Йорданка Кузманова през 1981-а: Славата се плаща със здраве

Актрисата се „разголва” пред Панайот Денев в интервю за списание „София”

Едно време
23:00 - 29 Юни 2019
19762
Йорданка Кузманова през 1981-а: Славата се плаща със здраве

През далечната 1981-а любимата актриса на поколения българи Йорданка Кузманова се „разголва” пред Панайот Денев в интервю за списание „София”. Lupa.bg публикува пълния текст на разговора без редакторска намеса. Формата на интервюто е интересна – не като днешната „въпрос-отговор”, а по-скоро като размишления, илюстрирани с питания. Насладете се на диалога с една от любимите актриси на България.

 - Когато работя над образи на съвременни жени, за да навляза в ролята, която на пръв поглед ми е съвсем чужда, търся особеностите на характера. Казвам си: „Ами това съм аз!” Смешно е, защото съм си го казвала за толкова много противоречиви характери. Но си казвам: „Не притежавам ли и аз това качество или недостатък. Например с мен лесно ли се излиза на глава? Не държа ли и аз на своето? Нали няма да се съглася да услужвам на безпринципността? Сигурно имам в по-голяма или в по-малка степен качеството, а в други случаи недостатъка. Значи възможно е да повярвам”. Така намирам допирната точка. Става ми интересно, запалвам се...

Така Йорданка Кузманова обяснява способността си да се превъплъщава, да вдъхва живот на литературните героини. Бях я попитал как успява да постигне достоверност и жизненост, да вдъхне живец дори и на образите, които гради върху несъвършена драматургична основа. Съзнавах, че точно такъв въпрос може и да не се задава на актриса като нея. Защото има прост и ясен отговор: талантлива е. Но си мисля, че това не е достатъчно, не е всичко, когато дълбоко се търси причината за раждането на голямото изкуство, за тържеството на истината и красотата.

На една от стените в жилището на Йорданка Кузманова виси голям рисувателен лист. На него с цветни моливи са изписани думичките, които десетгодишният Свиден трябва да научи за следващия урок по немски. По времето, когато гостувах на актрисата, синът й учеше антонимите в немския език. На листа пишеше: лустиг-трауриг /весел-тъжен/. Не можех да се освободя от мисълта, че тези думи са написани повече за майката, че те в същност изразяват двете маски на театъра. Говорехме за театър, за мъчителната радост да си актьор и аз си внушавах, че в това „весел-тъжен” — на сцената, пред камерата, до микрофон - в постоянно лицедействие, в което трябва винаги да останеш верен на себе си, е част от тайната на таланта.

Питах се защо Йорданка Кузманова е това, което е - популярна, обичана, търсена актриса, на която администратори и режисьори неизменно разчитат, кога то планират успеха.

Защото е талантлива и работлива, при това и красива жена? Не, това не достига. И я попитах кога е усещала най-силно изгарящия пламък на вдъхновението.

- Аз си мисля, че съм в постоянна треска. Мисля, че не съм излизала от това прихватничаво състояние, иначе нямаше да се занимавам с тази работа. Разбира се, то си има своите приливи и отливи. Но не съм излизала от него. За щастие или за нещастие. Понякога съм привидно спокойна, работата върви не както трябва или пък изобщо не върви. Но аз си знам, че ще дойде моментът, в който трябва да се ядосам и ще се ядосам, ще побеснея и това, което трябва да стане, ще стане... Такава съм — не само в работата си. Такава съм и в живота, в бита. Много неща в живота могат да тръгнат само когато човек пламне . ..

Чета списъка на ролите й. Около 50 в театъра, около 50 в телевизията, рецитали, грамофонни плочи, радио, кино. Чак да ти стане малко страшно. Тази нейна динамика, за която често е била хвалена, тази нейна невероятна с интензивността си работоспособност нямат ли обратна страна, не се ли плащат?

- Да, плащат се. В последно време съзнателно намалявам темпото. Необходимо ми е, за да търся дълбочината, да търся по-добро качество. Имаше период, когато се утвърждавах, когато ме ласкаеше всяко предложение. Може би беше присъщо на младостта ... Беше ми интересно, не се колебаех. Славата се плаща — с преумора, със здраве. Възможно е да се стигне до болезнено състояние, до тотално отблъскване, до психоумора, а тя е най-страшното при нас, актьорите. Имах такъв период препи няколко години. Но мисля, че не съм спряла да дълбая навътре, да търся. Така мисля, може би си въобразявам. Не знам ...

Преди години Йорданка Кузманова беше казала, че със знаменитата постановка на „Електра” на гръцкия режисьор Такис Музенидис е завършила училището и е кандидатствувала за университета. Същевременно тази й роля убеди всички — и публика, и критици, — че актрисата е навлязла в зрелостта си, че за нея няма тайни в психологическия анализ на образа и в съвършеното му материализиране на сцената. Не щадяха суперлативи по това време: драматизъм, пластичност, разбираемост на внушенията, строгост, вълнение ...

Какво е за актрисата тази роля сега, седем години по-късно? Дойдоха ли след нея роли, които да донесат такава радост и удовлетворение?

- Електра беше едно високо стъпало, нещо, което оставя следа. Улавям се постоянно, че се връщам към нея. По време на работа си казвам често: да бих могла да работя, както тогава. Да изискват от мен, както тогава. То беше урок по гражданска отговорност. Разбрах какво значи да осмислиш епохата и собственото си място във времето. То беше и тренировка, овладяване на професионалното умение. Урок по професионализъм в сътрудничеството, в актьорската психотехника, в умението да си готов да откликнеш в секундата на това, което пожелаеш вътрешно. И на това, което се иска от теб. Може би имам една или две роли, които след това са ми донесли също голяма радост — Аманда в „Стъклена менажерия” на Т. Уйлямс в телевизията, Аркадина в „Чайка” на Чехов в театъра. Това са роли, които държат във върхово напрежение.

Още преди години, след като изигра цяла поредица от роли в български пиеси, Кузманова беше обявена за "изразител на своето поколение". Как ли се стига до такова признание? Навярно с пълноценен живот, с разточително, без пресметливост и пестене на силите участие в динамиката на съвремието. Съвременния творец на социалистическото общество в стремежа си за хармония освен всичко друго трябва да се стреми да бъде далеч от празната, фалшива декларативност. Струва ми се, че Й. Кузманова, напълно съзнавайки тази висока отговорност, съзнавайки и собствения си ангажимент на творец, слага върху героините си дамгата на обречени на искреност и вяра жени, които в цялото напрежение на съвременността успяват да запазят и обаянието си.

И я питам — след толкова роли, след толкова раздаване, може ли да каже, че е направила нещо първо само за себе си, а след това за публиката.

- За актьора в театъра е трудно да каже, че е самостоятелен в избора. Извън театъра — в художественото слово, съм сама, подбирам материалите, правя композицията, режисирам, оформям. За да остана след това съвършено сама срещу зрителите. Това е най-трудния жанр, той изисква специално посвещение. Нужно е да имаш своя тема, да знаеш какво искаш да кажеш на хората. Има и някакви вътрешни потребности, вътрешни сили, които те карат да застанеш сама на сцената . ..

През 1963 г. Йорданка Кузманова създава първия си рецитал — „Яворов – Мина”, който я прави известна и обичана. След това с него и с други рецитали обикаля из цялата страна. По-късно идва моноспектакълът в кафе-театър „София”, грамофонните плочи. Всичко това върви паралелно с десетки образи в театъра и телевизията. При тази задълбочена работа над словото естествено се появява необходимостта от самостоятелен опит — сега в новата грамофонна плоча, между откъсите от любими спектакли ще звучат хиляди пъти премислени, изтръгнати из сърцето думи за изкуството, за личността на актьора, за хората, за „светлините на рампата”. А в началото ще прозвучи и едно стихотворение, написано от актрисата, което започва така:

Сънувам

Дни, спрели на сцената

Мигове разпилени

Сред декор омагьосан.

Думи сънувам —

Разхвърляни в залата

И шепот по ъгли.

Ръждясал оркестър…

Поглеждам пак към многозначителното „весел-тъжен” на стената и питам:

- Умеете ли да се наблюдавате отстрани?

- Да, това умея — усмихва се тъжно тя. В началото /че и до ден днешен/, когато за първи път гледах заснет материал, получих гадене от ужас, от срам. Също и когато слушах гласа си на запис. И до днес ми се струва, че пред телевизора е поставено увеличаващо три пъти стъкло, чрез което виждам всички грешки в невероятни размери. Струва ми се, че мога да преценя кое е прилично и кое не. Имах една тетрадка, в която си отбелязвах какво не съм харесала. Думите, които отправям към себе си там, са така остри, така груби, както никой никога не се е обръщал към мен. Мисля, чё това е полезно качество, защото наблюденията помагат извънредно много при следващите работи. Но то често и пречи, защото поставя ненужни задръжки, създава комплекси, които трудно се преодоляват след това.

В телевизията Кузманова успява /за разлика от мнозина/ да постига най-малкото на равнището на работата си в театъра плътни, изпълнени с точни наблюдения, с вдъхновение характери. Тъй като пълноценността на актьорската творческа изява в телевизията е актуален и често дискутиран проблем не само у нас, питам актрисата: Какви са шансовете на актьора в телевизионните постановки?

- Отговорът е банален. Привлича ме възможността да. се срещна с различни индивидуалности от различни поколения. Подобен шанс не бих могла да имам в един театър. Нито възможността да се срещна с толкова различни автори, с така богат репертоар. От друга страна винаги с огромно нетърпение чакам първия репетиционен ден, защото там се създава една особена атмосфера, мога да я нарека "навита". Необходима е пълна мобилизация. Чувствуваш се като хрътка на лов. В тази свръхмобилизация неусетно проверяваш качествата си на колегиалност, работоспособността си, издръжливостта си на безсъние, способностите си за задружност, за партниране.

- А специфичната технология на телевизионния спектакъл?

- Нея човек започва да обича по своему и тя му липсва, когато дълго време не е работил. Имам пълно доверие към техниката.

Отново поглеждам към многото думи на стената. Думи, които изразяват противоположни качества и състояние, думи, изписани цветно върху рисувателния лист. За да попитам: какво означава съвременен тип актьор?

- В нашия свят изискванията към всички професии много се повишиха. Така е и с актьора. Съвременният актьор освен че трябва да е талантлив, трябва и да е синтетичен, да пее, да танцува ...

- Да прави циганско колело — добавям, като си спомням началната сцена в последния спектакъл на Кузманова в Народния театър на младежта — „Укротяване на опърничавата”, където тя, преди още да облече костюма на своята Катерина, така се появява на сцената като площаден акробат.

- Да, да прави циганско колело. Да чете много, да е интелигентен и информиран и още, и още ... Но вероятно добрият актьор през всички епохи е притежавал такива качества. Просто бил е съвременен. Може би актьорът от народния площаден театър е притежавал много повече качества от нас.

Какво още може да научи човек от един разговор с Йорданка Кузманова? За желанието й постоянно, винаги да глада театър, за доверието й към приятелската дума на колегите, за хубавите книги в малкото свободно време, за цигулковите концерти по грамофона в минутите за размисъл и отмора.

Когато си тръгвам от дома на Йорданка Кузманова, си давам сметка, че с нея са говори трудно, при цялата ѝ непосредствена естественост. Огромната ѝ самовзискателност, така добре забележима в сценичните резултати, я кара да търси мъчително най-точните думи по време на разговора, да налага същата безкомпромисност и върху събеседника си. Безкомпромисност. Не обобщава ли това качество всичко казано и премълчано за актрисата Йорданка Кузманова?