Вече и чалгаджиите се самоубиват... А Мангъров и Алибегов - кога?
„В крайна сметка човек се нуждае от повече кураж, за да живее, отколкото за да извърши самоубийство.“ Не съм го казал аз, а Албер Камю, който по ирония на съдбата намира смъртта след челен удар в дърво с лукзозното си, 4,8 литрово купе „Фасел Вега“ на празния път до селцето Вилблевин. За да останем в инатливия хуманистичен дискурс на големия френски писател, можем да обобщим, че истинският творец е особено раним и разкъсван от съмнения – съответно, склонен да посегне на живота си. Пейо Яворов, Пеньо Пенев, Петя Дубарова... Денис Теофиков.
Да, всички смятаме представителите на лекия жанр за безсмъртни. Никой не си представя Мара Отварачката, Галена или Илиян в екзистенциална криза да посягат към пистолета или шишенцето с ксанакс. Най-много след някой скандал с Митко Пайнера да ударят две-три чаши водка с утеха повече и продължават напред по смело предначертания от Кубрат Пулев път.
За съжаление доброволният край на живота съвсем не е запазен за хората на изкуството, макар първо да се сещаме за ловната пушка на Ърнест Хемингуей, или демонстративния алкохолизъм на Владимир Висоцки. Покрай пандемията е модерно да мерим смъртта в трупове на 100 000 население и по този показател самоубийците у нас варират между 16 и 18 годишно. В огромния си процент – младежи като Денис Теофиков или старци, прехвърлили 75.
Причини за самоубийство колкото искаш, независимо дали си таксиджия или университетски професор, фризьорка или екоактивистка с няколко чужди дипломи и спаначено смути в хладилника. Нещастна любов, рак в напреднал стадий, шизофрения, старческо слабоумие, дрога и алкохол, фатално прахосване на комар, загуба на близък човек, семеен конфликт, еректилна дисфункция...
Щом и фолк изпълнителите, витрината на фалшивия еснафски блясък, могат да си посегнат, значи никой не е застрахован. Хроничното психоемоционално пренапрежение не подбира по пол и сексуални предпочитания, по професия и научен ценз, по ваксинационен статус дори. Обезверени, уморени, разочаровани, огорчени, обидени, излъгани и изоставени има навсякъде. Крачката към самоубийството далеч не е толкова голяма, колкото ни се струва.
Всъщност обаче, има една прослойка, която никога и при никакви обстоятелства няма да постави собствения си живот в опасност. Това са онези абнормални и патологични в социално отношение тапири, които смятат незначителното си и често излишно съществуване за върховна цивилизационна ценност. Познавате ги всички. Те са онези, които се появяват по телевизора и наричат майките и бащите ни, приятелите и колегите – сухи съчки. Те мерят смъртта в проценти и промили и зоват към масово изтребление в името на оборота на моловете и помиярските си кръчмички.
Те, а не нещастното и талантливо момче Денис Теофиков, би трябвало да полетят от високо, ако осъзнаят вредността и човеконенавистността на жалкото си битие. Това обаче никога няма да се случи, защото родината се нуждае от безценните им умове и телеса. Каква несправедливост...
