Калин Врачански пред Lupa.bg: Приятелите, морето и планината ме правят щастлив

Калин Врачански е един от актьорите, които се радват на обичта на зрителите вече близо 15 години. Той разкрива таланта си както в театъра, така и в киното, и в телевизията, като участва в хитови спектакли и в касови филми. Зад гърба си има десетки театрални и филмови роли, които го правят особено популярен. Участва в най-новия български сериал "Братя", както и в сериалите "Стъклен дом", "Забранена любов", "Дървото на живота", "Господин X и морето", във филмите "Още нещо за любовта", "Вила Роза", Бензин", "Smart Коледа".

В Театър 199 запомнящи са неговите роли в постановките „Гарванът“ и „Госпожица Юлия“. През 2008 г. е поканен в Театър "София" за ролята на Марио в "Уморените коне ги убиват, нали?" и остава на щат в трупата 4 години. Там спектакълът с най-дълъг творчески живот с негово участие е "Ревизор". На сцената на Театър "София" играе и във “Франкенщайн”, а до преди година и в "Парижката Света Богородица", като и в двете роли е почти неузнаваем. Други негови сценични изяви са свързани и с постановките "За мишките и хората", "Смях в залата", "Малко комедия", "Емигранти", "Бел Ами", "Щастливеца".

Не знаем дали финансовата ни система е загубила добър банкер, какъвто може би е щял да стане Калин Врачански, който е завършил банково дело в гимназията. Но със сигурност знаем, че театърът и киното безспорно са спечелили от избора на харизматичния синеок мъж да избере за своя професия актьорството. Многобройни са уменията на пластичния артист - владее таекуон-до, стрелба, езда, плуване, пее и танцува фантастично. Моторите също са негова страст.

Калин Врачански се съгласи да даде интервю за Lupa.bg, в което коментира най-новата си кино роля в сериала „Братя”, превъплъщенията си на театралната сцена и житейските проблеми, които го вълнуват днес.

- Калине, доколко за теб беше предизвикателство да изиграеш ролята на топ ченге в сериала „Братя”?

- За мен определено си беше предизвикателство. Когато ми предложиха да изиграя този герой и когато се поинтересувах какъв е този човек, ми стана много интересно и много любопитно. Виждате, че образът е доста сложен. Героят ми Борис Донков се сблъсква с неочаквани неща и в личния, и в професионалния живот и по тази линия има много какво да се играе. Може би това беше едно от водещите неща, които ме подтикнаха да приема тази роля - защото е интересна и разнообразна.

- А какво ти допада и какво не в образа на героя ти?

- Това, което ми допада е, че той е човек, който търси истината преди всичко. Това, което не ми допада е, че е прекалено отстъпчив. Така накратко бих описал героя си.

Калин Врачански в екшън сцена в "Братя"

- Отношението към полицаите никога не е еднозначно и много често зависи и от тяхното поведение. От една страна те са призвани да пазят нас, гражданите, от друга обаче упражняват ненаказано насилие, което се видя по време на протестите. Какво мислиш като гражданин за протестите, за сблъсъците между хората и полицаите, както и за самите протести на полицаите, които настояват за по-високи заплати?

- През по-голямата част от времето подкрепям протестите, защото всеки един протест се стреми към нещо по-добро. Въпросът не опира само до това - дайте просто да си протестираме. Протестира се, защото гражданите са недоволни от нещо и искат то да се промени. В случая с протестите на полицаите е същото. Те искат по-добри условия за работа. Това, което обаче не ми харесва в работата на полицаите е това, че те забравят, че ние сме хората, които плащат техните заплати, ние сме данъкоплатците.

И преди всичко те трябва да ни охраняват, а не да издевателстват над хората, които им плащат и им осигуряват прехраната. Защото понякога това нещо се забравя.

Да, следват се заповеди на по-висшестоящите, понякога виждаме немалко случаи, в които тези заповеди може би биват пренебрегнати и някои хора действат на своя глава, което не е редно и вместо ти да охраняваш обществото, ти го мачкаш, биеш, потискаш.

Актьорът в ролята на полицая Борис Донков в тв сериала "Братя"

- Връщайки те към образа на Борис Донков да ти попитам – гледаш ли вечер сериала и как се виждаш отстрани?

- Аз съм силно критичен и още по-силно критичен спрямо себе си, така че всяко едно нещо, което гледам подлежи на силна критика от моя страна. Просто такава ми е природата.

- Да не е от зодията ти – Близнаци. Според характеристиката хората, подвластни на този знак са критични към себе си и винаги трябва да има нещо, което да стимулира интелекта им.

- Може, но нямам представа.

Калин Врачански споделя, че ролята му на ченге е била предизвикателство за самия него

- А интересуваш ли се от астрология?

- Понякога давам по едно ухо, за всеки случай. Както се казва дори за себе си, да видиш къде са ти грешките и къде не, да видиш срещу кого се изправяш, с кого си имаш работа. Особено ако трябва да работиш професионално с даден човек или да имаш вземане-даване с някого в личния си живот. Може би тези неща са важни.

- В сериала „Братя“ една от водещите сюжетни линии е темата за предателството. Ти би ли простил предателство и има ли граница на прошката?

- В Америка казват, че човек около 40-те е стигнал средата на жизнения си път и аз съм горе-долу в тази възраст - не съм изминал много, но не съм изминал и малко. И съм установил, че човек е склонен понякога да прощава неща, които в по-ранните си години е мислил за непростими. Но същевременно го има и другото – неща, за които казваме: „Айде, голяма работа”  в един момент, с натрупването на годините тази работа става още по-голяма. Тези неща се видоизменят във времето, в което човек живее, променят се и проблемите, с които генерално се сблъсква, с това, което му се е случило по пътя, който извървява. Така че много са примерите, които биха могли да бъдат дадени „за“ и „против“ да простиш нещо.

Екипът на "Братя" по време на официалната премиера в НДК през септември

- Навлизаме във втори локдаун. Как се съхрани по време на първото тотално затваряне на държавата? Сега поне позволиха на театрите да играят спектакли при определени условия, но все пак е глътка въздух за вас, артистите.

- Не е готино да се затварят, разбира се. Никой не иска да се затварят обекти, никой не иска да си спира работата. Като се затвориш вкъщи започваш да мислиш всякакви тъпотии, но е ясно, че не сме единствените по света. Наложително е може би да се направи. Много са противоречивите мненията – има и „за“, и „против“, непрекъснато хората си задават въпроси - има ли смисъл, няма ли смисъл от подобни мерки. И аз съм минавал през всякакви неща и теории – мислил съм си, че това са глупости, както и че това не са глупости. Тъжен факт е, че умират хора. Факт е и че истината не е съвсем изказана. Факт е, че като цяло не се знае какво е това, срещу което се борим. Човек започва да си задава много въпроси – на кое да вярва и на кое не.

Човек не може да бъде експерт в тези неща. Аз съм актьор, занимавам се със съвсем други неща. На мен ми остава единствено да чета и да гледам новини, свързани с този вирус и да си създавам някакво мнение. Понякога мнението ми е, че да, наистина тези мерки трябва да се спазват, трябва да се затварят някои обекти. Но после си казваш: „Да де, ама едните ги затварят, а другите не ги затварят. Защо едни затварят, а пък други не?“

Давам един пример, срещу което много ритах по време на първото затваряне – защо хората не можеха да преминават през парковете. Един парк е достатъчно широк, а хората трябваше да заобикалят парка и да вървят примерно по тротоара, който е в рамките на няколко метра. И ако се страхуваха да не се срещат хората, то логиката за затваряне на парковете, беше безумна. Защото минавайки по един тесен тротоар е ясно, че минаваш достатъчно близо до някого, а в парка не би минал толкова близо. Така че по време на първото затваряне на държавата имаше доста неразумни неща.

Силно се надявах при второто затваряне, което предстои, тези неща да бъдат предвидени и да се избегнат тези малоумни забрани. Малко по-рационално да се мисли, малко по-смислено, кое трябва да бъде затворено и кое не трябва да бъде затворено. Но че трябва да се пазим – това е ясно. Ето в Швеция – казаха че няма да затварят и ще изградят колективен имунитет и препоръчаха на хората да се пазят. Явно там обществото е устроено по друг начин и хората явно се пазеха – не се събираха, правеха някаква превенция. Те самите така са устроени. Ние не сме, различни сме.

- Как се играе в театъра при 30 % публика?

- Много е гадно. Това да играеш пред 50-100 човека, при положение, че салонът има много по-голям капацитет, е ужасно. Колеги, с които играя и са по-големи от мен, си спомнят около 2000 г., когато в театрите не е имало никой в салоните. И веднага правят връзка с онова време. И сега го изпитваш наново. Знам, че хората имат желание, защото питат кога ще играем даден спектакъл. От колеги знам, че понякога играят по две представления едно след друго, защото зрителите искат да гледат спектакъла, но заради капацитета, който е позволен, не могат да влязат. Хората имат нужда да ходят на театър. И в случая ти, като актьор, когато застанеш пред аудиторията, която си свикнал да имаш на определено представление, се чувстваш много странно.

Представи си - ти играеш комедия, салонът е за около 450 души, вътре има около 100 и те са разпръснати из целия салон и тази енергия, която преминава от сцената към публиката и от публиката към сцената я няма. Тя се губи. Хората като не се чувстват едно цяло, малко се притесняват да реагират на това, което се случва на сцената, притесняват се да се смеят например. И за нас, хората, които сме горе на сцената, това е странно. Естествено, когато накрая светнат прожекторите и се покланяш, зрителите ти благодарят, а и ти се надяваш, че спектакълът им е харесал. Благодарим на всички зрители, които в тези сложни времена ни подкрепят и се престрашават да дойдат на театър.

Много си харесвам ролята на Хлестаков в "Ревизор" в Театър "София", откровен е актьорът

- Ролята ти на Хлестаков в спектакъла „Ревизор“ в Театър „София“ е може би една от най-енергичните ти, много се раздаваш на сцената. До ограниченията представлението се играеше при препълнени зали и билети трудно се намираха. Усещаше се тази енергия между вас, актьорите, и нас, зрителите.

- Много си я харесвам тази роля. Вече играем представлението 12 години и половина, от май 2008 г. Сега, живот и здраве, на 19 декември отново планираме да го играем. Интересът към „Ревизор” не спира. И това ме радва.

- Каква е твоята битка с духовната нищета, която ни заобикаля, към която включвам и клюките и всякакви глупави теории на конспирациите, които тотално замъгляват човешкото съзнание?

- Когато човек си седи вкъщи и няма с какво смислено да запълни времето си започва да мисли не много умни неща. Затова човек трябва да има с какво смислено да се занимава, а не само да стои без да прави нищо. Смятам, че всичко опира до образованието. Оттам тръгва всичко – това е най-големият проблем и направо си е бич за това време след промените през 1989 г. Тези 30 години образованието е един от секторите, който наред с всичко останало беше загърбен, смачкан – дали е умишлено, дали така се случи – нямам представа. Но аз съм на мнение, че ако обществото не направи нещо по този въпрос ни чакат не добри времена. Протестът за едно по-добро образование трябва да бъде общонационален. Да се протестира за вдигане качеството и нивото на образованието в България, защото виждаме, че от година на година става все по-зле.

Съдя и по себе си – още докато аз бях се усещаше това безхаберие в учениците, а и в учителите до някаква степен. Учителите, за да бъдат активни и способни, за да предадат знанията си, те също трябва да имат критерий, по който да работят. Те трябва да бъдат стимулирани и от тях да се изисква. Да, може да им вдигнем заплатите, но трябва да имаме и изисквания към тях. Защото те са хората, които ще дадат знания на децата. Тези млади хора след време ще знаят накъде да поемат и с какво да се занимават. Дали образователната система трябва да бъде променена, може би. Дали по някакъв начин трябва да се взаимства от образователни системи по света, които са с доста по-добри резултати – това е въпрос на решение. Но мисля, че там се корени един от големите ни проблеми – образованието.

Калин Врачански като Алеко Константинов в спектакъла "Щастливеца" в Сатиричния театър

- Зад думите ти като че ли прозира мнението, че нашият 30-годишен преход е като Франкенщайн.

- Ако не започнеш да мислиш за по-големи неща и ако мисленето ти е ограничено, всичко в битието ти започва да се определя по този начин. Ако си образован и си човек, който да знае откъде да получи информация, да знае и да може да различава кое е вярно и кое не, тогава нещата биха се развили по друг начин. Защото медиите, във ваше лице, са достатъчно манипулативни, и ако човек е свикнал просто да му се налива една информация каквато и да било тя вярва на нея безпрекословно, тогава нещата не са добре. Човек трябва да търси, трябва да е любопитен. Тогава нещата са по-различни.

Врачански в спектакъла "Франкенщайн" в Театър "София"

- Кое е най-безумното нещо, което си прочел за себе си в медиите?

- Достатъчно много – от до. Така или иначе никога не съм давал ухо на тези неща и гледам да не се дразня. Давам си сметка, че хората, които ги пишат са на работа и те трябва да получават пари. Решили са да изберат този път – няма да ги виня. Въпросът е когато се получава така, че излиза някаква информация, която е притеснителна за въпросния човек, за когото се пише и неговото семейство се притеснява за това. За мен бяха писали, че някой ме бил блъснал на улицата. И после иди и обяснявай на семейството ми, че не е вярно. Ако те са го прочели и аз примерно не съм се чул с тях, става гадно. Защото чрез подобен материал почваш да влияеш на околните. Оттук нататък нека пишат каквото искат. Ние в училище, в часовете по литература пишехме съчинения по картинка. Гледаш някаква картина и започваш да композираш на нея. Може би някои така правят. Техен избор, няма какво да правим.

- Как се отнасяш към вниманието на феновете към теб? Изпитваш ли понякога досада или напротив – приемаш го с усмивка?

- Когато си решил да избереш професия, която по някакъв начин е свързана с медиите, това нещо върви с нея. Да бъдеш на гости на зрителите, както е в случая със сериала „Братя”, който е всяка делнична вечер, ти си на гости у тях и тези, които са решили да го гледат в един момент започват да изпитват любопитство към теб. И не е необходимо ти да им го отказваш, ако поискат автограф, снимка или нещо да те попитат. Смятам, че е нормално.

И коалите в Австралия обичат Калин Врачански

- Моторите и морето ли са двете неща, които те правят напълно свободен?

- И планината. И винаги с приятели. Когато си с тях всичко е окей. Имаш ли време за тези три неща и когато си с приятели нещата са добре. И когато можеш да си позволиш това нещо съответно си имал работа. Иначе ако нямаш – трябва да работиш. Или другият вариант е да си стоиш у вас. В случая ние няма как да работим онлайн и затова се надявам нещата бързо да се решат, за да можем да пристъпим отново към това, за което сме учили, мечтали и се смятаме за професионалисти в тази област.

- Има ли бъдеще онлайн театърът?

- Онлайн театърът по никакъв начин не може да замести театъра. Дори представлението да е адаптирано, така че да бъде гледано на голям или на малък монитор, връзката, енергията, за която говорихме между живото представление и аудиторията няма с какво да се замени.

Снимки: Официални профили на
Калин Врачански във Фейсбук и Инстраграм