Френски психиатър: Ковид уби смисъла на живота

Проф. Франсоа Пенисоло е известен френски психиатър, директор на психиатричната клиника „Анри Монро дьо Кретей“. Той говори за последиците върху психичното здраве след една година затваряне заради пандемията.

– Проф. Пенисоло, когато беше обявено първото затваряне, веднага ли разбрахте психологическите ефекти на тази мярка върху французите?

– Реалността е, че никога не бихме могли да предвидим криза от такъв мащаб. През март м.г. всички си мислехме, че затварянето ще приключи след няколко седмици и че ще бъде уникално. След това бързо взехме предвид психологическото въздействие на такава изолация за определени популации, по-специално за най-крехките: изолирани хора, възрастни, пациенти, които вече не могат да бъдат следени правилно поради затварянето на отделения. Всичко спря внезапно и това беше най-трудното. Но очевидно не бихме могли да знаем, че нещата ще станат по-сложни или поне не толкова.

– Кога стигнахме критичната точка? Моментът, когато ситуацията стана наистина тревожна за французите?

– От първите дни на затварянето забелязахме много тревоги. Но след първата вълна имаше подновена надежда, форма на устойчивост, всички вярваха, че всичко е приключило… След това дойде второто затваряне и имаше отчаяние. Стана много сложно за хора, които вече са имали последиците от първото затваряне: тези, които вече са били психологически отслабени, свидетели на болестта, страдащи от нея или които е трябвало внезапно да спрат да работят. Но и за групи, определени като повече чувствителни, възрастни или ученици. 

Проблемът е, че след „рецидива“ през септември/октомври всъщност нищо не се е променило. Липсва ни видимост и особено контрол. Чувстваме се безпомощни и точно тази безпомощност ни изтощава, обезсърчава, демотивира. Губим надежда, защото целите ни стават трудно постижими: няма прогнози в близко бъдеще. А фактът, че не можем да контролираме решенията за отваряне, затваряне, преустройство, действа несъзнателно върху нашето психическо състояние. За много хора това е истинска загуба на смисъл, на средства, на жизненоважни ресурси, на енергия.

– Като психиатър как кризата се отрази на вашето ежедневие?

– Работя в болница и има пряко въздействие. В самото начало имаше някаква „изкуствена“ пауза. През март и април всичко спря: това беше единственият случай от 30 години, в който имаше свободни места в моето отделение. Бяхме изпратили няколко пациенти вкъщи, мислейки, че ще им е по-добре у дома, тъй като затворът трябва да продължи само няколко седмици. И преди всичко хората се страхуваха да дойдат, за да не хванат вируса в болницата. Тогава, в началото на лятото, имаше голям скок. Много спешни повиквания, нужди, които са се увеличили и които не са спирали оттогава. За една година видях реално нарастване на посещенията в спешното отделение и исканията за психиатрични консултации, особено за деца, юноши и млади възрастни. Моите колеги, които работят в градския кабинет, също преживяха рязко увеличаване на исканията за консултации от много различни аудитории.

– Можем ли да извлечем нещо положително от тази година на здравна криза?

– Можем да бъдем оптимисти, като мислим, че щом излезем от нея, ще настъпи възраждане на надеждата и благополучието. Някои ще отскочат много бързо, ще се насочат отново към нови цели, без никакви последствия… Но други, дори ако представляват само 10 или 20% от населението, ще останат засегнати. И тяхното излекуване може да отнеме години. Краят на здравната криза няма да означава край на психологическата болка: понякога се държим, докато събитието приключи, и след това се пропукваме. 

– Върху какво трябва да се съсредоточим сега, именно за да избегнем бедствен сценарий?

– Може да изглежда глупаво и повтарящо се, но наистина трябва да запазите връзките между всички. Това е истинското лекарство. Трудно е, защото дистанцирането е навсякъде… Но винаги трябва да се опитвате да се свържете с другите, да предлагате помощ, да я поискате сами, не се колебайте. Това е единственият начин да избегнете лошото. На второ място, ще трябва да помислим как да реконструираме нашето ежедневие, нашите пространства. Целта не е всеки да остане в балон. Работа от разстояние, социална изолация. Ще бъде необходимо да се следи отблизо всичко това.

Източник: Списание "Експрес"