Деленето на фили и фоби ни убива  

3 март е ден, който би трябвало да обединява народа. За съжаление все още този Национален празник се отбелязва от повечето българи просто като поредния почивен ден. А всъщност трябва да отдадем почит на жертвите от тази Руско-турска война, която за нас е освободителна и която завършва с Договора от Сан Стефано, възстановяващ българската държавност. Трябва да запазим историческо равновесие, себеуважение, почит към загиналите.

Безспорен факт е, че нито един народ на Балканите не се е освободил със собствени сили -­ нито сърби, нито гърци. Руското оръжие е възстановявало държавите на Балканите. Разбира се, руският царизъм си е имал своите стратегически цели – Руската­ империя да овладее топлите морета ­- Черно, Мраморно, протоците за Босфора и Дарданелите. Но в случая интересите на българското националноосвободително движение и на Русия съвпадат. Водещо обаче са православието и мощното славянофилско движение в Русия.

Освободителната война от 1877-1878 г. и последиците от нея обаче не бива да бъдат политизирани. У нас има над 67 000 гроба на руски офицери и войници. Не може при всяко люшкане на политическото махало да изпадаме в крайности и да отричаме или пък съответно да боготворим руската армия. Трябва просто да гледаме фактите – а те са, че няма друга чужда армия, която тук да е дала толкова жертви. Някои казват – жертвите на са 200 000, няма какво да благодарим на Русия. Но нека не свеждаме саможертвата на обикновените руски войници до някакви цифри. Затова 3 март е ден на почит към загиналите руски войници и тяхната жертва не бива да се свързва пряко с политиката на руския царизъм.

Без 3 март и без Договора от Сан Стефано нямаше да има нито Деня на Съединението на 6 септември, нито Деня на Независимостта на 22 септември. Залитането във филства и фобства губи нашето историческо време и хаби националната ни енергия. 3 март не трябва да се политизира. Датата е свързана с деветата поред Руско-турска война, която обаче за нас е Освободителна. Това, че Русия има огромна роля за освобождението на България обаче в никакъв случай не бива да удря нашето самочувствие и да създава национален комплекс. Напротив, извън имперските амбиции на Москва, които съвпадат с нашите въжделения за държавност, Руско-турската освободителна от 1877-78 г. е провокирана от кървавото потушаване на Априлското въстание от 1876 г.

Като се говори за Априлското въстание трябва да се акцентира върху подвига, решителността, мъченичеството. Защото благодарение на тяхната кръв съществува днешна България. И да се гордеем с това, както се гордеят другите европейски народи. Никой във Франция не е забравил за изгорената от англичаните Жана Д'Арк или за битките с немците. Не приемам тезата на някои колеги историци, които оправдават османската власт по време на зверствата през Априлското въстание, като казват - видите ли българи мюсюлмани, башибозук, са клали българи християни, а властта няма нищо общо. Това е една коварна инсинуация, доколкото башибозукът наистина е нещо като народно опълчение. Но то не е паравоенна формация, какъвто е днешният термин, и която понякога дори е враждебна спрямо управляващите. То се мобилизира и организира от властите, изпращат се офицери, осигурява си допълнително оръжие и т.н.

Всъщност Априлското въстание се ограничава там, където Левски е успял да основе комитети. Просто не е имал време да обиколи и Македония, чийто български характер тогава не е оспорван от никого. И така най-силно то е в Панагюрския революционен окръг. Тук обаче ще отворя една скоба. Илинденско-Преображенското въстание след четвърт век ще бъде много по-мощно и по-продължително - цели 3 месеца. Но ситуацията не е благоприятна, за разлика от 1876.

Затова не бива да се оплакваме от историческата си съдба, а да преценяваме, кога сме действали правилно и успешно и кога не. И не бива да бъдем максималисти. Да, Берлинският договор не реализира нашите национални въжделения в цялост, но постави началото на българската държавност. И не бива да превръщаме Сан Стефанския идеал в нещо като свещена крава. Да, той не се е реализирал. Но затова е и идеал.

И това е основният успех на Априлското въстание, което е българско дело. България от обект, става субект на международната дипломация и политика. Тогава се поставя ребром въпросът пред Османската империя за даване на определени права и автономия на българите. А границите на двете автономни области съвпадат изцяло с тези на Българската екзархия. И на тази основа в Сан Стефано руският представител граф Игнатиев налага и границите на възкръсналата българска държава.

През 1878 г. реалностите в Европа вече са други. Османлиите вече не могат да колят, както в миналите векове. Европа вече е друга, с наложили се либерални общества. Други са и комуникациите - има железници, телеграф. Цариград е пълен с европейски кореспонденти, които никой вече не може да спре да посетят местата на въстанието и да напишат репортажите си. А и дипломатите, особено консулите по места, също следят нещата. Но османските управляващи не разбират това и действат както си знаят. И така общественото мнение оказва натиск върху правителствата. Които, щат не щат, се заемат с българския въпрос.

Акад. Георги Марков - историк,
бивш директор на
Института по история към БАН