Алеко Константинов умира девствен

Най-острото перо в българската литература - Алеко Константинов не е галеник на съдбата. Животът му е пълен с повратности, тежки загуби и битки. Потомък е на знатен род – баща му Иваница Хаджиконстантинов е уважаван и от турци, и от българи. Културният и начетен мъж обаче е деспотичен, затворен и надменно аристократичен. Майката на Константинов – издънка на прочутия Шишманов род, е едва 16 годишна, когато минава под венчило. 

Детството на Алеко не е весело – люшка се между горделиво – студения поглед на бащата и тихата и блага усмивка на майката. Иваница  постоянно проявява капризи, съпътствани от люти арнаутски избухвания.

Алеко расте слаб, хилав и бледен и вместо да играе на воля и въздух с връстниците си, родителите му го държат самотен в големия дом, където прочути учители го образоват, пише Боян Драганов в „Зад завесата на големите скандали”. В края на 1878 Алеко е изпратен да продължи образованието си в гр. Николаев в Южнославянския пансион на русенеца Тодор Минков. През 1881 се записва в Юридическия факултет на Одеския новорусийски университет.

През лятото на 1885 се завръща в България като дипломиран юрист. Установява се в София и става член на Софийски окръжен съд. Шест месеца по-късно вече е прокурор. Някъде по това време започва първата трагедия в нерадостния живот на Щастливеца. Сестра му - Хубавата Елена, е заставена да избере за годеник младия си съгражданин д-р В. Красивата девойка е предмет на възхитени погледи и на скрита завист. Той е мобилизиран в една от софийските болници, където е обграден от милосърдни сестри. Когато войната свършва, годеникът никак не бърза да се връща и изглежда огнените очи на болничната сестра го държат по-здраво от синия поглед на скромната Елена. В едно от редките си писма обяснява на годеницата си, че страдал от нелечима болест и не може да се оженят. Елена е съсипана, поругана е честта й и въпреки многото кандидати, тя отказва на всички.

Смята се, че това е последната снимка на Алеко

Насред тая любовна драма, която Алеко също преживява, умира малката сестра – Люба. Не след дълго и майка му отива в гроба. Съсипаният Иваница Хаджиконстантинов напуска доходната си работа в свищовската митница и се преселва с двете си дъщери в София, където купува голяма къща на булевард „Дондуков”. Хубавата къща обаче се превръща в гробница. Бащата угасва бързо и тихо, а след него и нещастната Елена заболява от пневмония, която се превръща в скоротечна туберкулоза.

Последната й молба е да се отреже дългата й руса коса, за да не е хубава като умре. Момичето е погребано цялото в бяло. Алеко остава сам по-малката си сестра Веселина, която обаче е също слаба и болнава. Когато се връща в Свищов, в нея се влюбва свищовски адвокат и вдигат сватба. Писателят подарява на щастливите младоженци всичко ценно, което притежава. Продава и голямата семейна къща. Временното спокойствие обаче не трае дълго – скоро Алеко получава бележка, на която с молив е написано: „Аз съм болна. Нашето бебенце живя само 1 час. Закопахме го в градината.” За да дойде на себе си, на третия ден след смъртта на последната си сестра, Алеко си повтаря: „Щастливец , Щастливец, Щастливец!”. Така творецът се надява съдбата поне малко да бъде благосклонна след толкова трагични загуби в живота си. Но тук пък стартират перипетиите в деловия му живот.

Всичко започва с това, че Захари Стоянов като председател на НС му изпраща визитната си картичка с молба „Умолявате се, прокуроре, да се постараете за строгото осъждане редактора на вестник „Народни права”. Касае се за Георги Риболовски, подведен под отговорност „за оклеветяване” на министър-председателя Стефан Стамболов по повод негова статия и осъден на месец затвор. Но при обжалването в Апелативния съд, делото попада в ръцете на Алеко, който се явява като защитник, а не обвинител.

Реакцията на правителствения орган „Свобода” е рязка – „държавата не трябва да храни хора, които я подкопават.” Чувствителният Алеко е изумен и потресен. Така на 30 март 1888 княжеския указ Алеко е освободен от заеманата служба. Следват нападки към Алеко, че като прокурор имал твърде често свиждания със съпругата на някой си Божидаров осъден за насилствено обезчестяване на дъщеря си, разказва Драганов. Това обаче не е достатъчно – намесва се отново Захари Стоянов с настървена статия срещу Алеко и писателят остава без работа. Започва частна адвокатска практика и участва в няколко знаменити процеса. Защитава и софийската куртизанка Ани Петрова, която е обвинена в убийството на един от любовниците си – д-р Симеон Дацов.

Докторът следи хигиената по хотелите и в "Конкорд" се запознава с красивата Ани и веднага й става любовник. Ани живее на таванския етаж на ул. „Солун” 23, като под нея със съпругата си живее проф. Атанас Пулиев, който също се радва на прелестите на Ани. След едно от посещенията си при ослепителната куртизанка, доктор Дацов изчезва и Ани е обвинена в убийство. В мазето полицаите виждат, че в ъгъла една сиамска котка дращи почвата. Разкопават и откриват трупа на доктора с разбит череп. До него е лекарската му чанта,, от която се разнася натрапчива миризма на валериан, който дразнел котката. В пръстта откриват и ръкавел с инициалите на професора, който е обвинен в убийството и затворен.

Алеко е защитник и на Петко Каравелов, срещу когото има обвинение в организиране на съзаклятие, целящо промяна на съществуващия държавен строй.

След като отива на прословутото изложение в Чикаго и написва „До Чикаго и назад”, на следващата година Алеко се кандидатира за депутат в рождения си град. Той не е избран и не става политик, но пък наблюдателното му око вижда толкова много неща. И написва „По изборите в Свищов”. Оттогава парливото му и саркастично перо улавя всичко значимо политическо, социално, обществено в България.

В личния си живот Алеко е весел и приятен компаньон, но упорито отбягва връзките с жени. Една комична среща ражда писанието му „До моята съотечественица Въса Пъцова”, което разсмива цяла България. На именния ден на вуйчо си, Алеко пристига с Найчо Цанов, а в стаята, свряно в ъгъла стои обидено от природата 30-35 годишно провинциално момиче, дребно, почти глухо,но с големи претенции за себе си.

Глуповатата  и грозна девойка има само един въпрос на устата: „Този ерген ли е?” Като разбира, че двамата са свободни птици, тя превежда в бойно действие целия си арсенал от сили, за да привлече вниманието им. Алеко пък включва иронията си в действие „Питайте я дали ще дойде с мен в Париж?”  Момчето отговаря: „Как? Без пръстен ли?”. В Алеко се влюбва и негова 16-годишна братовчедка. По време на едно празненство, писателят я уговаря да облече една от най хубавите рокли на майка му. Девойката го прави и дори изпява романса „Ако ме обичаше”. Възхитеният Алеко се обръща към вуйна си с думите: „Катя, кажи на това дете, че го обичам.” След няколко дни момичето отива без покана в дома на Алеко , а писателят за неин ужас я поглежда равнодушно и заповядва: „Я скоро вън! Хайде, хайде да ти видя гърба!”

По времето когато се подготвя за прословутото си околосветско пътешествие, писателят загатва с типичната си шеговитост за опасността да се ожени. „Днес следобед ще отпразнуваме в Павлово избавлението ми от кръвожадни зверове – лъвове, хиени, макали и очилати  змии”, пише той. Алеко споделя, че за малко да попадне във властта на „две еластични ръце и омагьосаната власт на две черни очи и гъвкавото тяло на някоя очилата змия. Без малко бях загинал. Слава богу, навреме се свестих. Ще отпразнувам и това избавление.”, безмилостно отбелязва острото му перо.

Най-вероятно става дума за същата жена, за която пише и Лидия Шишманова. Тя разказва как нейна приятелка се влюбила в Алеко, който се харесвал на жените. „Тя всичко вземаше насериозно, даже един смътен проект за женитба между нея и Алеко, който беше възникнал в главата на техен общ познат. А авторът на „Бай Ганьо” не търпеше никакви вериги и стеснения. Това беше дълъг и мъчителен роман. Тя страдаше. Дълбоките чувства на тая приятелка, пълна с хубави качества ме накара да попитам Алеко за неговите намерения. Отговорът беше ясен и брутален: „Не, тя не е моят тип!...И най-после, прибави той, смеейки се, „ вие представлявате ли си мене женен?...” Не понасящ никакви вериги и ограничения, Алеко остава ерген до края на живота си. Твърди се, че умира девствен, без да е опитал пълнокръвната любов с жена.