За мене и до днес е загадка общуването между Тодор Живков и Георги Марков...  

На 1 март се навършиха 90 години от рождението на един от най-големите български писатели – Георги Марков. Много от младите днес дори не са чували неговото име. Творбите му не се изучават в училище, въпреки че има великолепни романи, а и прословутите му „задочни репортажи” са висока литература.

Един по-различен Георги Марков обаче фигурира в спомените на журналиста Валентин Караманчев. Публикуваме кратък откъс от мемоарната му книга „Патила и страдалчества на книги и люде”, издадена през 2016 г.

Журналистът Валентин Караманчев, който е работил с Георги Марков

По номенклатурни съображения ЦК на комсомола реши от зам. главен редактор на в. „Народна младеж" да оглавя комсомолското издателство, едно от най-големите в страната и единственото специализирано за детска и младежка литература.

В издателството тогава работеха към 80 души и аз бях всред най-младите. Първите дни бързах да се срещна с колегите, с които не се знаехме. Обиколих редакциите и отделите. Този, на когото дълго не видях очите, беше завеждащият редакцията за фантастика и приключенска литература писателят Георги Марков. Бях му чел прозата. Познавах го по книгите му.

В колектива на издателството не беше център на внимание, какъвто се налагаше вън от него, сред пишещите, театралите и софийската бохема. Самочувствието му в колектива имаше нормален ръст всред мнозината, които той не се опитваше да гледа отгоре надолу. Всред лидерите на издателство „Народна младеж" бяха Добри Жотев и Давид Овадия, Емил Манов и Емилиян Станев, Атанас Далчев и старият критик и литератор Георги Константинов...

Изглежда Георги Марков прецени, че е време да се запознаем. Нахълта при мене един следобед с цяла компания от генерали и шефове в МВР.... Взе да ми ги води по два-три пъти седмично на кафе, без да ме предупреждава. Тартор на тази компания беше генерал Господин Гочев, бивш началник на Първо главно управление на Държавна сигурност, а във времето, за което говоря, зам. завеждащ военен отдел на ЦК. Беше интелигентен човек с писателски амбиции. Пишеше вече книгата си „Бюро д-р Делиус" за шефа на германското разузнаване в България по време на Втората световна война...

Другият от кафе-компанията беше землякът ми генерал-лейтенант Григор Марков, по това време началник на Второ главно управление на ДС. Знаех го като любимеца на Неврокопска околия, партизанин, командир на неврокопския отряд, красавец, първенец на гимназията...

След тези генералски срещи се отприщи служебното ни общуване с Георги Марков. Не се и опитах даже да го вкарам в непривичен за него ред. Иначе той си вършеше сносно задълженията като завеждащ редакцията. Не се свърташе в издателството, понякога взимаше ръкописи за вкъщи, колегите му се шегуваха, че е назначен за надомна работа...

Преди да започнат снимките на сериала „На всеки километър", Костадин Кюлюмов поведе авторската компания - Георги Марков, Свобода Бъчварова и Евгени Константинов - към нашия край, в райския кът на южния Пирин - Папаз-чаир... Там скицираха идеята за цялата поредица, нахвърлиха основните сюжети и авторски си поделиха епизодите.

Веднъж пътьом се отбих при тях. Сварих ги на „тиферич" пред една тава с печена телешка глава в шкембе. Георги Марков, доайен на компанията, вдигна „пророческа" наздравица: да пием за успеха на сериала, който започва от една телешка глава в шкембе, за да завладее зрителите от Крива ряка чак до края на света...

Днес, след толкова години, не мога да се начудя на онези, които в гибелта на Георги Марков надушиха поприще и келепир. Въобще не надникнаха в големите му и талантливи творби, като „Мъже", „Жените на Варшава", „Да се провреш под дъгата" и други. Те останаха в сянката на задочните му репортажи...

Пишеше репортажите и есетата си, когато беше широко около врата му, а не с примка на шията. Какво е било в душата и сърцето му, сам знае, и Господ също. Ако съдя по единствените негови катарзисни откровения от писмото му до Димитър Бочев, било е ад. Ад като в накладена и зазидана варница, в която камъкът се пука и напесъчава.

Радиовълни пренасяха словото на Георги Марков към родината му, често пъти заглушавано, трудно уловимо от транзисторчета, боязливо слушано. Надпреварваше се с фелдфебелските изстъпления на Ботуш Каишев от Димитър Инкьов...

Един ден Георги ме уведоми, че се налагало в работно време да отсъства от издателството, но ще си върши задълженията в други часове. Обясни ми, че със съдействието на Голямото началство му дали възможност да чете секретни материали, защото се готвел да пише роман „Комунисти". Даже ми се похвали, че ще прелисти засекретеното дело по процеса срещу Централния комитет - Антон Иванов, Цвятко Радойнов, Никола Вапцаров, Антон Попов и другите.

Полюбопитствах пред Кюлюмов, който ми сподели, че на Георги е предоставена отделна стая, в която друг не може да влиза и там му носят секретните материали. Чете сам и от време на време се отбивал при Кюлюмов да пият кафе...

В нашата книжнина „Задочни репортажи" заемат особено място - оспорвани, неоспорвани, но незаобиколими, без аналог и без епигони. Те са неопределени като жанр, хроника и летопис, публицистични записки и автобиография на автора. Един Петър Увалиев не ги признава за художествена литература. Стефан Цанев отбелязва, че каквито и да са репортажите, те все пак са журналистика. Любомир Левчев в ново време твърди, че те са голямата книга, която Георги Марков е трябвало да напише. Те са били мисията на живота му...

И двете крайности са далече от истината. В лицето на младия и талантлив Георги Марков Тодор Живков е видял твореца, когото трябва да спечели и насочи към антифашистката тема. Водел го е в мирно време по охраняваните „партизански" пътеки, канил го е на задушевни срещи със словоохотливи ветерани, четял е ръкописите на автора. Беседвали са по тях. Насърчавал го е...

За мене и до днес е загадка общуването  между Тодор Живков и Георги Марков. За тази тясна връзка в „Задочни репортажи" има редове, които и днес шашват читателя. Но тази лъжица не е за всякоя уста. Не е и за моята...

В края на шестгодишното ми пребиваване в издателство „Народна младеж" Георги Марков ми заяви, че се налага да замине за чужбина по негова си важна работа. По тогавашните правила в 7-8 страничния формуляр трябваше и аз да се подпиша в едно каре, с което се искаше мнението на административния  ръководител. Отговорих  му, че няма да подпиша, докато не приключи всичко в редакцията, защото не можем да го чакаме, докато се върне...

- Имаш работа за един ден. Седни, прехвърли ги, подпиши пътните листове и ги пратете в печатницата. Друго не се иска от тебе.

- Не мога сега, аз съм толкова притеснен, бързам и трябва утре-другиден да замина...

Аз обаче се заинатих и не му подписах. И следобед ми звънна не друг, а самият Ангел Солаков, министърът на Комитета за държавна сигурност...

- Защо усложняваш работата с Георги Марков, с такъв голям писател? Може ли така...

Какво ли не се изписа по случая Георги Марков. Смъртта му продължава да бъде загадка. Проучиха секретни архиви. Извършиха се разследвания от кои ли не тайни служби. Изказаха се като последна инстанция адепти на разните версии. Проведе се съдебно дирене за унищожаването на досието на Георги Марков. Няколко автора обсебиха напълно трагедията. Превърнаха  я в несекваща капешка на хонорари. Обърнаха с острието надолу българския чадър като пангар за събиране на парса. Всезнаещите тайни служби мълчат. От време на време подхвърлят някой грош върху пангара, за да не изфирясва дъхът на българската следа, та да се откажат преследващите я с изплезени езици...

Срещу тези, които изкарват Георги Марков вербуван от нашата Държавна сигурност, вярвам на Костадин Кюлюмов, заместник-началник на Шесто управление и негов сърдечен приятел и съавтор. На процеса срещу отговорните генерали за унищожаването на досието на Георги Марков той беше свидетел. На въпроса на съдията дали Георги Марков е бил агент на Държавна сигурност, Константин Кюлюмов беше заявил: - Не е бил, не е имало потребност да бъде. Не се е крил, не е двуличничил. Споделял е с мене всичко, което го е вълнувало и дразнело. Чувствал съм го като единомишленик. Ние бяхме с него такива приятели, че можех всичко да му споделя и да му поискам, и той всичко да ми сподели и ми поиска. Той беше един от нас...

...Свобода (Бъчварова) с повод или без повод ме посещаваше в Комитета по печата. Беше през зимата на 1977 г. Току-що се бе върнала от командировка в Италия... Побъбрихме за туй за онуй и на тръгване предложи да я изпратя до трамвая... Тръгнахме по улица „Васил Коларов", но тя настоя да седнем за кратко в градинката. Седнахме. „Гроб ли си?" - попита ме тя. „Когато се налага, гроб съм."

- Бях в Болоня. Обадих се по телефона на Георги Марков. Той ме помоли да се срещнем. Уговорихме се, когато си тръгна за България с влака, да се видим на гарата във Венеция. Той дойде от Германия. Цели три часа разговаряхме необезпокоявани в едно кафене, без да се озъртаме и ослушваме. Срещу мен беше един много объркан и сломен човек, отчаян, безпътен, разочарован от света, в който е попаднал по своя воля и вина. Изгнаник... Слушах го и не вярвах на ушите си. Не бях чувала толкова горчиви думи, толкова смразяващи признания за света, който той беше предпочел.