Актьорът Мартин Петков пред Lupa.bg: И аз като Симката от "Братя" бях свитичък, но ми сечеше пипето

Актуално интервю
15:30 - 11 Декември 2020
56074
Актьорът Мартин Петков пред Lupa.bg: И аз като Симката от "Братя" бях свитичък, но ми сечеше пипето

Мартин Петков е младият актьор с чаровна усмивка, който влиза в ролята на Симо в сериала „Братя“, чийто първи сезон приключи в началото на декември. Героят на Мартин е компютърен гений. Симката е интелигентно, скромно, добро и сдържано момче, което освен интерес към компютрите, е запалено по физиката и астрономията. Симо не харесва кифли, те също не го отразяват, но той е в мир със себе си по този въпрос. Не мечтае да е в центъра на женското внимание, нито да се прави на герой – такива ситуации са му смешни и предпочита да се оттегли в мъдра апатия. Влюбва се в щурата и безразсъдна Вики, защото е неговата пълна противоположност и инстинктивно го привлича онова, което липсва у него. Готов е на всичко, за да я спаси от лавината проблеми, които тя непрекъснато си създава. Иска да е достоен за нея, а любовта го превръща в истински мъж, готов да се изправи срещу личните си предразсъдъци.

Какъв обаче е актьорът Мартин Петков извън образа на Симката. Роден е в София през 1996 г. От малък Мартин сякаш приема репликата на Шекспир: „Целият свят е сцена и всички ние сме актьори на нея – влизаме, излизаме и за своето време всеки от нас играе различни роли”. В семейството на младия талант няма актьори – майка му е преводач, а баща му – лекар, но още в детската градина Мартин показва артистичните си умения и приковава вниманието на своите адаши с талантливи песенни изпълнения. Завършва Първа английска гимназия в столицата, учи в Школата по актьорско майсторство към Младежки театър „Николай Бинев”, с художествен ръководител Малин Кръстев, а след това завършва и актьорско майсторство в НАТФИЗ при проф. Атанас Атанасов. Ролята на Симката е първата му голяма роля в телевизията. За какво мечтае Мартин Петков го попита Lupa.bg.


- Мартине, и ти ли като твоя герой Симо от „Братя“ елегантно и с лекота финтираш по-възрастните хора?

-  Бих казал, че за добро или за лошо ми се получава. (смее се) Аз се занимавам с тази професия и човек, занимавайки се с актьорство, без да иска, в някои ситуации се налага да играе, за да избегне определени неща. Бих казал, че умея да влизам в обувките на всеки човек, независимо дали човек има лошо или добро намерение към мен. Аз мога да комуникирам с него и да сляза на неговото ниво на разговор, на мисъл и съответно да го накарам да мисли, че аз също мисля като него. (смее се) Това е полезно качество – мисля си, че мога да разговарям, както с един бездомник на улицата, така и с президента. 

- Близък ли ти е Симо като мислене и като поведение?

- Това, което ми хареса е, че този герой много прилича на мен самия от преди 5-6 години. Когато прочетох какъв е моят персонаж, все едно видях себе си преди 5-6 години – същия задръстеняк, същото свитичко момче, но в същото време му сече пипето. (смее се). И това чувство за хумор, което той притежава някак си не съм го мислил много, тъй като при мен си го има естествено. И в това отношение не съм мислил как да градя образа, може би си го нося като човек. Но си спомням, че като малък бях по-затворен и гледах много да не се меся там, където не ме искат, да не се натрапвам. Същевременно много добре знаех какво се случва около мен, следях какво става. Сега съм по-отракан, така да се каже. (смее се)

- Актьорите по принцип сте отракани и комуникативни хора. 

- Смятам, че това е някаква щампа, стереотип, който се разпространява за актьорите. Казват: актьорите трябва да са много екстровертни, а всъщност аз мисля, че е важно в крайна сметка какво правиш там, на сцената, или там пред камерата, или където ще изразяваш изкуството си. В живота си човек може да е всякакъв. Но на мен така ми се случи, че в живота станах малко по-очукан от живота. Иначе е вярно, че актьорите сме малко по-суетни, но това е нормално. Искаме винаги да изглеждаме добре, да нямаме драскотини примерно по лицето, особено ако те са в резултат на сценични репетиции. (смее се и показва лека драскотина в резултат на сценичен дуел, б.а)

- Как се запали по актьорството и как реши да се насочиш към НАТФИЗ?

- Не е имало някакъв момент, в който съм си казал: „Ето, сега ще ставам актьор. По-скоро това е стояло в мен от доста малък.

Още в детската градина събирах децата и изнасях концерти. Баба ми, която ме водеше на детска градина, ми е разказвала, че всеки път са задържали децата, за да мога да приключа концерта. Спомням си бегли неща. Пеел съм.

Аз и сега пея, бих казал прилично, и свиря на пиано – това ми е мечта, която от малък имам, но можах да я реализирам едва през последните години. Започнах да отделям внимание на музиката, когато влязох в Академията.

- Учил ли си в музикално училище или в музикална паралелка?

- Не, не, аз даже нямах и учител. Започнах да свиря по слух, чувах някаква мелодия и започвах да я свиря. Подаръкът ми за края на завършването на училище беше пиано и аз започнах да инвестирам в това пиано. Започнах сам да се уча.

- Участваш ли в някаква група и мислиш ли да свириш професионално?

- В група още не, но съм си мислил да свиря професионално и да се хвана по-сериозно и да взимам уроци при учител. Аз искам за себе си да се развивам, чувствам, че развивам някакви качества, свирейки на пиано. Това е полезно за мен, а и ми доставя удоволствие.

- Как възприе твоите екранни родители – Искра Донова и Стойо Мирков? Интересно ли ти беше да си комуникираш с тях на снимачната площадка?

- Те са страшно готини хора. Толкова отворени, човечни, с които можеш да си кажеш всичко. Много сме се смели със Стойо, моят баща в "Братя". Режисьорите и продуцентът са напипали, че с него имаме сходно чувство за хумор. Много добре се разбираме с него и извън снимачната площадка. С екранната ми майка Искра Донова – също. Целият екип е супер готин – много лесно се работи с тях, не само с тях, но и с техническия персонал. Това е много важно, защото не навсякъде е така. Чувал съм доста истории, където на снимачната площадка има стрес и напрежение. А тук имахме щастието и с техническия екип, и с актьорския екип много добре да се сработваме.

- При всички герои имаше катарзис – само ти беше най-праволинеен.

- Да, и Симо като мен е оптимистичен, независимо какво се случва, и е много влюбен. Цялото нещо, което се случва с него в сериала е, защото той е много, много влюбен. И аз като човек съм доста влюбчив. Другото нещо, което ми хареса в тази роля е, че дава шанс да се разгърне - когато човек наистина се влюби и то се влюби за пръв път, казват, че тази любов е най-силна и те държи най-дълго, защото ти се случва за пръв път. Доста ме шокира, виждайки около мен как моите връстници и хора, които са по-малки от мен, изразяват любовта си.

В днешно време любовта се изразява малко като притежание – да обичаш някого е по-скоро като да притежаваш някого. Моите ценности са малко по-различни и много лесно някак си хората се отказват – любовта в днешно време е някак си много повърхностна, материална. 

Това, което ми харесва е, че моят персонаж не се отказва до последно - до такава степен е влюбен до уши, че прави всякакви неща в името на любовта. Симо като обича обича искрено. И обича чисто, без да се въвлича в някакви нечистоплътни неща. Симо сякаш има много добра интуиция кога точно да се отдръпне. Е, не винаги, защото както видяхте в последните епизоди доста жестоко го пребиха и му счупиха ръката и той като че ли не се вслуша в интуицията си. Но въпреки всички трудности, които му се случиха през последните серии, това момче не се отказа от любовта.

- И в живота ли си такъв – като си поставиш някаква цел я преследваш докрай?

- Да, и аз съм такъв като човек – като си наумя нещо и знам, че го искам и независимо какви пречки имам, съм си решил, че ще го направя.

- Зрителите питат - ще има ли втори сезон на "Братя"?

- Надявам се.

- Учиш ли в момента?

- Не, аз завърших НАТФИЗ миналата година в класа на проф. Атанас Атанасов. С Хриси Джурова, която също игра в „Братя”, сме от един клас. И двамата имахме щастието да ни се случи този проект – защото в НАТФИЗ не се занимаваха много с нас по отношение на кино, там се набляга много повече на театъра.

- Кино или театър? Има ли разделение в теб към кое от двете да се насочиш оттук нататък?

- Като цяло не трябва да се говори за подобно разделение, защото това е нещо, в което човек се ограничава, ако кажеш само кино или театър. Според мен един актьор трябва да може и двете, а и за него е полезно да играе и в театъра, и да се снима в киното. Двете са много различни – аз сега го видях като снимах в телевизията. Това ми е първият голям проект в телевизията. И е хубаво човек да усвои и да възпита в себе си тези два различни начина на присъствие - на сцената и на снимачната площадка.

- Какво репетираш в момента?

- Много е лудо това представление, което репетираме в момента. - има шлемове, шпаги. Казва се „Белият плъх“ и го правим в Театър „Сфумато“. Премиерата предстои през януари, живот и здраве. Режисьор е Ани Янакиева. Тя е млада режисьорка. В представлението си партнирам с Тигран Торосян. Това е доста сложна пиеса и става доста интересна като спектакъл.

- Какъв е твоят герой?

- Това е театър на абсурда, не е стандартна пиеса, близо до психологическия театър, т.е не е в стила, в който снимаме сериалите и филмите. Персонажът ми е много интересно раздвоен между мъжкото и женското в човека, но засега не бих искал да издавам повече. Главната тема на това представление е за самотата, за това как човек се нуждае от друг човек до него, за да може да живее този живот. 

- Самият ти обичаш ли да се усамотяваш и какво правиш, когато останеш сам?

- Аз съм много запален по музиката. Тя е голямо вдъхновение в живота ми и както казах, преди 5 години сам започнах да свиря на пиано и вече съм на такова ниво, че усещам, че имам нужда от учител и искам да се развия и да свиря все по-добре и по-добре.

- Каква музика предпочиташ?

- Предимно класическа музика, защото тя много особено въздейства на човека. Моцарт, Шопен, Бетовен. Свиря малко и на китара. Отскоро започнах да се уча да свиря и на укулеле. Имам много странна връзка с музиката и като свиря се чувствам свободен.

- Какво обичаш да правиш в свободното си време?

- Обичам да ходя на планина, да карам кънки на лед. Много ми се карат кънки и дано успея да го направя скоро. Карам и колело. Предпочитам индивидуалните спортове като плуване. Макар че в актьорската професия много е важно човек да може да се сработва с колектива. Ясно е, че изкуството се прави от индивидуалности, но когато работиш с някого, е хубаво да можете да се сплотите към голямата цел, към която се стремите.

- Кои актьори са те вдъхновили да поемеш по този път? Имаш ли кумири?

- Не обичам много думата „кумир“, по-скоро бих казал „вдъхновители“. 

Първият ми професионален сблъсък с театъра беше, когато бях в 10-ти клас. Тогава разбрах за една театрална школа в София, която се води от Малин Кръстев. Реших да се пробвам в тази школа. Нямах представа какво ще се случи – явих се на кастинг, а те взеха, че ме харесаха и ме взеха. От Малин Кръстев съм взел основите, които може да се вземат за актьорската професия. На моменти си мисля, че школата на Малин ми беше по-полезна отколкото нещата, които ни учат в НАТФИЗ.

Не, че не съм взел страшно много от НАТФИЗ, но съм много благодарен, че началото си го поставих точно в школата на Малин. Той е страшно добър и като актьор, и като преподавател. Много добре успява да предаде нещата - има много актьори, които са добри, но не могат да слязат при хората, които се учат, а Малин Кръстев го прави много добре. Безкрайно съм му благодарен. Той беше едно такова вдъхновение за мен. Малин Кръстев възпитава у човек и вкус, и актьорска хигиена, която е много хубаво да се спазва. А, Бе, Ве-то на театъра го взех от него. После в НАТФИЗ продължих и взех други неща от професора ми, когото също много обичам – Атанас Атанасов. И съм много благодарен, че точно при него се случи да бъда приет. Нашият клас беше много силен. Последното представление, което направихме - „Papas in Motion“ го играхме година след като завършихме. Беше много купувано и търсено.

- Значи напред и нагоре.

- Да, аз съм си наивно вярващ, че нещата ще се случат.

- Обичаш ли да пътуваш? 

- Взех книжка точно преди една година. Надявам се да нямам провинения на пътя, че нали фишовете идват със закъснение. Засега не съм получавал. Докато бях в НАТФИЗ имах репетиции, представления, ходихме на турне с класа ми. Едно от представлението, което играхме, го избраха за фестивал в Москва. Там беше страхотно изживяване. Спектакълът се казваше „Хора с куфари“. Абсурдситка пиеса. В постановката участваше целият ни клас. И тя много се хареса. Спечелихме един фестивал в Париж, но самият фестивал се разпадна и ние не заминахме. Но аз толкова много си бях наумил, че ще отида в Париж, че лятото наистина отидох в там, независимо, че нямаше фестивал. Казвам си, че искам да отида някъде и го правя. И попътувах миналата година. И успях да си взема изпита по кормуване от първия път. Колата е голяма свобода. Ако имаш нужда малко да разпуснеш и да избягаш от всичко може да се качиш на колата и да отидеш в планината или извън града. Наистина ти носи някаква свобода.

- Какви книги обичаш да четеш?

- Покрай академията и покай школата се възпитах да чета руска литература, руска класика. Там персонажите много силно чувстват, много силно обичат, много силно мразят, много силно копнеят. Георите на Достоевски, на Чехов като изпитват някакво чувство, те го изпитват на 100 %, а аз харесвам горящите, пламенните хора. Виждаш, че човек гори в това, което прави и мен това ме вдъхновява.

- Интересуваш ли се от политика?

- Не разбирам от политика и не съм много навътре в нещата. Виждам това, което се отразява на професията, с която аз се занимавам. Виждам, че положението не е розово, но аз по принцип съм оптимистично настроен и по детски наивен и вярващ в това, че човек иска ли да се случи, независимо от условията, които предлага държавата за култура, независимо от ситуацията с вируса, начини има. Винаги има и това зависи от нас. Много хора бързат да обвиняват и да сочат с пръст еди кой си е виновен, но според мен всичко опира в крайна сметка до теб. Това бих казал за момента.

- Коя е най-голямата лудост, която си направил в своя живот?

- То аз много лудости съм правил, даже не знам откъде да започна. Сещам се за един път, когато бях с приятели на морето. Настъпи време да се прибираме и трябваше да хващаме влака за София, но ние бяхме в Приморско, а трябваше да стигнем до Бургас. Влакът беше в 22 часа, а трябваше от Приморско да стигнем до Бургас, но нямаше с какво. И тази вечер аз реших за пръв път да се возя на стоп. Бяхме с най-добрия ми приятел и решихме да се пробваме на стоп понеже и двамата не го бяхме правили. И автобуси вече нямаше в този час. И ние си казахме: „Всичко или нищо. Хайде, правим го.“

Заставаме ние на стоп на изхода на Приморско, вече се стъмва, по главния път хвърчат коли, но никой не спира. А ние вече започнахме да се притесняваме, защото остава един час до влака. А пътят от Приморско до Бургас горе-долу е 1 час. На всичкото отгоре се задава и буря. В далечината се чува тътен на гръмотевици. И ние се чудим какво ще правим. И изведнъж до нас спря бял миниван. Доста филми сме гледали и знаем, че като спре бял миниван не е много хубаво да се качваш в него. Но това ни беше единственият шанс. Отваряме вратата и шофьорът каза: „Качвайте се, момчета.“

Проблемът беше, че отзад нямаше как да се качим, а двамата трябваше да седнем отпред. Сгъчкахме се на една седалка и двамата, затваряме вратата. Шофьорът тръгва с мръсна газ и ние се залепваме за седалката и си викаме: „Боже, какво направихме!“ Инстинктивно тръгвам да си слагам колана, но виждам, че е заял и казвам на шофьора: „Извинявайте, но коланът ви е заял“. И той вика: „Абе, кво ще слагате колан. Виж, че аз не използвам колан.“ По едно време той вдигна 170-180 км/ч на път, който не е магистрала и като капак на всичко започна да вали и настана порой.

Чистачките не могат да смогнат да изчистят стъклата, освен това вече е и тъмно и нищо не се вижда. А този човек кара като ненормален. Ние стоим с моя приятел замръзнали и се споглеждаме, хванали сме се всеки, където може. Аз тогава наистина си помислих, че това е краят. Шофьорът навлизаше в насрещното, виждаш как колите се задават срещу теб и той в последния момент обръща и беше някакъв ужас. Казах си: „Мале, май това ще бъде.“ И някак си с приятеля ми като се погледнахме, без да си кажем нищо си казахме наум: „Май това ще е.“

И като черешката на тортата човекът ни обяснява: „Не се бойте, момчета, аз съм на „ти“ с местните полицаи. Те ме знаят, никой няма да ни спре.“ И шофьорът разправяше, че пренасял наркотици от Созопол до Приморско. И ние вече си викаме: „Е, не, край!“ Аз почнах да се моля на всяка сила, за която човек може да се сети – на Вселената, на Господ. Молех се само да пристигнем в Бургас. А водачът нали караше със 170-180 км/ч, ние стигнахме за 25 минути от Приморско до Бургас – път, който с нормално каране и при спазване на ограниченията се стига за около час.

Влязохме ударно в Бургас, не спряхме на нито един светофар, колата навсякъде мина на червено, шофьорът набива спирачки, спира пред гарата и вика: „Това е, момчета. Много ми беше приятно. Надявам се, не съм ви изплашил много. Аз малко по така си карах, защото знам пътя.“ Ние казахме: „Много благодарим, главно затова, че сме живи!“

Слизаме и на двамата краката ни трепереха. В крайна сметка хванахме влака. Та това е една глупост, която не знам защо трябваше да стане. Може би трябваше да се случи, за да се научим на нещо двамата, но със сигурност тръпката беше голяма. Мисля, че всичко, което ми се случва, било то хубаво или лошо, ни учи на нещо и то е за наше добро, колкото и клиширано да звучи. Подобни ситуаци се случват, за да научиш нещо и аз със сигурност разбрах, че повече няма да се доверявам на чичкоци в бели мини ванове. Сега разбирам, че подобни страховити сцени не са само във филмите. (смее се)

- Какво си пожелаваш за следващата година?

- Пожелавам си да не спирам да работя, защото е важно човек да не спира да се развива. И се надявам новите проекти да дойдат. Пожелавам си и да не спирам да вярвам.

 
Снимки: Личен архив