Изповедта на един боен пилот след трагедията с майор Терзиев

За последните 10 години сме загубили четирима летци в небето

Общество
15:08 - 11 Юни 2021
2992
Изповедта на един боен пилот след трагедията с майор Терзиев

Тази снимка е направена през ноември 2014 година от Огнян Стефанов (летец, да не се бърка с журналиста - бел. ред.). Това е емблематичен момент за българската военна авиация, защото за първи път бе организиран симпозиум с ВСИЧКИ пилоти в българската армия, с изключение на тези, които в момента са били в бойно дежурство. На нея присъстват дори и летците-курсанти (аз бях един от тях) и това бе огромна чест за всички нас. Така започва покъртителни си личен разказ за бойната ни авиация пилотът Мирослав Обретенов.

Представяме ви я без редакторска намеса:


В този ден генерал Румен Радев (не президентът, не политикът, а пилотът, ЧОВЕКЪТ, един от нас) изнесе презентация за миналото, настоящето и бъдещето на българската авиация.

Ще напиша всичко от мое име и какво съм изпитала в този момент, но силно вярвам, че и другите са се почувствали така. Очаквах, че това ще бъде поредния ден, в който ни казват колко сме значими, как всичко ще е перфектно, как предстоят невероятни висоти пред нас и всичко е цветя и рози. Сбърках.

Генерал Радев започна своята изповед към нас с история за двете най-важни кошници в живота на всеки летец в българската армия (а и по света като цяло) - започваме своята кариера и авиационен живот с една пълна кошница с късмет и една празна кошница, която е за нашия опит. Пожела ни да напълним кошницата си с опит, преди да сме изпразнили кошницата с късмет. Бях силно впечатлена от този толкова прост и съвършено истински факт.

За жалост по мои наблюдения кошницата с късмет свършва много, много преди да се запълни кошницата с опит и това се случва не защото сме несериозни, мързи ни или сме безотговорни, а защото българската реалност не го позволява.

Всеки ден, когато ставах в 4.30 сутринта за полети, моите съученици от гимназията се прибираха от дискотека. Не искам да изпъквам или да се оплаквам, а просто елементарно да обрисувам живота на 20 годишен човек в армията. Завърших военното училище с 45 летателни часа. За 5 години обучение. На 10-тия летателен час летях за първи път сама, а след това 9 месеца не бях доближавала самолет. Когато взимах шофьорска книжка, трябваше да имам над 26 часа кормуване с инструктор, за да мога да шофирам сама. Естествено двете неща са крайно несравними, но това се случва не защото по-лесно се управлява самолет, а защото няма достатъчно ресурси (техника, гориво, инструктури) за повече нальот. По тази причина се разчиташе основно на възрастните пилоти, тези които се бяха учили в "старата школа" и бяха завършили военното училище с 5-6 пъти повече летателен опит (над 300 летателни часа). В моите очи те бяха изчезващ вид кадри, видяли какво ли не по време на стажа си от 20-25 години и над 2000-3000 летателни часа.

А да си пилот не е професия, това е начин на живот. И с моя начин на живот трябваше да се съобразяват всичките ми близки, приятели, роднини, познати. Сигурно и затова за няколко години в най-близкия ми кръг от хора останаха само колеги - бяхме заедно на стаж, на полети, на лекции, в свободното си време също. Бяхме и приятели, и семейство. Всичко беше съобразено с полетите, цялото ежедневие, хранене, спане, свободно време - всичко се диктуваше от полетите. Изисква се изключителна отдаденост и всеки един от нас живееше по този начин. Повечето продължават да живеят така. Или поне тези, които все още са живи.

През 2011 година аз влязох в армията, а вече четирима от хората на тази снимка не са сред нас. Ако започна да търся вина в някой, ще я открия в десетки хора и никога няма да стигна до извода, че тя е в пилот, инструктор, техник или ръководител. Дори няма да е в самата техника. Защото всеки един от тях прави и невъзможното, дава не 100% от себе си, а поне 150%, за да бъде изпълнена всяка една задача.
Може би и това е проблемът. Дълго време се ядосвах, че сме твърде борбени и не се отказваме. Че не се изправихме заедно и да кажем "СТИГА! Така не може да продължава!"

Не успях да се почувствам истински пилот, не виждах светлината в тунела и изгубих надеждата, че един ден и аз ще бъда пилот с опит, като авторитетите в моите очи. Личният ми бунт беше, че напуснах армията през 2019 година, отказах се от пилотската професия и потърсих смисъла на друго място. Дали съм била права или не, е въпрос на лично разбиране.

Не е минал и ден, в който да не се интересувам какво се случва в Българските военновъздушни сили. От моето време в армията до сега има промени към по-добро, но днешните събития показват, че те не са достатъчни.

Все още има огромно обществено неразбиране към важността на ВВС и ресурса, който е необходим за тяхната издръжка.

Много моля всички хора - не търсете вина на най-ниските етажи, там всеки един прави всичко по силите си, дори повече от това, но е крайно недостатъчно. Не всичко зависи от тях.

Днес сме изпълнени със скръб за Терзо - поредния пилот отлетял в небесната ескадрила. А аз мечтая за деня, в който техниците ще изпращат самолети и вертолети без страх и хиляди молби към Бога летците да се върнат живи и здрави, техниката да е готова за повторен полет, а пилотите ще са с препълнени кошници с опит, без да са изчерпили късмета си.