в последна битка за нашите сърца.

Но само тялото... истинската му същност остава да диша завинаги в красивите барелефи на неговата музика. Така че той винаги ще бъде точно там край реката, където се редят тополите, и където черният кон никога няма да умре върху белия сняг. И нека вече не се питаме дали все още жив е, дали все още се тревожи, да бъде или да не бъде средновековно невъзможен...

Сбогом г-н музика и попътен вятър към безсмъртието!".