Цветана Манева през 1983-а: Винаги треперя преди сцената

Култура
19:45 - 13 Февруари 2020
4321
Цветана Манева през 1983-а: Винаги треперя преди сцената
  • Аз разчитам на човека до мен, не бих могла да поема цялото бреме и в семейството, и в обществото
  • Законите, които важат при приятелството, би трябвало да са най-важните в съвместното съжителство, наричано брак

Актрисата коментира ролята на жената в развитото социалистическо общество за списание „Неделя, понеделник” в юлския брой, 1983 г.

Жената и нейната роля в съвремието е една от вечните теми в общественото съзнание. Ако допреди 40-50 години нежната половина от човечеството имаше най-вече ролята на майка, днес ситуацията е коренно различна. Съвременната жена не стои затворена вкъщи до печката, не чака съпруга си с халат, салата и ракия на масата, а, за щастие на мъжете, все по-често е „портфейлът” вкъщи. Не така обаче стоят нещата през далечната вече 1983-а година, когато списание „Неделя, понеделник” посвещава цял брой на „празниците и делниците на работещата жена, за или против еманципацията, щастието, интересни житейски съдби, риска, стръмните женски пътеки, живота на обикновените жени, какво знаем за любовта, за секса, семейното огнище, как избираме професията си”. Всичко това през погледа на тогавашната българка. Поводът е 10-годишнината от публикуването на Решението на Политбюро на ЦК на БКП от 6 март 1973 г. „За издигане ролята на жената в изграждането на развитото социалистическо общество”.

В броя цели шест страници коментар по чувствителната тема има голямата актриса Цветана Манева. LUPA публикува текста без редакторска намеса, заглавията са на редакцията.

Изградила съм вече над петдесет роли в театъра и киното. При изграждането на всеки образ винаги имам предвид чисто женската психология, психика и даденост на жената. Интересува ме по-общочовешкият проблем, който е заложен вътре, тъй като жизнените ситуации с оглед на времето, в което живеем, поставят на еднакво изпитание както мъжа, така и жената.

В този смисъл, когато се опитвам понякога да се оплаквам от еманципацията, успявам навреме да се спра. Защото човек, който е искал много силно да постигне нещо и се опира на постиженията на живелите преди него, на техните стремежи, осъществени мечти, неудовлетворени амбиции, и вече заслуженото място на жената днес - пълноценното ѝ включване в обществената система, в целия ни социално-икономически и обществено-политически живот - не би трябвало да съжалява. Вероятно трябва да се търсят други начини, да се ревизира някъде ритъмът на успехите, които жената е извоювала в самата си еманципация.

Дали в тази си бързина не сме дооценили бремето, което ще се стовари върху нас? Защото, докато ние се занимаваме вече с всичко и след полета на Терешкова в Космоса няма тера инкогнита за жената в никоя област, трябваше да подготвим партньорите си мъже да изоставят част от старите си патриархални навици, които дават много рецидиви до ден днешен.

Не ги виня, защото те не го правят съзнателно, не е преднамерено поведението им спрямо жените, а се опира на нещо, което идва още от домашното възпитание, от майчината ласка. Всяко живо същество има нужда от нежност, от разбиране, от майчина закрила и точно от женското внимание и обкръжение.

Не смятам, че съвременната жена е загубила своята женственост, но се налага да проявява повече „мъжките” черти от характера си.

Не знам защо мъжката половина не проявява по-меките си черти, повече добрина, нежност, внимание. Всъщност това е единственото, от което жената се нуждае в тази ситуация на крайна еманципираност, към която вървим. Ако нас животът ни ограбва по някакъв начин поради бремето, което сме понесли, и задълженията, увеличаващи се непрекъснато, то и чувството за отговорност, което жените притежават, е по-голямо. Мисля, че това е въпрос на ген, на заложеност.

Доказва го самият факт, че жената е отговорна за поколението, че в нейни ръце е то да съществува, да бъде отгледано, да има бъдеще, докато заслугата на мъжа е в това да се появи на бял свят. Оттам нататък, като че ли неговите ангажименти остават повече в областта на една радост.

Мисля, че ние трябваше да имаме грижата през тоя период, еманципирайки се, да провокираме тези качества у мъжете и най-вече да изискваме от тях това, което ни е нужно. Защото, наистина, когато една жена се държи прекалено мъжествено, когато показва, че няма нужда от закрила, защита и съчувствие, няма и да ги получи от мъжа. Това е като приятелството — подаваш някому ръка за приятелство един път, два пъти и като не я поемат, на третия си я прибираш. Става дума за един взаимен процес и не бива да се обвиняват само те. Мисля, че мъжете не са основната причина.

Например, аз съм си изградила такава теза от досегашния си личен опит, че, общо взето, към човек се държат така, както той се постави. Ако се нагърбиш с всичко и отказваш помощ отстрани, в един момент ще те изоставят да си носиш задълженията или бремето съвсем сам. Смятам, че не е блестяща перспективата на едно такова човешко поведение, независимо дали е женско или мъжко.

Криворазбраната гордост също може да бъде отрицателен фактор. Всеки си има гордост, но прекалената гордост води до неблагоприятни ситуации. Да кажеш:„Всичко мога сам” — първо е погрешно самочувствие и е безполезно както за теб, така и за другите. Човек трябва да изживее живота си по такъв начин, че всичко да остави на хората около него и не само около него, а у повече хора да има отзвука на един човешки живот, ако той е преминал пълноценно. 

Българската жена е много държелив човек, устойчив, на нея може да се разчита.

Характерно за съвременната българка е способността ѝ на обобщено мислене, което също е плод на нашето време. То се отразява върху начина, по който се изгражда мисленето на един човек. Съществува определена политизация в нейното мислене, което се дължи на самия бърз темп в развитието на страната ни.

Крупните политически прояви и в областта на културата извисяват духовния уровен на цялата нация, в това число и на българката. Мъжът по принцип разполага с повече време. Той има по-голяма възможност да се вглежда, да се взира в себе си. Но аз разчитам на мъжа, не бих могла да поема цялото бреме и в семейството, и в обществото. И се надявам, че няма да дойде този миг жената сама да понесе всичко.

Пак повтарям, че друг е проблемът и може би ние бъркаме някъде. Като помолиш мъжа си да помогне, да свърши нещо вместо теб, не допускам той да откаже, освен в случаите, когато в семейството съществува поредният елементарен конфликт. Има един прогрес във взаимоотношенията.

Аз съдя по собственото си семейство преди всичко, но наблюдавам и други приятелски семейства и колеги. Дребнавостта във взаимоотношенията, която се забелязваше по-рано и е била присъща преди десетилетия, сега почти не съществува и според мен ще отмре съвсем. Диалогът в семейството получава равноправен оттенък. За нас остава равноправно да си разпределяме задълженията. Не бива да чакаме мъжете сами да се сещат, трябва да ги активизираме, да напомняме. 

Доказано е, че в биологическо отношение мъжкият организъм не е по-издръжлив от женския, така че и те явно се нуждаят от почивка, внимание и грижа.

При тях по-особена е мъжката гордост и достойнство. По-дълга е съпротивата при конфликт, при изявяване на гордостта, на чисто мъжкото достойнство. Лично аз не намирам в това нищо лошо. Но тук е моментът жената да прояви своята женственост и такт, да предразположи мъжа, независимо за какви взаимоотношения става дума. Не вярвам на някоя жена да ѝ е особено приятно, когато мъжът ще се върти и ще се суети около нея, ще я милва, ще я гали, ще ѝ говори само мили неща. Самата жена ще загуби тогава интерес.

Въобще всички знаят, че животът между мъжа и жената се поддържа донякъде и от конфликтите, които съществуват между тях. Това е постоянно редуващ се процес на хармония и дисхармония, който има прелест. Не гледам фатално на тези отношения между мъжа и жената и не упреквам еманципацията. Но за да се избягнат в бъдеще някои елементарни сблъсъци, решаваща е ролята на възпитанието.

Трябва да внушим на децата си, че няма чисто мъжки и чисто женски труд. Действително в нашите възможности е да научим бъдещите поколения как да гледат на партньора си в живота. Законите, които важат при приятелството, би трябвало да са най-важните в съвместното съжителство, наричано брак. В противен случай

страничната връзка винаги ще е по-приятна и по-интересна.

Към нея нямаш ангажименти - особено ако е безперспективна, това е едно безкрайно удоволствие, моментна радост, миг, който ти си уважил и ще ти остави чудесен спомен. Тогава очите винаги ще бъдат обърнати навън, а не в семейството. Трябва да умеем да разбираме грешките на човека, с когото живеем. Твърде съществен е духовният контакт между съпрузите, защото по начало е сложно събирането на двама души с различни характери. Ние като майки знаем, че има случаи, в които не можеш да изтърпиш детето, което си родил и си се мъчил часове наред и след това години, докато го отгледаш. Но човек трябва да се спира, трябва да умее да преброи до 10, преди да каже нещо. Нужна е взаимна търпимост. Ако човек се движи само от импулсите си и от моментното си настроение, никога няма да има синхрон. Аз мисля, че 

след години никой не ще гледа фатално на въпроса какво вечеря едно семейство, дали само сандвичи и кисело мляко, тъй като никой в дома не е имал възможност да приготви нещо по-привлекателно, по-вкусно.

Досега и за това може да получиш упрек. Баба ми едно време казваше: „Корем прозорец няма.” Сега аз поради липса на време все по-малко спя, ям на крак и към тази сентенция на баба си за утеха съм прибавила: „Сън спомен няма.” Гледам, колкото мога, да реализирам живота, който ми е даден. Наистина друго не остава.

Нещо, от което съм изумена и не ме плаши все още, но ме безпокои, е невъзможността на хората да общуват. Според мен те стават груби — може би е прекалено да се каже груби, но и грубост съществува в отношенията им. Проявява се незаинтересованост към човека срещу тебе, невзиране в другия, от което следва оневиняване на лоши постъпки, адмириране на посредствени, незаслужено изработване на мнение за някои хора, настъпва нечовечност в отношенията.

Във всеки има заложен егоцентризъм. Малко са хората, не мога да кажа, че аз познавам някой, който изцяло да зачеркне всичките си проблеми, своето аз и да се занимава само с другите. Това е част от рефлекса за самосъхранение и съществуване, диалектично е, но не бива да се подхранва, да се поддържа и към него трябва да бъдем много внимателни. Защото, ако загубим нормалния си човешки добродушен контакт помежду си, не би ни останало нищо друго, освен да лазим на четири крака и вече открито да се разкъсваме, докато засега го правим само зад гърба на другия.

Но трябва да призная, че в последните години по-малко такива случаи наблюдавам. Може би се дължи на факта, че съм познат човек за хората. Не знам дали ме чувствуват по-близка, но ме познават от киното, от телевизията.

За някои срещата с мен е повод за радост, за възторг, в очите на други улавям неприязън. Тези хора може би смятат, че аз съм крайно облагодетелствувана от съдбата или че лично съм ги ощетила с това, че съм добре, а те, да речем, са зле. Въпреки че всеки си знае какво му е и как е всъщност. В нашата професия има една външна блестяща страна и досега се учудвам на тези, които мислят, че при нас всичко е гладко, че дори трудът ни е изпълнен само с букети цветя, безкрайни забави, сбирки, шеги, че сме затрупани със страшно много пари. 

С две думи: „Какво работи?” „Нищо не работи. Играе.”

Не знам откъде идва това впечатление, но няма такъв актьор, на когото всичко да е наред. Точно обратното - повече са случаите, в които всеки има проблем, чието разрешаване не зависи единствено от него. Предвид спецификата на работата ни, сам не можеш нито да си поставиш пиеса, нито да заснемеш филм, в който да изиграеш главната, роля.

Ние сме зависими от драматург, от режисьор, от партньорите наоколо, от ред обстоятелства и най-вече от шанса да ти се предложи работа. И не винаги тази, която ти е творчески необходима. В такива случаи аз съм и отказвала. Тук мога да призная, че съображенията са ми били от различен характер. Запазила съм един деликатен тон при отказа и обикновено изтъквам причини от личен характер, които са съществени за мен.

Мисля, че нямам абсолютно никакво право според собствената си преценка за човека, с когото ще работя, или за материала, който ми се предлага, недоволството и неудовлетвореността ми да бъдат единственият аргумент, което наистина ще бъде обида. Мотивите ми да приема или отхвърля едно предложение включват ред неща — дали тази задача ми е необходима точно сега, дали не се повтаря с нещо вече правено от мен и т. н.

Нямам предубеждения към твореца - дали е неуспял, начеващ или нашумял, утвърден. Имам доверие в хората, както вярвам на себе си, когато започвам една работа. Ясно ми е как всеки тръгва с огромното желание резултатът да е добър, да е най-добър дори. Затова нямам предубеждения персонално към човека, който ме кани.

Това е творчество и е твърде сложно, не е като да седнеш да заковеш гвоздей. Много се интересувам от самия процес на работа. В никакъв случай не искам да кажа, че крайният резултат е по-малко важен, но за мен той е по-следващ етап. Във веригата зрител-образ-изпълнител връзката образ-изпълнител е въпрос на предварителната работа върху всяка роля и в нея никога не изключвам зрителя, който ще гледа.

Интересува ме проблемът в дадена творба, за да бъде ясно, точно, с максимална истинност поднесен. Дори в материала този проблем да е оставен без решение, ако ситуацията е много сложна, драматична и комплицирана, да има конкретно изразена позиция, да бъде разясняващо присъствието от екрана или на сцената, да внася някаква яснота у зрителя.

Самият процес на работа ме обогатява и поддържа в постоянна форма. Винаги срещата с една човешка съдба те обогатява. Не съм имала случай да ме принизи като дух и да ми отнеме нещо. Никога не съм се почувствувала ощетена или ограбена от своя героиня. И то не идва от това, че съм играла само големи роли и хубави, играла съм и малки. Обогатяването е в смисъл на изкристализиране и доизясняване на жизнени ситуации. Не ми дават готов отговор за някои проблеми - как да ги реша, но яснота ми дават. Която злощастна съдба да вземеш, тя винаги е по-злощастна от най-злощастната ситуация, в която си изпадал някога.

По този начин се поддържа и оптимизмът у мен лично, а и у други хора, които имат интерес към изкуството и отварят душите си да го приемат. Дори някоя роля да е по-бедна като материал, също е полезна, защото по-дълго се ровиш, по-дълго се занимаваш, кара те по-дълго да мислиш, да проучваш, за да създадеш нещо.

Аз гледам доста филми, но никога не съм ходила на кино, само ако ми кажат, че филмът е добър, или се чува, че е добър. През целия си живот съм се старала, имала съм желание и стремеж да гледам всичко, защото дори от лошата или посредствената творба можеш да се поучиш от грешките, да се предпазиш да не ги допускаш. Лично за себе си имам един проблем — винаги да се старая да поддържам конкурентоспособността си. 

Не ме главозамайват добрите оценки за работата ми, ласкавите отзиви.

Приятно ми е като на всеки жив човек, но гледам да минават по-периферно около мен. Лошите, разбира се, ме уязвяват, но не позволявам да ме накърнят, и се стремя да запазя в себе си една състезателност по време на работа. За да не се комплексирам, непрекъснато си казвам: „Е, някои могат да изградят дадена роля по-добре, някои може би я играят най-добре, други блестящо, но никой не може да я направи точно така, както аз.” Тази защитна реакция ми е необходима, за да не се депресирам, защото аз работя доста бавно, мъчително. Започвам с възторг, след това имам дълги моменти на колебания, трудности, които не преодолявам лесно. Взискателна съм към себе си, оттам, изглежда, се ражда и взискателността ми към другите.

Стремя се тя да не бъде по-голяма, отколкото взискателността към мен самата, би било несправедливо и грозно. Имам много проблеми и в методологията на работата си. Годините, които имам като стаж, са вече 16. Това е почти половината от един творчески живот, ако не и повече. Но напрежението ми не спада, вълненията ми останаха същите както в първите години и роли. 

Винаги треперя, преди да изляза на сцената, успокоението не настъпва и на 150-ото представление,

увереността ми идва на десетия спектакъл след премиерата. Помага ми най-вече връзката със зрителя. Когато доловя от залата, че съм на прав път, че това, което искам да кажа, да внуша, се приема, разбира и одобрява, едва тогава идва моята стабилност и увереност,   самочувствието  в  ролята. 

Във връзка с работата си ще споделя известно съжаление, че образът на съвременната българска жена не е достатъчно разработен в киното.

Има някои наши филми, които се докосват до него, но все още са малко. Понякога образите са схематични, почти стерилни. Разбира се, далече сме от времето, когато положителните герои бяха само положителни, отрицателните само отрицателни. Това е отдавна изживян етап, но въпреки това ми се иска да се появи, защото съществува такъв женски образ, какъвто е Албена на Йордан Йовков или Милкана от „Майстори" на Рачо Стоянов. Жената има по-богата душевност, която заслужава да бъде изследвана. Все още кинодраматургията ни е задължена в това отношение, макар че напредък има.

Например аз се снимах в четирисериен филм за телевизията по сценарий на Николай Никифоров и с режисьор Тодор Стоянов. Филмът изследва съдбата на жена в периода от 20- до 38-годишна възраст, проследявайки житейските перипетии, през които преминава. Образът е сложен и много интересен за работа.

Надявам се да заинтригува и зрителите. Доста остро се поставят някои проблеми на нашето съвремие, по-специално като отношение към поведението на жена, останала сама да отглежда децата си, която си търси път в живота, но не попада на партньор, на приятел. Как реагира на това обществото или отделни негови представители? Не бива да се приема, че се правят обобщения за цялото общество.

Лично аз не вярвам в негативното мислене на хората, но все още има такива случаи. Слушах по радиото предаване за извънбрачните деца. Тяхното увеличаване говори, че в нещо сме сбъркали, и то пак идва по линия на възпитателния момент. Там са моите категорични претенции.

Що се отнася до възпитанието на младото поколение в областта на секса, до култивиране чувството на отговорност у момчетата, те трябва да знаят, че когато започнат да се държат като мъже, се изисква от тях да се държат добре. Защото грешката не може да бъде само на момичето. Физиологичният импулс е бил еднакъв и у двамата. А после жената сама трябва да реши ще роди ли, ще си задържи ли детето или ще го остави в „Дом майка и дете”. Има много причини тя да постъпи по единия или по другия начин. 

Не са блестящи условията, които се предлагат на майка, която има извънбрачно дете, нито мисленето на хората се е променило дотолкова, че да я посрещнат с възторг.

Малко са тези, които биха казали: „Браво, че ти си задържа детето и не го изостави.” Но си мисля, какво правим ние за тези млади момчета, подрастващи младежи, които нямат никакъв ангажимент? Едно време, ако се случи такова нещо, фамилията на момичето най-малкото ще влезе в остра разпра с другия род. Това ще стане публично достояние на цялото село, на кръга от родственици на двете фамилии, ще враждуват след това с години. Има остра реакция. Ще се сбият или дори ще убият момчето, което е поругало честта на момичето. А сега не се търси никаква сметка и отговорност от мъжа.

Не може жената да бъде единствената виновница и е погрешно да се мисли така, защото при създаването на детето са нужни двама. Затова повтарям, че е въпрос на възпитание. Още в семейството не се търси отговорност от момчето или не се търси достатъчно. Някои родители може да търсят, други гледат как по-бързо да мине и да премине, да бъде безболезнено за тяхното дете, щом е момче.

Но питам, не се ли замислят, ако те имат дъщеря и това се случи с нея? Вероятно първата им реакция е, че е недомислие, че не е любов, че любовта е друго, въпреки че те сигурно отдавна са забравили какво точно е любов. Така се убиват много стойности и има по-страшни последствия. Унищожават се светли пориви в името на прагматизма, на удобството.

Ние, жените, които имаме момчета, трябва да се замислим. Ако един ден те сгрешат, трябва да понесат тежестта, както и ние трябва да я понесем. Децата не могат да растат без родители. Това са деца без семейство, без роден дом, без баща, без никакви роднини и нито един близък човек, към когото да се обърнат. Това ме плаши, възмущава ме. Всеки допуска грешки в живота си, но стремежът ни трябва да бъде да ги поправяме и в никой случай да не допускаме престъпления.

Защото да изоставиш едно момиче, когато в комбинацията участвуват и родителите на момчето, е престъпление. Да, хиляди причини могат да попречат на един брак; пък и какъв ще е, когато става насила? Но ангажимент за бащинство трябва да има. Не може тежките последствия от най-хубавото нещо на този свят — любовта,  да носи само жената.