Изповедта на Тото: Има играчи, които са велики на терена, но са задници в живота

Световното първенство в Италия през 1990 година промени живота му. Завинаги. Само 17 минути след началото на мача Тото Скилачи бе дал аванс на адзурите в полуфинален мач в Неапол срещу Аржентина на Диего Марадона. Обезумял от радост, с ръце вдигнати във въздуха и с характерния си поглед, зареян във феновете по трибуните, отпразнува подобаващо попадението си.

Италия загуби сблъсъка след изпълнение на дузпи, но Скилачи вече бе спечелил сърцата на феновете както в родината си, така и извън нея. След впечатляващия си първи сезон в Ювентус получи повиквателна за националния отбор, където беше пети избор за нападението, в което блестяха имената на Роберто Баджо, Джанлука Виали и Роберто Манчини. Всъщност, малцина извън Ботуша изобщо бяха чували за него.

Впоследствие се превърна в един от най-известните хора във футбола и постигна световна слава, завършвайки турнира като топ реализатор с шест попадения.

Вече на 55, Скилачи живее в родния си град Палермо, а по време на карантината се разнообразява с работа в градината.

"Обичам природата - разказва той. - Обичам да се грижа за различни неща. Имам късмет, че градината ми е голяма и мога да гледам каквито си поискам растения и да си отглеждам собствени плодове и зеленчуци."

Бившият национал планира съвсем скоро да отвори отново футболното училище, което управлява, когато мерките в Италия бъдат разпуснати още повече в понеделник.

"Нямам търпение да се върна", признава той.

Интерестно е как Скилачи почти изглежда по-млад сега в сравнение с преди 30 години. Има доста повече коса, благодарение на присаждане. Рядко дава дълги интервюта, но сега разказва подробно за мондиала през 1990-а, за любовта си към английския футбол и за приликите между него и Пол Гаскойн.

Освен в академията си Скилачи работи и като коментатор за Ювентус, както и като посланик, поддържайки връзка с фен клубовете на "бианконерите" по целия свят.

"Изминаха 30 години, но Световното първенство продължава да е пред очите ми. Дори след всичкото това време продължавам да бъда известен. Младите фенове сега ме търсят в интернет и YouTube. И когато и да отида на различни места по света, все още усещам любовта на хората и раздавам автографи.

И те ме обичат не само заради това, което правех на терена, но и извън него. Има играчи, които са звезди на терена, но извън него са задници. Факт е, че завладях сърцата на феновете заради начина, по който се държах. Винаги обръщам внимание на обикновените хора. Аз съм един от тях. Не съм фалшив - хората знаят, че съм неподправен, и ме харесват точно заради това.

Тръгнах отникъде, за да стана голмайстор и играч на турнира и втори в подреждането за "Златната топка". От нищото се превърнах в един от най-известните футболисти в света. И головете ми все още се въртят по фен клубовете на Ювентус. Няма смисъл сам да си ги пускам, когато отида в някой от тях, винаги се гледам по телевизора."

След Ювентус Скилачи премина в Интер, преди да замине за Япония през 1994-та, където в продължение на три години носи екипа на Джубило Ивата. По това време се запознава с Арсен Венгер, който е начело на Нагоя, след което се влюби в Арсенал и английския футбол.

Някои правят паралели между него и Пол Гаскойн, който в продължение на два сезона игра заедно с него в Серия "А", носейки екипа на Лацио. И двамата бяха неоспорими таланти, но и двамата не успяха да извлекат най-доброто от това. Неслучайно и Скилачи съчувства на английския си колега.

"Преди няколко години видях Гаскойн по време на събитие в Лондон. Срещнахме се на един отворен автобус. Все още говореше много добър италиански и ми служи като преводач през целия ден. Беше вече побелял и доста отслабнал, но няма как да забравя какъв футболист беше. Имаше магия в краката си, беше надарен с изключителна техника. Забавляваше хората. Беше не само футболист, но и шоумен.

Обичам английския футбол до смърт. Ако имах шанс да играя там, щях да го направя. Харесвам много Арсенал, защото се запознах с Венгер и винаги съм се възхищавал на стила на игра на неговите отбори. Във Висшата лига е различно. Когато фаулират някой англичанин, той веднага се изправя и продължава. Не е както в Италия, където всички футболисти обграждат съдията. Отборите се борят до самия край, дори и да губят с 0:4. Съдиите позволяват по-свободна игра.

Ако играех днес, щях да отбележа много повече голове. По моето време винаги ни пазеха персонално и в продължение на 90 минути някой постоянно те риташе. Сега е много по-лесно. Отборите играят с много по-висока линия на защитата и бих могъл да използвам бързината си."

На 33 години Газа за първи път официално го диагностицираха с алкохолизъм. Сега е на 52, все така нестабилен и слаб физически. Напълно непредвидим - не знаеш какво ще изръси в следващия момент. Но именно това прави тези вечери с Газа безценни, в тях няма нищо изкуствено. Той е такъв, какъвто е. Не е лъжица за всяка уста.

Въпреки фантастичното си представяне, Скилачи не успя да изведе Италия до златото през 1990-а. Адзурите станаха световни шампиони през 2006-а и достигнаха до още няколко финала през 1994, 2000 и 2012 г., но провалът на домашна сцена все още остава неприятно чувство в устата. Италия отпадна след изпълнение на дузпи срещу Аржентина след равенство 1:1, като преди това не бе допуснала гол в елиминационната фаза.

"Изобщо не споменавайте този мач! Не говорете за него! - избухва Скилачи, когато се заговори за полуфиналния двубой. И няма как да е иначе. Италия тогава разполагаше с футболисти като Франко Барези, Паоло Малдини и Баджо. Всички очакваха домашен триумф, но той така и не дойде. Впоследствие повечето национали успяха да направят паметни кариери, докато образът на Скилачи винаги ще се свързва с онзи турнир преди 30 години.

Контузии и проблеми извън терена не му позволиха да покаже формата, която демонстрира в дебютния си сезон в Ювентус. След това вкара само още един гол за Италия, изигравайки още едва 16 мача. Така и не игра на друг голям турнир.

"Бях във фантастична форма онова лято. Бях концентриран в тренировките и всичко ми се получаваше. Бях в пикан а силите си, а след първия гол всичко идваше от само себе си. Когато играеш простичко, всичко става по-лесно. Всичко, което правиш, е решаващо. Двиех се непрестанно, бях бърз, умен, остър, постоянно търсех топката в наказателното поле и се разбирах прекрасно с Баджо.

Бяхме добри приятели извън терена и спяхме в една стая по време на турнира. Имахме невероятен отбор, един от най-добрите в историята ни, но, за съжаление, това не ти гарантира нищо. Мачовете се решават за секунди, а срещу Аржентина просто нямахме късмет. Направихме всичко възможно да спечелим и все още съжалявам, че не успяхме.

Дали ми е било трудно след турнира? Разбира се. Само година по-рано бях пристигнал в Ювентус. Преди това бях в Месина в Серия "Б" и никой не знаеше нищо за мен. Изведнъж всички знаеха името ми. Ако някой ми беше казал какво ми предстоеше, щях да му се изсмея в лицето. В един момент се спираш и се питаш: "Наистина ли всичко това ми се случи?" Напрежението беше огромно и не успях да се справя с него."

Сега напрежение няма. Животът му е специален и го прекарва в Сицилия със съпругата си Барбара и с най-малкия си син. Едната му дъщеря е във Верона, другата - живее на границата между Италия и Швейцария, а другият му син е в Португалия.

"В живота трябва да се възползваш от възможностите, които са ти предоставени. Аз имах проблемно детство, почти не ходех на училище. Обичах футбола и това ми даде цел, която да преследвам, още най-ранна възраст. Израснах на място, където имаше добри и лоши хора, и можех да се подхлъзна и да избера неправилния път. Но винаги съм се опитвал да избягвам този начин на живот.

В бъдещето споменът за мен може и да избледнее, но докато ситуацията не се промени, ще се наслаждавам на славата си. Ако хората все още ме спират за снимки и автографи, значи още се котирам. Ще бъде проблем, когато спрат. Много велики футболисти са вече забравени, но мен все още ме помнят. Надявам се това да продължи, докато съм жив."