Руският режисьор Олег Степанов пред Lupa.bg: Щастлив съм, че работя в България, тук съм свободен

Режисьорът Олег Степанов, който е роден в Русия, за две години реализира десетина творчески проекта в България - спектакли и четения на пиеси. София се превърна в негов дом от есента на 2022 г. Роден е през 1979 г. Завършва режисьорския факултет на Руската академия за театрално изкуство (ГИТИС). От 2012 до 2018 г. е главен режисьор на Сарапулския драматичен театър. След това става директор и главен режисьор на Камчатския театър за драма и комедия, който се намира в столицата на руския полуостров Камчатка - Петропавловск-Камчатски.

Поставя пиеси на Гогол, Островски, Бекет, Тенеси Уилямс, Мартин Макдона, Ханох Левин в театри из цяла Русия. Носител е и на много театрални награди в родината си. След натиск от страна на министъра на културата на Камчатка и на губернатора на областта трупата и лично той публично да подкрепят войната срещу Украйна, Степанов подава оставка и напуска Русия, като заедно със семейството си се установява в България.

За половин година научава сам български и говори доста добре. У нас до момента е поставил пиесите „Внимание, любов!“, "Брачен договор", както и спектаклите за деца и тийнейджъри "Островът на съкровищата" и "Дивия Запад".

Най-новата постановка, на която той е режисьор се казва "Всичко това е тя" по пиесата на беларуския драматург Андрей Иванов. По думите на Олег Степанов това е честна и трогателна история за това докъде можем да стигнем в опита си да разберем най-близките си. Отношенията между майка и син тийнейджър се превръщат в тиха война. Живеят под един покрив, но говорят на различни езици: тя не разбира неговата затвореност, той — не чува нейните тревоги. Отчаяна да достигне до сина си, майката предприема рискована стъпка: създава фалшив профил в социалните мрежи и започва да общува с него под чужда самоличност. Премиерата на "Всичко това е тя" беше през септември на Сцена "Дерида" в София. На 18 ноември там е следващата среща на спектакъла със зрителите, а ден преди това представлението ще гостува в Благоевград.

С Олег Степанов разговаряме за предизвикателствата един чужденец да се адаптира бързо в творческата среда в България и за темите, които го вълнуват като режисьор.

Антон Колев, Диана Спасова, Марфа Степанова и Олег Степанов

- Олег, Вие поставихте социално-психологическата пиеса „Всичко това е тя”. Какво Ви привлече най-силно в текста, когато за пръв път прочетохте пиесата на Андрей Иванов?

- Ние всички сме били деца, а сега аз съм баща. И темата, която той повдига в пиесата за отношенията между родители и деца на мен ми е близка, но също така тя реално вълнува всеки човек. На мен ми направи впечатление, че всеки зрител, който беше в залата по време на премиерата, разбираше за какво става въпрос. Тази тема винаги е актуална. Защото всеки човек в един момент се разделя от семейството, където е израснал, отделя се от майка си и от баща си. И това поражда огромен вътрешен конфликт в младия човек. Как да се отделиш? Защото по принцип ти трябва да излезеш от зоната си на комфорт. И след това този конфликт ти го пренасяш и в живота си и това вече поражда различни проблеми и съответно решения.

- Сюжетът на „Всичко това е тя” е свързан с един опасен експеримент – една майка решава да опознае сина си, с когото в реалния живот трудно си комуникира, като си направи профил в социалните мрежи и се представи за друг, за да може да влезе в диалог с него. Каква е цената на лъжата според Вас?

- Тя е направила много страшно нещо. Тя е влязла в това пространство, където няма право да влезе. Не искам да казвам дали кой е виновен – дали тя или той. Трябва да се опитаме да разберем и двамата. Но аз разбирам тази майка. Двамата със сина й живеят със страшна болка, тъй като бащата е загинал и те живеят без него. И майката, и синът трябва да се научат да живеят с тази огромна загуба. И носейки тази болка в себе си, човек може да направи някакви страшни глупости. И за да разбере сина си тази майка влиза в това пространство, където има чувства, любов, усещане за съпричастност. И там тя отново става майка, което е удивително за нея и тя не иска да излиза от това виртуално пространство. Историята е много сложна, но ние сме намерили в нея и някакъв хумор. Защото когато четеш тази пиеса тя те хваща за гърлото, дори може да ти се стори тегава. И ние трябваше да намерим някакъв друг фокус, в който да има хумор.

- Има ли решение на сблъсъка между близостта във виртуалното пространство и отчуждеността в реалния живот?

- С актьорите много разсъждавахме на тази тема по време на репетициите. Получава се така, че човек може да пише много в социалните мрежи например през телефона си и изведнъж, когато се види с други хора на живо той не може да каже нито една дума.

- Защо се получава така?

- Интернет и социалните мрежи всъщност са едно затворено пространство, което ни прави зависими. Например ще кажа за себе си, че имаше един момент, когато не можех да включа телефона си и той не работеше, и аз изпаднах в паника. Ние сега живеем в тази реалност. Не искам да критикувам и да казвам, че това е лошо. Но например сега вкарваме в живота си и изкуствен интелект. Според мен обаче той прави неща, които не са добри за развитието на човечеството.

- Забраниха на ИИ да дава медицински и правни съвети.

- Това е едната страна. Но пък ИИ продължава да пише сценарии и пиеси. Аз преподавам в школа и давам задача да се направи етюд на някаква тема. Те пишат темата в гугъл и получават насоки от изкуствения интелект и имат макет на етюд. А аз искам те да го измислят.

- Изкуственият интелект убива въображението.

- Да, точно така. За мен това е професионална загуба.

- Защо се спряхте на Диана Спасова и на Антон Колев като актьори в главните роли?

- За мен винаги е важно да откривам в актьорите човешки качества, които да ми допадат и които да са близки до моите разбирания. С Диана работих за пръв път, когато поставих в Ловешкия театър „Брачен договор”. И я почувствах много близка. С Антон също много леко се разбрахме, защото освен всичко той говори много добре руски език. Това е важно за мен, защото той дава мост от българския език към руския и обратно. Антон е изключително отговорен към работата. След 5-6 репетиции той знае идеално целия текст. И Диана му казва: „Антоне, как може да си си научил текста преди мен?” Защото всички вече смятат, че младите са малко мързеливи.

В нашия случай не е така. И аз съм много благодарен на Диана и на Антон, защото те ми дадоха цялото си доверие и цялата си подкрепа. Защото аз поставих спектакъла и като продуцент, и като режисьор. Благодарен съм за подкрепата и на Полина Георгиева. Тя ми помогна с превода на пиесата. В нея има и поезия и Полина преведе това стихотворение. Продуцентът Траян Велев, с когото преди направих детските представления, също много ми помага морално и финансово. Аз съм щастлив, че направихме тази постановка, макар че преминахме през много трудности.

- Колко проекта режисирахте, откакто работите в България?

- Общо десетина – пет спектакъла и няколко четения на пиеси. Надявам се, че това не е предел. Аз преподавам в украинската школа в София, която се казва „Супер школа”. Много е интересно, защото водя четири групи. Едната група е с деца от 7 до 9 години. Втората група е с тийнейджъри. Имам и две групи за възрастни. И всеки път идват нови хора, което за мен е удивително. Основно идват рускоговорящи хора от Украйна и Русия, които сега живеят в България. Сега започнахме да подготвяме представление за възрастни по Михаил Зощенко. С децата искам да поставя някои приказки.

Виждам, че на всички хора, които идват в тази школа, им е много интересно. Никой от тях не се е занимавал преди това с актьорско майсторство, с режисура или с драматургия. Ние правим тренинги и накрая ще направим спектакъл. Докато живеех в Русия имах театрална студия за тийнейджъри, а сега за пръв път работя и с възрастни хора, които не са професионални актьори. За мен това е много полезно, защото разширява моя кръг на общуване, това е и педагогическо развитие. Аз не съм толкова педагог, повече съм режисьор, но театърът и педагогиката вървят заедно. И това е още една стъпка в моето професионално развитие.

-  Каква е ролята на мултимедията, сценографията и музиката във „Всичко това е тя”?

- За мен това е също голям експеримент, защото не разполагам с пари за тези неща и аз всичко правя сам. Бих искал да кажа, че спектакълът го направихме с международен екип. Имаме човек от Финландия – Теодор, който е оператор и който направи снимките. След това той ми ги прати и аз ги обработих през различни програми и всичко се получи много добре. Мой приятел руснак, който живее пък в Сърбия, ми помогна за анимацията и за движението на буквите по стената. Аз самият изучих програмата за стриймване на мултимедия. Но всичко измислихме сами. Направих сам декора като дърводелец. Когато реших, че искаме да рисуваме на стената и да го трием, беше сложно да намерим този материал – да държиш маркери и да триеш. Актьорите се притесняват да рисуват, но се надявам, че малко по малко нещата се получават.

- Каква е ролята на дъщеря Ви в спектакъла?

- Дъщеря ми играе аватар. Тя иначе е художничка. Много е отговорна. Тя е моята опора. Марфа беше с нас по време на снимките преди спектакъла, които правихме в читалището в Княжево. Тя е идеална за ролята на Тофи (Измисленият образ на момиче, зад който се представя майката, б.ред.).

- Как се разбирате с дъщеря Ви?

- Имаме много добри отношения. Разбира се имаме някои проблеми, защото тя е тийнейджър, тя е на 17 години и това е нормално. Но аз нямам никакво намерение да си правя фалшив профил във фейсбук, за да разговарям с нея. Когато аз бях на 17 години завърших училище и отидох в Москва, за да продължа да уча, живеех сам. Благодарен съм на майка ми и съм благодарен на живота, че в този момент нямаше интернет и никакви социални мрежи и фалшиви профили.

- Днес Биг Брадър е навсякъде. Цъкнеш нещо в социалните мрежи или в интернет и вече си влязъл в някаква база данни. И вече всичко се знае и отразява.

- Да и това е много страшно.

- Трудно ли Ви беше да преведете пиесата?

- Не беше трудно, защото имам приятели, които ми помагат и един от тях е Полина Георгиева. Досега с нея съм правил преводи на няколко пиеси. С нея правим нещо като технически превод, а след това нещата ги изглаждаме с актьорите. Пиесата е писана преди 10 години, поставяна е в Русия, но сега там се играе цензурирана версия, защото в Русия са забранени псувните от екрана и от сцената. Докато в България това не е забранено. И за това ние направихме превода по оригиналния вариант на пиесата. Защото в Русия се играе без нито една ругатня.

- Ако изчистите ругатните от текста, той ще звучи фалшиво и стерилно в контекста на сюжета. А и все пак нецензурните изрази в пиесата не са чак толкова много.

- Да, така е.

- Направи ми впечатление, че на премиерата на спектакъла на финала Вие излязохте на сцената и помолихте публиката да сподели своите впечатления и се опитахте да провокирате дискусия върху пиесата. Защо държите на този тип обратна връзка с публиката?

- Има представления, след които няма нужда да говориш. Всички ръкопляскат, тръгват си и отиват да пият примерно бира или вино. Но след спектакли като „Всичко това е тя” си мисля, че някои неща трябва да се изговорят и трябва да кажеш нещо. Но все пак и зрителите трябва да имат такъв навик и да имат желание за това. За мен това е някаква необходимост, защото тази пиеса не дава отговори, а задава въпроси. И би ми се искало да поразмишляваме върху тях с публиката, не е казано, че трябва да даваме отговори. Дори може да поставим и други въпроси.

- За Вас като режисьор е важен такъв тип диалог между вас, създателите на постановката, и зрителите?

- Да. Това е смисълът, за който правим всичко. Понякога ние творците може да усетим някой нов въпрос, върху който не сме мислили, докато сме поставяли пиесата и сме я разработили. Има и случаи, когато ти правиш едно нещо, а те виждат съвсем друго. И това също е много интересно. След премиерата обаче аз бях и притеснен, и изморен и изведнъж всички думи на български сякаш ми изчезнаха (смее се). Аз обаче имам опит за подобни дискусии със зрителите в Русия и там понякога се случваше да водя разговор публиката по-дълго отколкото е продължителността на самия спектакъл. Според мен това е хубаво и за зрителите, защото хората са изгубили възможността да говорят.

- Какво от начина на работа в руския театър Ви липсва в България?

- Не бих искал да правя сравнение между българския и руския театър. Нещата са много различни. Това, което ми прави впечатление тук е, че актьорите са много отговорни, те искат да работят и търсят работа. Защото в България има голяма конкуренция сред актьорите и те трябва винаги да бъдат във форма. Иначе би ми се искало българският език да ми стане като роден, но не знам колко години ще минат, за да го усещам наистина като роден.

- Имате ли тогава творческа свобода в България?

- Да. Тук се чувствам много щастлив. Подготвил съм репертоар и имам идея да поставя няколко пиеси в близко бъдеще. Засега предпочитам камерната форма. Обичам камерните сцени повече от големите зали.

- Трудна ли Ви беше адаптацията в България? Свикнахте ли с българския начин на живот и с българския език?

- За мен това беше голямо житейско изпитание. Да, ти правиш театър, но в същото време той не ти дава възможност да оцелееш. И затова аз работих паралелно друга работа, докато поставям дадена пиеса. Работих като градинар, после в един испански завод, където издържах само един месец. Това беше страхотен стрес за мен, но аз го издържах. И сега работя по 12 часа в една сладкарница и пицария. Но съм много благодарен на собственика Чавдар, защото той е много толерантен.

В първия ми работен ден в сладкарницата, беше и първата ми репетиция за „Всичко това е тя”. И аз правех кафе и след това пишех мейли, занимавах се с рекламата на спектакъла. Но малко преди премиерата бях като мумия – дори не чувах какво ми се говори. (смее се) Това представление беше театър между пици  - пици, театър, пици, театър. Но не съжалявам за нищо – това е опит и изпит. Понякога се чувствам като персонаж от някакъв филм – не можеш да разбереш кое е реално и кое не и какво всъщност се случва. В момента вече имам някаква сигурност и това ми дава относително спокойствие.

- В Русия Вие сте работили в държавни театри, а сега в България всъщност Вие правите частни театрални продукции. В този смисъл такъв преход беше ли много труден за Вас?

- Смятам, че в България няма достатъчна подкрепа за независимите театрални проекти. Смятам, че без подръжка такъв тип театър няма как да оцелее. Това е изкуство, което е мното скъпо и трябва някаква подкрепа за независимите проекти. Знам, че такава държавна подкрепа се дава, но тя не е достатъчна. Аз лично кандидатствам за финансиране по различни проекти и чакам резултат. Бих казал, че в България е много трудно да се постави спектакъл, който не е под шапката на държавен или общински театър. Аз цял живот в Русия съм работил в държавен театър. В България също имам опит с работа с държавен театър – Ловешкия драматичен театър. Там поставих „Брачен договор”.

Ще Ви дам обаче един пример – исках да поставя „Всичко това е тя” в един от българските театри и отидох на среща с директора. Той ме попита какъв е жанрът на пиесата и аз му отговорих, че е драма. И той ми отговори: „Олег, ако не е комедия, не може”. Как е възможно? Става дума за държавен театър – ти имаш държавна подкрепа, имаш субсидия. Ти трябва да правиш подобни рискове и да вкараш в театъра по-сериозни постановки, не само комедии. Ако мислиш само за комерсиални спектакли това не е окей.

Когато станах директор и главен режисьор на Камчатския театър първото нещо, което направих е да махна всички комедии. Да, една година залата беше полупразна – пълнеше се наполовина или на 30%. Знам, че това беше рисков ход. И променихме генерално репертоара. Не казвам, че сме махнали всички комедии, напротив, поставяхме и актуални комедии, и трагикомедии, а не някакви халтури. И успяхме да вкараме в театъра нова публика, като пред касите се извиваше опашка от зрители. До този момент имаше субсидирани билети за пенсионери, които гледаха комедии. Раздаваха се масово безплатни билети на различни хора. Разбира се важно е пенсионерите да ходят на театър. Но ние говорим за театър, който е жив и актуален.

- В България Вие поставихте две комедии – „Внимание, Любов!” и „Брачен договор”. Не си ли противоречите?

- Не, защото и двата спектакъла не са комерсиални, те са романтични, лирични комедии. Например „Брачен договор” върви с невероятен успех. Премиерата беше през май т.г. в Ловешкия театър. Интересно е, че тази пиеса е писана през 1953 г. от израелския драматург Ефраим Кишон и тя продължава да е актуална със своя добър хумор. За мен този хумор е доста интелигентен в пиесата. Виждам, че хората търсят нещо подобно – не да се смеят над глупости, а над някакви дори сериозни неща. Защото ние правим нещо оригинално, не нещо, което вече е било представяно.

- Връщайки се към „Всичко това е тя” – на Вас какво ви даде този спектакъл?

- Аз вложих всичките си сили в него. Работя по 12 часа в сладкарницата и за да направя спектакъла аз всеки ден в продължение на три месеца ставах в 5 сутринта, вършех разни неща, свързани с постановката и след това от 9 до 21 часа работех в сладкарницата. Не се оплаквам, но си беше предизвикателство. За мен този проект е много знаков, защото вкарах в него всичките си сили – психически, физически, творчески. Бих се радвал повече хора да видят този спектакъл.

- Някога мислите ли да се върнете в Русия?

- Засега не. Бих могъл в момента да се върна там само като гост. Когато махнеш всички мостове трябва да построиш нови. Сега няма начин да се върна там, макар че там живее майка ми. Там има много добри хора, мои приятели продължават да живеят там, макар че голяма част от тях напуснаха Русия и живеят в чужбина. А когато питам тези приятели, които останаха как е положението, те ми отговарят: „Окей!” Как може да е окей? Не го разбирам! За мен Русия сега е един затвор. Все още не е като в Северна Корея, но е тръгнала натам. Аз реално сега се намирам в друг период от живота си и трябва да го изживея напълно. Аз цял живот към живял на различни места – живеех в Москва, на Камчатка и навсякъде вкарвах своята сила и се опитвах да направя нещо. Не съм седял със скръстени ръце, а винаги съм работил. И сега е така.