Без класирания, без купи или как Норвегия превърна спорта в забавление за децата

Моделът на скандинавската страна поставя радостта и свободния избор пред резултатите – а успехите на Ерлинг Холанд на Световното първенство показват, че този подход работи.

След последния съдийски сигнал математиката сякаш не излизаше. Отбор от държава с едва 5,5 милиона жители, завърнал се на световно първенство след 28-годишно отсъствие, току-що бе елиминирал петкратния световен шампион Бразилия и се класира за четвъртфиналите за първи път в историята си.

По време на победата на Норвегия над Бразилия в неделя сякаш нямаше голяма разлика между светкавичната техника на Винисиус Жуниор и необузданата физическа мощ на Ерлинг Холанд. Но ако се върнем назад и погледнем как са израснали те и останалите звезди на двата отбора, ще открием две напълно различни философии.

Неймар, Матеус Куня и Винисиус са продукт на система, която търси изключителните таланти още в ранна възраст и ги насочва към специализирани академии, изградени около един-единствен спорт. Холанд, Мартин Йодегор и Антонио Нуса обаче израстват в съвсем различна среда.

Причината се крие в решение, взето през 2007 година. Тогава Норвежката спортна конфедерация (Norges idrettsforbund – NIF) актуализира осемте основни права на детето в спорта – принципи, въведени още през 1987 година с цел да защитят участието, безопасността и удоволствието от спорта за всяко дете.

Тези правила са задължителни за всички клубове и треньори, регистрирани към NIF, и звучат почти революционно за страни, в които развитието на талантите следва добре познатата схема – открий ги рано, специализирай ги бързо и ги подготви единствено за върха.

До навършване на девет години норвежките деца играят само срещу местни клубове. Няма официални резултати, няма класирания, няма купи. Регионалните състезания започват едва на 11 години, но и тогава не се водят таблици и не се публикуват класирания. Едва след навършване на 13 години младите спортисти могат да участват в национални първенства.

Сред осемте права особено впечатляват две – правото на развитие чрез собствените умения и свободата на избор. Тоест всяко дете има право да практикува различни спортове, вместо още от най-ранна възраст да бъде насочвано към една единствена дисциплина. А за най-надарените това означава да пренесат уменията, придобити в различните спортове, в този, който в крайна сметка изберат.

Най-яркият пример за успеха на тази система е Ерлинг Холанд.

Той е едва шестгодишен, когато новите правила влизат в сила. Както разказва баща му Алф-Инге Холанд пред официалния сайт на Манчестър Сити, през следващите осем години бъдещият голмайстор се занимава едновременно с хандбал, лека атлетика, ски бягане и футбол. Дори норвежката федерация по хандбал сериозно се надявала да го привлече, преди той окончателно да избере футбола на 14-годишна възраст.

Достатъчно е човек да наблюдава головете му с тази мисъл. Скокът му при игра с глава напомня движенията, усвоени в хандбала, където постоянно трябва да се издигаш високо, за да отправиш удар към вратата. А силният, но същевременно плавен удар носи ефективността на движение, характерна за скиорите, които знаят как да използват максимално енергията си.

Разбира се, нищо не може да замени годините специализирана футболна подготовка, но спортовете, които Холанд никога не е бил принуден да изостави твърде рано, очевидно и днес присъстват в начина, по който играе.

Същото важи и за Александер Сьорлот, който води атаката редом с Холанд. Детството му в Тронхайм преминава между футбола, хандбала и бързото пързаляне с кънки. Подобно на Холанд, и той произхожда от спортно семейство – баща му е национал на Норвегия и участник на Мондиал 1994, а майка му е състезателка по хандбал. Двама от най-физически доминиращите нападатели на съвременния футбол стигат до играта едва след години, прекарани в усвояване на различни начини на движение.

Вратарят Йорян Ниланд е на 17 години, когато правилата влизат в сила, така че те не оформят развитието му. Но неговият пример показва, че новият закон не създава тази философия, а просто я превръща в официална политика. Още като дете той съчетава футбола с хандбал и алпийски ски, преди окончателно да застане под рамката на вратата.

Именно това сякаш си пролича срещу Бразилия. При спасената дузпа той демонстрира страничния отскок, характерен за алпийските скиори, а по-късно, когато отклонена топка от Кристофер Айер летеше към мрежата, реагира с акробатично движение във въздуха, каквото по-скоро бихме очаквали от хандбален вратар.

Всичко това е доказателство какво се случва, когато една държава избере да възпитава търпение, вместо непрекъснато да изисква спешни резултати.

Норвегия отдавна има опит в подобен подход. Само преди няколко месеца страната за четвърти пореден път оглави класирането по медали на Зимните олимпийски игри, печелейки рекордните 18 златни отличия и изпреварвайки държави с население десетки пъти по-голямо.

Повечето футболни сили следват модела на Бразилия – откриват таланта рано и изграждат развитието му според позицията, която се предполага, че ще заема. Именно тази система е създала едни от най-великите футболисти и най-красивите отбори в историята на играта.

Но успехът на Норвегия поставя важен въпрос – дали не съществува и по-добър път? Път, който защитава правото на детето само да избере своето бъдеще.

Рядко се случва една държава да превърне търпението в закон. Още по-рядко този подход да носи толкова впечатляващи резултати.

Защото осемте права никога не са били написани с идеята Норвегия да стане световен шампион. Те са създадени, за да може едно дете да сгреши, без да бъде унижавано. За да може деветгодишен талант, способен да играе с по-големите, просто да си остане деветгодишно дете.

Футболният свят вероятно ще запомни този национален отбор с победата над Бразилия. Но истинската победа, която норвежкото законодателство се стреми да защити, е радостта от играта.

„Най-важното е децата да обикнат футбола и той да стане любимото им занимание в живота, казва бившият национален вратар на Норвегия и Тотнъм Ерик Торствед. - Никога не оказвайте прекалено голям натиск върху тях.“

След последния съдийски сигнал срещу Бразилия норвежките фенове запяха прочутото си „викингско гребане“ – онзи ритмичен и постепенно набиращ сила ритуал, който започва тихо и завършва с оглушителен рев.

Лесно е човек да го възприеме като обикновен племенен боен вик. Но когато знаеш как е израснал този отбор, звукът придобива друго значение. Той напомня повече гласа на родител край страничната линия – такъв, който е позволил на детето си само да избере спорта, който обича, и след това всяка седмица е бил там, за да го подкрепя, независимо от резултата.

Историята на този отбор може да бъде разказана като приказка за футболен подвиг и победа срещу всички очаквания. Но има и една по-тиха, по-смислена история.

История за малка държава, която решава първо да остави децата си да бъдат просто деца – да играят, да опитват различни спортове и най-вече да изпитват удоволствие.

Този модел никога не е бил създаден, за да победи Бразилия.

Фактът, че го направи, е почти второстепенен.

Най-важното е, че цяла една държава имаше възможността да застане край тъчлинията и да наблюдава как нейните деца разперват криле.