Актьорът Алекс Иванов пред Lupa.bg: Моята философия на живота е: не се страхувам от нищо, не се надявам на нищо, аз съм свободен

Бунтар по душа, с остро чувство за справедливост и красота, който смята, че изкуството трябва да носи послание, а не толкова да се оприличава със забавление. Така накратко може да бъде описан младият актьор Алекс Иванов, който стана популярен сред зрителите с участието си в комедийния сериал "Ол инклузив". От септември насам талантливият студент в НАТФИЗ прикова вниманието с ролята си на новопоявилия се брат Александър Акарди-Сандо в криминалния хитов сериал "Братя".

В първото си голямо интервю, което Алекс Иванов даде специално за Lupa.bg, актьорът разкри интригуващи моменти от своя житейски и професионален път. Той се вдъхновява от Достоевски, Чехов, Казандзакис и сюрреалистите, а гръцките му корени го влекат все към Средиземноморието. Изповядва и елинското разбиране за свобода и демокрация и е готов да протестира винаги, когато смята, че някой се отнася несправедливо към него, към близките му, приятелите или колегите. Не прави компромиси със своите разбирания за живота и професията. Някой може да възприеме поведението му като самонадеяност, присъща на младите мъже, но всъщност е израз на принципност и на осъзнаване на това какво търсиш и искаш от живота. 

Като че ли думите от романа на Никос Казандзакис "Алексис Зорбас": "Животът на всеки човек е една железопътна линия, с нагорнища и надолнища, и всеки разумен човек пътува по нея със спирачка; ала аз, и в това се състои моето достойнство.... съм захвърлил отдавна спирачката си, защото не ме плашат мен карамболите", сякаш се отнасят и за Алекс Иванов.

Той е приел като свое верую епитафията на гроба на Никос Казандзакис: „Не се страхувам от нищо, не се надявам на нищо, аз съм свободен.“ Не приема и пошлостта в изкуството и цитира думите на Достоевски, че „Толерантността ще достигне такова ниво, че на интелигентните хора ще бъде забранено да мислят, за да не обидят идиотите." Смята, че актьорите не трябва да задоволяват комерсиалните желания на зрителя да гледа нещо разтоварващо. Запален е по историята и философията. Алекс е и пътешественик, любител на природата, запален по риболова и е заклет левскар.

Роден преди 27 години в София бъдещият актьор е кръстен от баба си Алексиос. Майка му обаче не харесва особено това име и го записва с по-краткото Алекс. От малък се интересува от актьорството и макар че следва журналистика в Нов български университет, все пак усеща, че призванието му е да учи в НАТФИЗ. В момента е трети курс студент по актьорско майсторство в класа на известния режисьор проф. Иван Добчев и играе заедно със своите състуденти в неговия спектакъл-пророчество "Апокриф" в Театрална работилница "Сфумато". Ключът към успешната роля е да не губиш детското в себе си, смята Алекс. Вярва, че любовта между двама души е до време и взаимното уважение и толерантността са по-важни. Актьорът смята, че човек не бива да се страхува от провалите си, тъй като не ни амбицират да се изправим, да погледнем къде грешим и ни помагат следващия път да успеем.

"Аз съм от този тип артисти, които защитават героя си, аз съм адвокат на ролята си. И винаги ще застана зад избора, който прави героят ми и няма да се поколебая в това нещо", сподели още Алекс Иванов, който е щастлив, че е част от звездния екип на "Братя-3", чиито снимки приключиха преди дни. А какво сподели актьорът за героя си Сандо, за колегите си от сериала, за любовта и социалните мрежи ще разберете от неговата откровена изповед пред Lupa.bg.    

- Алекс, означава смел, креативен, инициативен, жизнерадостен, проницитален, егоцентричен. Кои от тези качества те описват теб самия като човек?

- Всяко едно определение, което изброи, ме описва на 100 процента. Алексиос и Алекс идва от закрилник и на гръцки означава „щит“. Цялото ни семейство от страна на баща ми е свързано с Гърция. Тези гени, които имаме от нашите деди ни тласкат към морето и риболова. Аз съм роден в България, по паспорт съм българин, но тук никога не съм се чувствал по начина, по който се чувствам в Гърция. В Гърция има едно нещо, което Казандзакис го дефинира като „елефтерия“ – „свобода“. Неговата епитафия на гроба му звучи така: „Не се страхувам от нищо, не се надявам на нищо, аз съм свободен.“ Тази епитафия се отнася и до мен. 

По нищо не се оприличавам с българския манталитет, с българския начин на мислене. Имам средиземноморски начин на мислене и средиземноморски характер. За мен човекът стои над всички структури, той е суверенът и разбира се, когато нещо не ми е окей и знам, че може да стане добре, винаги си отварям устата и винаги протестирам било то в работата или за да подкрепя нечия или своя кауза.

Надявам се нещата да се оправят, но не знам дали вярвам в това, както знаете вярата върви преди чудото. Още от малък ме влечеше гръцкия език, влечеше ме морето, синия цвят. Аз съм левскар, винаги избирам синьото и бялото. Най-голямата ми мечта след актьорското майсторство и кариерата е, когато остарея, да се върна в Крит и там да остана до края на дните си.

- Самият ти виждаш ли се в някои от героите на Казандзакис и би ли изиграл някой от тях? Може би Зорба Гърка?

- От година и половина работя върху драматизацията на романа на Никос Казандзакис „Рапорт пред Ел Греко“. Мога да определя доста допирни точки между мен и Казандзакис като начин на мислене и като философия за живота. И аз като него обичам да пътешествам.

Моята философия на живота е: не се страхувам от нищо, не се надявам на нищо, аз съм свободен. Когато се страхуваш от нещо, се капсулираш в свой собствен вакуум, а вакуумът никога не издържа – винаги се пръска. Същото е и с очакванията и с това да не се надяваш на нищо.

Когато имаш очаквания от нещо в 90% от случаите оставаш разочарован. В този свят човек трябва да има способността да се съхранява.

- Сега разбирам защо си избрал да „избягаш“ в Гърция след като първия път, когато кандидатстваш в НАТФИЗ, не те приемат. Беше ли разочарован от случилото се?

- Всеки човек има различен вкус, различни разбирания и може би аз тогава не съм влизал в разбиранията на професорите. В повечето случаи те търсят определени типажи за дипломните им представления и вероятно аз не съм се вписвал в тях. Отказът е нещо, което нашата професия го изисква -  да свикнеш да приемеш отказа като един спътник и да не се страхуваш от него. От кухнята разбрах някои неща – че за да влезеш в Академията е важно  кой на кого си човек,  в коя театрална школа си учил и т.н. Това преля чашата ми и усетих, че в България нищо хубаво не ме чака и е време да поема по пътя на стотиците хиляди други мои сънародници, които избират живота извън границите на родината, за да заживеят малко по-поносим живот. Аз не съм човек, който би си примирил с нещо толкова лесно и затова се върнах.

Не съм равнодушен, характерът ми не е такъв и няма да се примиря с това да вляза в този класически, хроничен български модел който е да завършиш образованието си, да дадеш една сума пари за рокли, костюми, след това да запишеш в Нов български университет или в УНСС специалност, която надали някога ще работиш и накрая на следването си да избереш чужда фирма, която ти предоставя услуги и това, да работиш за 3000 лева на месец и да си кажеш: „Това ми стига, имам осигуровки и т.н“. Това винаги най-много ме е плашило, но издържах често си мисля за последните си минути живот, когато се обърна назад и видя живота си на лента да не се срамувам след това, че съм имал възможност да направя това или онова и то, защото ми е липсвал кураж или силен характер. Аз съм човек, който много стиска зъби и това съм го научил от моя професор Иван Добчев. 

Алекс Иванов е студент по актьорско майсторство за драматичен театър в НАТФИЗ в класа на проф. Иван Добчев

- Какъв преподавател е проф. Иван Добчев през твоя поглед? Мненията за него като към всеки интелектуалец варират – от „Осанна“ до „Разпни го!“

- През моя поглед Иван Добчев е невероятен режисьор. За мен той е еталон в режисурата. Той ми откри един нов свят, различен, метафизичен, който никога до сега не съм подозирал че съществува. Той отключи в мен тази природа да имам критическо мислене, да разбирам кое е банално и кое не, да разбирам кое е клише и кое не и да се пазя от тези неща. Смятам, че това нещо ми помогна изключително много в „Братя“. Професорът винаги се появява някъде отзад в периферията и аз чувам гласа му, който казва: „Това е клише, моето момче, не се хващай за него.“ Вярвам му на 1000 процента.

Изисква се смелост и характер да устоиш три десетилетия на три различни епохи. По времето на социалистическия реализъм в театрите Иван Добчев седи като един много сериозен контрапункт на всичко случващо се и казва: „За мен това е изкуството и го правя пред погледа на вас, политиците.“ По време на промените заедно с Маргарита Младенова сформират Театрална работилница „Сфумато“ и там правят доста интересни изследвания.

В наши дни, Иван Добчев продължава да стои зад изкуството, зад това, в което вярва и аз се възхищавам на това нещо и го крада, без да ми мигне окото. За мен той е пример и аз бих искал да съм като него в това отношение, защото освен с актьорско майсторство, искам да се занимавам и с режисура.

Литературата, която той ни дава да четем оказва голямо значение в развитието ни като артисти  Иван Добчев никога няма да те подлъже в това отношение. Той ти отваря вратите и ти показва нещо различно, което до сега не си виждал и не си подозирал, че съществува. За три години в Академията, колкото и пасивно да съм ги преминал заради снимки и други ангажименти, аз съм научил това от него, за което съм му изключително благодарен.

Никога няма да кажа лоша дума за него. Това, че е твърд характер – такъв е. Всеки го знае. Всеки човек си има своите плюсове и минуси. Когато крещи и ми вика в повечето случаи е прав. Аз заставам зад Иван Добчев, за това, което е той и зад неговите изисквания. Той има друго разбиране за изкуството. Той възприема всички студенти като свои деца и иска от нас и за нас най-доброто.

Алекс Иванов заедно със свои състуденти в спектакъла на Иван Добчев "Апокриф" в Театрална работилница "Сфумато"

- Интересуваш се от сюрреализма. Когато влизаш в даден образ през ума ти минават ли картини на сюрреалисти, например на Салвадор Дали? И вдъхновяват ли те подобни картини?

- Имах едно хрумване още в първи курс в НАТФИЗ, когато правих първите си опити в театъра. Темата беше „Откъде идеш, човече?“ Всеки студент трябваше да разкаже от сцената история. Моята бе свързана с името ми и с моя произход. Има една картина на Салвадор Дали, която представлява ръка на човек, поддаваща се от едно яйце. Опитът ми да разкажа историята на Алексиос бе следният - аз седях в един хамак, който бях направил като яйце и разказвах историята отвътре като бебе, което се въртеше в утробата на майка си. Този опит има доста сюрреалистичен характер и не успях да го защитя и затова отпадна.

- Завършил си журналистика, работил си като спортен репортер, но все пак предпочете актьорството. Казвал си и че журналистиката е мръсна професия. Защо обаче не се отдаде на спортната журналистика?

- Актьорското майсторство, филмите и театърът винаги са били част от живота ми. В детската градина много исках да приличам на Тарзан. Като дете стоях залепен за телевизионния екран, гледах и имитирах неговите звуци, походка, представях си, че мен са ме отглеждали горили, ръмжал съм на майка ми. Колкото и да съм пораснал, на 27 години съм, аз продължавам да се държа по същия детски начин и това нещо няма да го променя, защото това е ключът към успешната роля.

Трябва да си наивен и да се опитваш да се намамваш в ситуациите, наистина да искаш да влезеш в обувките примерно на Иванов и във всеки един герой да откриваш различен свят. И какво по-хубаво от това да имаш такава професия, която ти дава възможността днес да имаш имение, животът ти да се е разпаднал, две жени да тичат подир теб, ти да казваш „Колко съм виновен, колко съм виновен“ и накрая да се самоубиеш на сцената ? Това е невероятно приключение и за мен е удоволствие всеки път, когато ми се случва. Детето в мен живее и живее на 100 % във всяко едно отношение. Отказвам да стана възрастен.

- Още ти е рано.

- Да, но дори като стана на 40-50 години пак ще съм със същото детско разбиране и детски мироглед. Актьорското майсторство винаги е било дух около мен, който просто чакал момента, в който да се появи. Не съм се дипломирал по журналистика и ще ви разкажа защо.

Когато бях в Гърция написах един много интересен труд за конфликтите между българи, гърци и турци след Илинденско-Преображенското въстание за териториите в Егейска Македония и последвалите Балкански войни и Първа световна война. По време на едно пътуване с корабче до остров Трикери капитана ни чете от една книга, на която пишеше „Остров Трикери и българите.“

Историята на момента ме грабна. Рових се много, ходих в библиотеките в Солун, търсех литература, четох писма на войници, стигнах и до книгата на Владимир Сис „Гробовете на Трикери“. Става въпрос за първия концентрационен лагер в Европа, в който над 15 000 души са оставени да измрат на този остров от глад, болести и липса на вода. Това са изселници от Солун и околните села. За мен това беше много интересна тема – исках да изследвам българския геноцид в Егейска Македония и Одринска Тракия.

Аз бях готов с дипломната ми работа и отидох и в университета, но там ми казаха, че не могат да ми сформират комисия, защото не били компетентни по тази тема. Предложиха ми да напиша нещо за политиката в България или за прехода. Мен тази тема ми е скучна и банална отказах да се занимавам с това. Но на мен желанията ми са да се занимавам с изкуство, с актьорско майсторство, с режисура, отколкото с журналистика.

Казвам, че журналистиката е мръсна професия без да искам да обидя нито един журналист. Всеки един осъзнат и адекватен журналист съзнава това нещо и го знае много добре. Имах кратък стаж в една телевизия като спортен журналист и си спомням, че Григор Димитров стигна до полуфинал на един турнир и игра с Рафаел Надал. Гледах мача, Григор игра брилянтно, но загуби. Редакторът ми поръча да напиша статия за мача. Аз я написах, но той я върна с думите: „Изключително позитивна статия, читателят не иска да чете позитивни неща, иска да види колко сме зле, как на нас все нещо не ни достига, как ние българите за нищо не ставаме и т.н.“  Аз отказах да пиша такива неща и на следващия ден просто не отидох на работа.

- Като човек, който има отношение към футбола и като левскар какво е твоето мнение за драмите в Българския футболен съюз и за избора на Борислав Михайлов отново да бъде президент на БФС? Мъчно ли ти е за състоянието на българския футбол?

- Разбира се, че ми е мъчно. Аз съм от тези запалянковци, които страдаме. Аз изживявам всяка една загуба, всеки един провал, колкото и детско да звучи. Дядо ми беше страхотен левскар. Всички на улицата, на която живея, са левскари и съм закърмен със синята идея. Искам да се чувствам горд от това, че нашият отбор не е някаква сбирщина от алкохолици, чалгаджии, а е съставен от хора, които наистина работят в името на България. Аз не виждам в очите на тези момчета духа на българските войници, които отиват и превземат Одринската крепост. Не виждам този борбен дух.

За Боби Михайлов бил казал, че е водевилен образ. Историята в Българския футболен съюз е един водевил. Абсолютна гротеска. Смешна работа. Не знаеш дали да плачеш или да се смееш. Нещата няма как да се променят, ако не си променим начина на мислене и начина, по който виждаме нещата. Качеството, което не харесвам у днешния българин е, че той е равнодушен и примирен.

Алекс в ролята на Мартин в комедийния сериал "Ол инклузив"

- Ролята на Мартин – момчето с костенурките в сериала „Ол инклузив“ те върна от Гърция в България. Твоят герой е човек с кауза, явно като теб. Това ли ти допадна най-много в Мартин и това ли те мотивира да приемеш ролята?

- Ако не ми харесваше ролята нямаше да я приема. Възхищавам се на идеалистите, които имат кауза. Как мога да не харесвам човек като Мартин – човек, който иска да направи добро, който иска да накара хората да спрат да мислят в кое заведение ще се троснат на морето и че има много по-важни неща от това да консумираш. Българското Черноморие има нужда да спре строежите на хотели, да спре да прилича на Лас Вегас в лошия смисъл, да спре да мирише навсякъде на дюнер, навсякъде да гърми музика от дискотеките, навсякъде да има салфетки, фасове и т.н.

Разбирането на българина за туризма е грешно. За съжаление в сериала нямах възможността да го кажа, но това беше моята битка и в това се припознавах. Тази година прекарах лятната си отпуска на „Градина“, по-миналата година също. Тази година обаче седях в палатката и не можех да заспя заради шума от заведенията. Хората идват на палатка, носят си колонките и отвсякъде се чува различна музика – дали чалга, дали метал и става един тюрлюгювеч и каква почивка е това? Тази мания за печелене на пари води до там, че всички места за почивка се правят по модела „Слънчев бряг“. Вижда се, че това работи и другите курорти го взеха за пример.

Алекс Иванов на снимачната площадка на "Ол инклузив" заедно с Ненчо Балабанов и Любен Кънев

Ако се върнем към моя герой Мартин – неговата кауза беше завръщането на костенурките. Това е символ на завръщането на надеждата, че има смисъл и в природата не само в забавлението. Докато се подготвях попаднах на една статия от френски журналист от 16 век, когато ние сме били още под османско робство, където той пише, че когато са тръгвали от пристанището в Созопол с лодка са се блъскали в корубите на големи морски костенурки, мечтая това да се случи отново. Радвам се, че изиграх ролята на Мартин и че зрителят се запозна с мен в тази добра светлина.

Във втория сезон също играх добрия, а в третия сезон вече видяхме Мартин в една по-негативна светлина и тя беше провокирана от различията и неразбирателството между двама души, което е нормално и това е част от нашия живот. Двама души трябва да се подкрепят и взаимно да се уважават и единият не трябва да е спирачка на другия. В случая Надя се оказваше като спирачка за Мартин. Тя не разбираше това, че той иска да успее, за да може като стане преподавател в Масачузетския университет и с това да предостави едно по-добро бъдеще. С пари всеки може. Уважавам хората, които се борят.

Героят на Алекс в "Ол инклузив" - Мартин е известен като момчето с костенурките

В наши дни има по-модерни способи за набавянето на средства. В днешно време в отношенията между двама човека основното не е любовта, защото тя е до време, а е взаимното уважение, разбирането и толерантността на единия към другия. Да не съдиш човека и да не се опитваш да го правиш по свой образ и подобие. В днешно време е много трудно човек да остане с някого и да опитва, защото социалните мрежи предоставят голям избор и затова повечето хора избират това да не опитват.

Сега нещата са много достъпни и тази достъпност води до отчуждение между хората и те се водят малко на принципа: „С теб съм, защото ми е изгодно. И в един момент ще си тръгна от теб поради простата причина, че мога да си намеря друг или друга.“ Това е философията в днешно време. Инстаграм и фейсбук имат много плюсове, но имат и изключително тъмна страна. Те са страшно пристрастяващи, те са като наркотик за хората. Хората имат липса на допамин – на хормона на щастието, който изкуствено се напомпва от социалните мрежи.

- Когато наскоро за един ден се сринаха социалните мрежи някои хора полудяха.

- Да, част от хората изперкаха. Имах разговор с познати, които ми казаха: „Какво ще правим сега, ние сме пристрастени .“ Ами просто може да седнеш и да говориш с нас и да имаме нормален разговор. Модерните неща карат хората да се разпадат като личности.

- Ти за какво използваш социалните мрежи? Интересуваш ли се от обратната връзка със зрителите?

- Интересувам се от това да имам контакт, защото искам да покажа на зрителите, които ни харесват, че ние сме достъпни хора и като всички останали ходим по земята. Чрез моя акаунт казвам: „Здравейте, аз съм Алекс Иванов, аз съм актьор. Това е моят профил, обичам риболова, обичам книгите“. Това съм аз. Няма да тръгна да показвам плочките си, тялото си и т.н. само и само да трупам лайкове или да рекламирам неща в които не вярвам.

За мен лайковете са без значение. Аз се чувствам по същия начин, когато имам по четири лайка от баба ми, от майка ми и от леля ми и вуйчо ми във фейсбук и когато имам по няколко хиляди сега, когато вече съм популярен.

- Критичен ли си към себе си?

- Харесвам стоицизма, харесвам изключително много Достоевски, разбиранията му за човека. Човекът е абсолютна загадка, както казва той. Приемам афоризмите на Чехов като разговор с него. Усвоил съм много неща от тяхната философия и съм я приел за себе си. Друга философия на живота, която споделям е, че най-големият враг на живота е живеенето – нещо, което съм взел от Чехов. Аз го разбирам по свой собствен начин, но в никакъв случай това не бива да се разбира буквално. В днешно време трябва да имаш способността да излизаш извън себе си, да наблюдаваш себе си отстрани и да си критичен.

Аз съм изключително критичен към себе си. Не мога да съм критичен към другите, ако не съм критичен към себе си. Гледам се не с идеята да кажа: „Уау, колко съм готин!“, а се гледам и си записвам в тефтера черни точки, за да знам утре къде съм сгрешил. Без грешките и провалите не може да има успех. Аз се радвам, че съм се провалил през 2015 г. в НАТФИЗ, за да успея сега и за да имам това, което имам в момента. Радвам се на провалите си и съм щастлив, че провалите са били част от живота ми, защото те ме направиха този човек, който съм сега.

Апелът ми към хората, които ще прочетат това интервю е да не се страхуват от провала и ако се страхуват от нещо да му слагат смешни гротескни образи и да му се смеят в лицето. Защото страхът е това – страхът е един смешен гротесков персонаж и нищо друго. Да не се страхуват да се провалят. Защото това е начинът на човек да се научи и да успее.

- Твоят герой Сандо от сериала „Братя-3“ явно се е научил да бъде дързък и да не се страхува, когато се провали. Какъв е Александър Акарди-Сандо през погледа на Алекс Иванов? Лошо момче ли е той или все пак в него има нещо добро?

- Това е моята страна, която никой не иска да открива. Колкото и да съм позитивен и усмихнат, когато някой се държи несправедливо с мен, аз много бързо обръщам монетата.

Аз виждам Александър Акарди като едно момче, което е малтретирано от баща си Филип, не физически, по-скоро психически, заради неговите собствени терзания и заради решенията, които е взел като решението да изостави Снежа и Драго, последвалата любов между него и Лукреция в Италия, раждането на Сандо. През целия си живот Сандо се е опитвал да се докаже на баща си. И нещото, което страшно много ми помогна да изградя персонажа на Сандо не беше Сандо, а беше Филип. Защото Филип е възпитателят на Сандо, т.е. Сандо е попивал абсолютно всичко като гъба от Филип и някакси много от нещата в този бизнес, както и безкруполността я е приел от баща си.

Четях сцените с Филип, начина, по който той говори и мисли, много от нещата откраднах от него и започнах да ги слагам в сленга на Сандо. Сандо е младата версия на Филип. Както Денис Топал има добрата страна чрез Драгомир Донков, така Сандо има своята Лукреция, което на италиански е светлина. Лукреция се казва майка му. В Сандо има този лъч светлина, който се опитва да ни открие и да ни покаже, но истинския Сандо. Не знам дали ще има възможността да го направи. Надявам се.

Сандо изпитва жажда да се докаже и да чуе от баща, както той споделя в един разговор с Денис: „Браво, Саше, това исках цял живот да ми каже! Но тъпанарят пукна преди да съм го чул.“

Сандо е амбициозно младо момче, което за жалост иска да се докаже на грешния човек и то по неправилния начин. И това е силата, която го движи да извършва нещата, които прави. Но никога Сандо няма да направи нещо, защото го иска душата му или сърцето му. Той ще направи нещо, защото ситуацията изисква и защото така трябва да го направи, за да се задържи на повърхността. Сандо е като котва за другите. Когато пропадне той дърпа след себе си и другите.

- За да изградиш образа на Сандо интересувал ли си се от живота на босове от родния ъндърграунд?

- Да, четох книги за Георги Илиев и Иво Карамански и добавих към образа някои техни черти. Те не са били само лоши момчета, имали са и своите добри черти.

- Като човек одобряваш ли някои от действията на Сандо, който в търсене на брат си спестява доста истини?

- Всички тези неща идват от страха. Страхът е основното водещо средство, което кара Сандо да прикрие тези неща. Страхът да не се случи така, че Денис да го отхвърли или да каже: „Изчезвай оттук!“ Затова Сандо избира да спести доста от истините на брат си. А и естествено, ако му беше казал тези неща сериалът нямаше да е интересен. (усмихва се).

Аз съм от този тип артисти, които защитават героя си, аз съм адвокат на ролята си. И винаги ще застана зад избора, който прави героят ми и няма да се поколебая в това нещо.

Щом така е решил да действа, така е решил. За мен това е много по-интересно за зрителя, отколкото ако си послужи с истината, защото така щяхме да издържим не повече от два епизода. Както казва Дейвид Мамет: във всяко едно художествено произведение има лъжа. В тази лъжа се крие интригата. Разплитането на тази лъжа е основната сюжетна линия и основният двигател в едно художествено произведение.

"Един семеен портрет" - така Алекс Иванов е озаглавил тази снимка, на която е заедно със своя екранен брат Владимир Михайлов и своя филмов баща - Христо Шопов. Тримата актьори участват в третия сезон на "Братя"

- Третият сезон на „Братя“ се отличава от предишните с много по-голяма динамика, с екшън сцени, доста трупове паднаха вече...

- Тъмнината и мракът винаги са ме изкушавали и то не в лошия смисъл. Тъмнината и мракът са една много интересна материя, която е непозната и неудобна. Затова криминалните филми и филмите с по-мрачен характер винаги са ми били интересни.

- Как се стиковахте с „брат ти“ Владимир Михайлов и интересно ли ти беше вие двамата да играете братя?

- За мен няма трудно или лесно – това не е задача по математика. То става или не става. Влади е прекрасен във всяко едно отношение. Седях, гледах го и си казах: „Аз искам да съм като него.“ Наистина съм го възприел като мой по-голям брат. Успехът на третия сезон на „Братя“ се корени в това, че има абсолютно разбирателство между отделните департаменти, невероятна отборна игра от всички, липса на каквото и да било его от всеки един артист, който участва. Все пак в каста са Христо Шопов, Владимир Михайлов, Искра Донова, Стойо Мирков, Деляна Хаджиянкова, Дани Ангелов – личности, които са познати на българската публика и могат да се направят на интересни, особено на младите актьори като мен, като Мартин, като Радослав (Владимиров, б.ред.) и Лора (Христова, б.ред.). Но няма такова нещо. И това е страхотно.

Шегите, закачките помежду ни – това за мен е като сън - не съм вярвал, че някога ще попадна в такъв екип. Изглежда прекалено добро, за да е истина. В никакъв случай не го казвам, защото трябва да го кажа. Ако чувствах, че снимачният период е кофти нямаше да го спестя. Влади Михайлов, който за мен е един от най-добрите ни киноактьори, знае страшно много и аз постоянно се допитвам до него за различни неща. Влади ми помага за някои работи, казва ми нещо, подава ми, защото той има голям опит и аз съм изключително благодарен за това, което той прави за мен. Няма как да сбъркаш, когато насреща е Влади Михайлов. Затова го приемам като по-големия ми брат.

Алекс Иванов приема и в живота Владимир Михайлов за свой брат

- Ти имаш ли брат или сестра?

- Нямам нито брат, нито сестра. Никога не съм искал да имам брат или сестра, но ето случва се така, че намираш брат като Влади. Бих искал да кажа нещо и за контрапункта на Сандо – героя на Мартин Димитров. Той е абсолютен професионалист и невероятен актьор с изключително силен характер, на който аз се възхищавам. Той Влади и Радо Владимиров са неотлъчно до мен във всичко. Радо от друга страна е най-забавният и лъчезарен човек, актьор с невероятно въображение, който може да те разплаче от смях. Няма как нещата да не се получат, когато имаш такива актьори насреща си. Българското кино и телевизия имат жестока нужда от такива като нас.

"Лошите момчета" от групата на Денис Топал - Алекс Иванов, Владимир Михайлов, Мартин Димитров и Радослав Владимиров

- Алекс, спомена, че всичко ти се струва като нереален сън. Какво предпочиташ съня или реалността или търсиш баланс между двете?

- Търся баланс между двете. Реалността е необходима, за да знам, че здраво съм стъпил на земята естествено с рационалния си начин на мислене. Използвам сюррелистичния начин на мислене, в момента, в който съм на сцената и в момента в който съм пред камерата, за да ми хрумват нестандартни, сюрреалистични идеи и неща, които са извън баналното и извън познатото.

Юнг има много интересна книга за архетиповете и колективно несъзнаване, в която обръща внимание на тези несъзнавани неща от човека защо правим някои неща, които ни се случват в живота. Това е литературата, която чета и в която вярвам и смятам за интересна. Харесвам сюрреализма и изчанчените идеи. Аз съм много впечатлен от някои мои любими режисьори като Андрей Тарковски и турския режисьор Нури Билге Джейлан. Много харесвам новите турски филми и сериали. Не тези, които се излъчват по телевизията. Има други, които имат по-голяма стойност за мен.

- Смяташ ли, че изкуството трябва да следва желанията на публиката и да се съобразява с нея?

- Изкуството не трябва да обслужва желанията на зрителите и това какво иска да види зрителят. Хората имат грешно разбиране за театър и за кино. Ходя на кино и в по-малките кина, и в големите молове. Гледам и лошо, и добро кино, за да мога да имам правилната цедка, с която да отсявам. Наскоро стоях на опашката за билети и наблюдавах как едни хора гледаха плакатите на филмите и по тях съдеха какво да гледат. И един човек каза на приятелите си: „Дай да гледаме нещо лекичко, нещо смешно, разтоварващо.“ Не трябва да е така – трябва да бъдеш достатъчно смел да отидеш на театър и някой да ти зашлеви шамар от сцената и да ти каже: „Човече, какъв живот живееш.“

Неслучайно сцената е на метър и петдесет по-високо от зрителя, поради простата причина, че зрителят трябва да се отлепи от седалката, за да стигне на сцената, а не актьорите да слязат на нивото на публиката и да задоволяват понякога водевилните или комерсиални желания на зрителя да гледа нещо разтоварващо.

Театърът, и киното, и сериалите за мен не са средство за забавление. Те носят послание. И за мен това е най-важното. Зрителят трябва да отиде и да се остави на актьорите в театъра да му зашлевят шамар, а не зрителите да зашлевяват шамари. Ние не сме сервитьори или някакъв оркестър, на който да си поръчваш музиката. Ако не искаш да гледаш Достоевски има толкова много чалга заведения. Отиваш там и се овъргаляш в цялата селения и гнусотия, която е по тези места. Много мразя като някой каже: „Ами трябва да има и такова.“ Не, не трябва да има такова. Не трябва да си толерантен в това отношение. Достоевски казва: „Толерантността ще достигне такова ниво, че на интелигентните хора ще бъде забранено да мислят, за да не обидят идиотите.

Снимки: Личен архив