Композиторът Румен Бояджиев-син пред Lupa.bg: Написах най-космическата си музика и разкрих как духът се чувства сред звездите

Дръзка и провокативна, но в същото време и оригинална идея е да пресъздадеш поетичната "Божествена комедия" на Данте чрез езика на танца и музиката. Точно това прави творческият екип, който поставя балетният спектакъл "Тайната Данте". Композитор на музиката към спектакъла, в който участва цялата трупа на Балет “Арбеск”, е Румен Бояджиев-син. Първите представления в Националния музикален театър „Стефан Македонски” са на 11 и 20 октомври, а на 16 ноември постановката ще бъде играна и в рамките на българското издание на европейската инициатива „Нощ на театрите“.

"Имах привилегията да бъда поканен за композитор на този спектакъл, за който написахме и изготвихме 74-минутен “саундтрак” с толкова провокативна музика, че поне за мен това бе едно своеобразно прераждане като творец", споделя композиторът Румен Бояджиев-син, който за пръв път пише музика за балетна постановка.

Хореографската версия на Асен Наков е стъпила върху моменти от “Божествена комедия” и тълкува хуманистичните идеи на творбата. „Истинското пътешествие ще започне, когато към трупата на Балет “Арабеск” се присъедини и публиката", казва от своя страна драматургът Майя Праматарова.

Как музиката може да предаде посланията на Данте, при това те да звучат съвременно? Какви са най-големите предизвикателства пред композитора Румен Бояджиев-син при създаването на музиката за "Тайната Данте" и какво всъщност се крие зад тази тайна. По тези и по още други актуални теми, свързани с музиката, Lupa.bg разговаря с един от най-талантливите български композитори - Румен Бояджиев-син.

На 45 години той има зад гърба си богата палитра от произведения - автор е на музика за документални, анимационни и игрални филми, на солови и камерни творби, на симфонична и поп музика и на музикално-сценични произведения. Вече над 20 години Румен Бояджиев-син се ползва с изключителна репутация в жанра на филмовата и театрална музика и в този на аранжимента. Носител е на многобройни международни отличия като инструменталист и композитор.

Той завършва Музикалното училище "Любомир Пипков" със специалност "Ударни инструменти" и Националната музикална академия "Проф. Панчо Владигеров" със същата специалност. Учи пиано, както и композиция и оркестрация. От дълги години работи и като барабанист в оркестъра на Националния музикален театър "Стефан Македонски". Известен е с високия си професионализъм и прецизност.

Отдаден изцяло на музиката Румен Бояджиев-син сподели пред Lupa.bg, че най-големият му страх е навлизането на изкуствения интелект в изкуството, а най-големият грях на човечеството е, че допусна дигиталните технологии да навлязат в човешката душа и да застанат между хората. А мечтата на Румен Бояджиев е да продължи да композира красива и както той се изрази космическа музика, която да предизвиква емоции.

Снимки: Агнес Методиева

- Румене, коя бе първата асоциация, която изникна в съзнанието ти, когато те поканиха да напишеш музиката за балетния спектакъл „Тайната Данте”?

- С хореографа Асен Наков не работим за първи път. Преди години той спечели конкурс за хореография с моя музика. И още тогава той вероятно е почувствал някакво доверие към мен. Минаха много години до момента, в който ние се срещнахме за „Тайната Данте”. И когато той ме покани да напиша музиката за мен това беше много голямо предизвикателство по простата причина, че аз за пръв път правя такова нещо.

Само преди една година написах един детски балет, но тук се сблъсках с много по-големи проблеми. Първо, защото Балет „Арабеск” е една легендарна трупа, чието име е много сериозно и по никакъв начин не трябва да се поставя под съмнение качеството на продукта, който е необходим за нея. И другото важно нещо, което бих искал да отбележа – за мен Асен винаги е бил на границата на гениалността, даже смятам, че вече е прехвърлил тази граница. Беше изключително предизвикателство да се опитам да вляза в главата му, да проследя мисълта му, да проследя неговото виждане за това как ще протече един много сложен, но в същото време безкрайно разбираем и достъпен за хората спектакъл.

Това стана и благодарение на текста на драматурга Майя Праматарова, която много сериозно изучи и самия Данте, и „Божествена комедия”, и авторите, които след това са третирали по някакъв начин текста и са се опитвали да вникнат философски и да предадат по по-съвременен начин посланието, отправено в „Божествена комедия”. И всъщност се получи един прекрасен екип. Екип, който никога не съм очаквал, че ще работи толкова добре като смазана машина.

В рамките на 6 месеца, създадохме 74-минутен спектакъл. Това беше страхотно предизвикателство за танцьорите, за балетистите, които са невероятни. И въпреки трудностите, които имат, защото времената за хората на изкуството са много тежки, те успяха да запазят в душите си някакъв стимул и вяра, че този спектакъл ще бъде като нова глътка въздух в репертоара на Балет „Арабеск”.

Хореограф на "Тайната Данте" е Асен Наков, композитор е Румен Бояджиев-син, драматург е Майя Праматарова, сценограф - Катрин Красимирова, художник на костюмите - Адрияна Найденова. Снимките от спектаклите са на Музикалния театър

- Сама по себе си „Божествена комедия” е достатъчно вдъхновяваща за един творец и за човек като теб, който пише музика. Кои обаче бяха основните стълбове, върху които ти стъпи като вдъхновение?

- Преди всичко се опитах да направя една хубава комбинация между електронна и класическа музика, в която да присъстват и електронни, и класически инструменти. В момента виждам една тенденция, която е характерна с това, че се използват повече звукови ефекти в музиката, които са взети от интернет. Всъщност целият музикален фон се превръща в една звукова каша, в която не могат да се откроят нито лайтмотиви, нито теми на героите, нито музикално развитие, нито аранжимент, нито оркестрация, нито хармония, полифония или всякакви други композиторски техники, които е задължително да съществуват в ХХI век.

Аз се опитах да направя така, че да има усещане за дълбоко електронна музика, да има усещане за класическа съвременна музика, за движението на симфоничния оркестър, на ударните инструменти и темите, които да ни накарат да свържем отделните герои с някаква музикална обрисовка, с някаква музикална картина.

Работата ми с Асен беше като учене на чужд език. Аз започнах от А и Б и малко по-малко се опитах да науча азбуката. И мисля, че успях да го направя поне до степента, в която да мога да представя това нещо като свой продукт на зрителите на една наистина легендарна трупа. Балет „Арабеск” е нещо, което трябва да се съхрани безкрайно внимателно, защото това е национално богатство, което трябва да се защити от ЮНЕСКО.

Третото нещо, което много ми помогна, беше една духовна книга, написана от преподобния Йоан Лествичник. Той е бил игумен на Синайския манастир през VII век. Книгата се казва „Лествица”, което се превежда като „Стълбица”. Това е книга – правилник за монашеския живот. Тя няма нищо общо със светските ни разбирания за света, в който живеем. Написана е за спазването на много строгите правила, които един начинаещ монах трябва да започне да спазва, за да върви от телесните си нужди към абсолютното освобождаване от телесното и отиване към безтелесното, т.е. да се доближи до близкия кръг на Бога.

Четейки тази книга, един светски човек ще разбере колко много труд трябва да полагаме, колко много самоконтрол трябва да имаме, за да изкачваме лествицата и за да може да достигнем до тази Вселена, която всеки един човек подсъзнателно иска да стигне – да се освободи от плътта, да бъде абсолютно свободен и да бъде във възможно най-близкия контакт с Бога. Това бяха трите елемента, които най-много ми помогнаха да се справя с музиката.

Аз много дължа и на моя брат – Борислав Бояджиев, който много ми помогна в т.нар. програминг – в програмирането на самите звуци, в подреждането на самата партитура. Той ми даде и много идеи за това как трябва да звучат нещата. Борислав направи едно невероятно смесване, един невероятен финален мастеринг. Музиката звучи брилянтно като звук и като характеристика – всичко това дължа на него.

И съм му изключително благодарен, че не ме изостави в толкова труден момент, защото наистина имаше места, на които бяхме в безпътица накъде да продължим и как да направим така, че Асен да приеме определени идеи. В този случай ти си в един дълбок син океан, в който плуваш и не знаеш в каква посока да поемеш, за да се окаже вярната. Много искам да благодаря на брат си за тази помощ и за това, че беше търпелив и имаше доверие към мен.

Самото произведение на Данте, текста на Майя, идеите на Асен, възможността да наблюдавам по време на репетиции тези невероятни балетисти – бих ги нарекъл артисти-балетисти, защото те играят почти като драматични артисти и танцуват като класически балетисти, много рядко може да видиш такава прекрасна комбинация – всичко това е огромно удоволствие и много силно вълнение.

Балетистите също бяха много силен двигател за създаването на музиката - да бъде точно такава, от каквото те имат нужда, за да се получи симбиозата между нашето изкуство.

- „Божествена комедия“ е своеобразно философско, етично, морално и религиозно пътуване от Ада през Чистилището до Рая. Същевременно балетният спектакъл е пътешествие през вековете и идеите от Античността и Средновековието до наши дни с препратки към класическото наследство. Как се съчетават тези две пътувания и кое за теб като автор на музиката бе най-голямото предизвикателство?

- За разлика от текста словото по принцип има много силно въздействие, но то действа много повече на ума и на разума. Докато музиката действа на емоциите и на подсъзнателно ниво. Неслучайно я наричат езика на Вселената, езика на Бога. Защото тя може да предостави голяма част от възможностите на словото, но може да добави и нещо повече. Същото важи и за картината. Когато имаме картина ние виждаме директно абстракцията.

Когато слушаме музика ние не виждаме нищо, но тази музика може да ни накара сами да създадем своята картина и образно казано да създадем своята „Тайна Данте”.

Аз съм се постарал да не търся съвсем историческа достоверност в музиката, т.е. да се осланям на средновековната музика и на средновековните инструменти. Това е Предренесансова епоха, има много запазени образци как хората са музицирали тогава, но това нещо е избегнато. Много повече се търси надчовешкото, над епохата, над битовото, търси се душата, която потъва в черното, в огъня на ада, която се измъчва жестоко, която вижда всички тези герои – духа на поета Вергилий, след това зверовете, вижда Харон, Цербер, вижда всички тези ужасни картини, мъченията, философите, прелюбодейците.

В музиката ми има моменти, които са много мрачни, с елементи на хорър, има моменти, които са много светли, много красиви като мелодия. Малко или много това е една музика на крайностите. И в нея съм се опитал да направя плавен преход, такъв какъвто би трябвало да бъде пътят на душата – от дъното към върха. Именно това наложи да се използват интересни звукови ефекти, оригинални оркестрови и аранжьорски решения, някои интересни прийоми за звукозапис, за да може това нещо да прозвучи наистина неповторимо и интересно, доколкото, разбира се нашите възможности позволяват това.

Знаем, че светът е отишъл много напред в технологиите, но тук не са само технологиите, тук и чисто философски музиката се опитва да действа и на това ниво, а не просто да шашка със звукови ефекти и с невероятни илюминации. По този начин съм се опитал да облека словото на Данте, търсейки тази дълбочина, която няма общо с битовото в неговата епоха, търсил съм посланието, което той иска да ни остави във времето.

Сега в ХХI век ние сме преразглезени от технологичния напредък. Много трудно можем да разберем Данте. Ние трудно можем да разберем и Петрарка, и Бокачо, ние дори Макиавели трудно разбираме. Въпреки че Макиавели се води като лесен и достъпен учебник за това как да бъдеш мръсник, но всъщност това изобщо не е така. Самата епоха налага някои разсъждения, някои виждания за нещата, които в днешно време са ни толкова далечни, че трудно бихме могли да почувстваме това нещо, ако само четем книгата. Това могат да го почувстват хора, които са специалисти, професори по средновековна литература, човек, който е компетентен и може да усети чрез силата на словото всичко това.

Хората, които ще гледат спектакъла, не всеки от тях има такава подготовка, и затова ние се опитваме с всички тези възможни средства да внушим това, което Данте е искал да каже. Разбира се, доколкото сме успели. Но това е един сложен опит, който се надявам, че ще се окаже успешен.

- Дали един композитор би се справил по-добре, ако от личния си житейски опит познава болката, когато пише такава музика, свързана със страдание?

- Определено да. Ако трябва да бъда честен, когато се пише такова нещо много повече трябва да се опитваш да предизвикваш болката у другия, не да търсиш собствената си болка. Защото моята болка може да бъде обрисувана с един инструмент като арфа, китара, пиано, докато болката при другите може да бъде обрисувана с много по-черни, мрачни инструменти, ниски, басови.

Затова аз по-скоро се опитвам да се поставям на мястото на тези, на които им предстои да преминат през страданието. Защото, ако аз им предложа моята гледна точка много е възможно те да не я разберат правилно. Това, което за мен е страдание, за друг може да е радост и обратното. Точно затова беше и моето объркване в много от случаите, докато пишех музиката дали съм в правилната посока.

Аз се опитвах по-скоро, с всички възможни средства мисловно и душевно да пресъздам страданието такова, каквото най-силно би ударило голям брой хора и да бъда безапелационен в това да им кажа: ето това е страданието. И чрез музиката вие трябва да разберете, че така страдат хората. Всичко това, което казвам e моя собствена интерпретация и всеки друг композитор, хореограф или режисьор би го разбрал по друг начин. Това е моят опит да го покажа и се надявам да е успешен.

Може би малко сме улеснили задачата, която ни е поставил Данте, но мисля, че по никакъв начин не сме омаловажили неговия гений и това, което смятаме, че той е искал да каже. Нито при Асен Наков, нито при Майя Праматарова може да се срещне каквато и да е форма на комерсиализация. Ако има нещо малко по-комерсиално, по-достъпно и по-разбираемо като подход, това е в музиката, защото хореографията и драматургията са изключително задълбочени. Затова според мен се получи една добра симбиоза, защото музиката леко уравновесява дълбочината на това, което са постигнали тези двама невероятни творци, с които имах привилегията да работя.

- И трите части на „Божествена комедия” – „Ад”, „Чистилище” и „Рай” завършват с поглед към звездите. В „Ад“ е казано: „Излязохме тогава в ширните простори и пак видяхме светлите звезди“. В „Чистилище“ е написано: „Чист и готов да се изкачи до звездите“ и в края на „Рай“ Данте пише: „Любовта, която движи слънцето и другите звезди“. Какво за теб олицетворяват звездите?

- Моята представа за звездите е моментът, в който духът полита и вече е толкова усъвършенстван, че може да се докосне до Бога. Моята представа за звездите е моментът, в който духът може отново да се срещне с всички свои любими хора, с всички свои близки и да бъде заедно с тях.

Вече да няма какво да ги раздели и да продължава да се учи, да се развива и да трупа вселенски познания, все повече и повече за тази абсолютно необятна тайна на сътворението. Нека тези думи не звучат поетично или патетично, това е самата истина. Физици и математици казват същото, но с други слова, които са подчинени на тяхната наука. Но всъщност те казват точно това.

И финалът на „Тайната Данте” има един музикален отсек от петнайсетина минути, в който нашето пътешествие свършва в светлината. Опитал съм се да направя възможно най-красивата и най-космическата музика, на която съм способен, за да внуша това мое усещане за това как би трябвало да се чувства духът тогава, когато е сред звездите и когато е близо до Бога.

Всъщност Небесното царство е описано точно в един от тези номера в края на музиката, който той е направен с 3D анимация. Това е много красива идея на сценографа Катрин Красимирова – това е моментът, в който излиза само примабалерината и играе един танц върху тази мултимедия и се смесва живото с анимираното и отдолу музиката прозвучава само чрез една флейта, която е най-простичкият и най-старият духов инструмент, познат на човечеството.

Флейтата прозвучава като символ на това, че най-сложното, което си мислим, всъщност е най-простото и че духовното ни развитие колкото повече го опростяваме, колкото повече правим нещата семпли и искрени един към друг, толкова повече се доближаваме до истината. И това може да се чуе добре в тази част от музиката.

- Светлината и тъмнината се сблъскват вероятно много силно в този спектакъл. От коя страна според теб се намира човечеството и ти лично от коя страна се чувстваш?

- Благодарение на технологиите ние живеем добре. Ние не сме гладни, не ни е студено, облечени сме, имаме цялата необходима информация на света. Абсолютно нищо не ни липсва. Обаче има хора по света, на които всичко това липсва, които са бедни, които са гладни, които са мръсни, които са лишени от абсолютно всичко, което имаме ние. Това световно неравноправие е съществувало винаги, но ние трябва да се стремим да го победим.

Това, че всички хора могат да бъдат добре не е нито комунизъм, нито някакъв невъзможен идеал, а е по-скоро въпрос на любов между хората и промяна на цялостната социална, политическа и житейска система и използването на ресурсите на земята по правилен начин. И това ще помогне страшно много, защото всички култури, без да е необходимо да се смесват една с друга, ще вървят в посока ние да се развиваме напред и да направим живота си смислен, защото малко или много животът е една програма, която ние трябва да спазим, за да се качим на по-високо ниво.

Ако може малко по-грубо да се изразя - животът е като компютърна игра, в която минаваш нивата. Не знам защо, но ние от доста време не можем да минем първото ниво, да прескочим второто ниво и да минем към трето и четвърто. И мен лично това много ме притеснява. Конкретно на твоя въпрос ще отговаря, че

човечеството живее в непрогледен мрак. За мен този мрак е абсолютно същият, какъвто е бил по времето на папа Григорий IV през тъмните векове. Говорим за средства, чрез които се налага контрол върху човека до такава степен, че той спира да обича, той спира да контактува, той спира да разбира, той спира да чете, той спира да гледа. Той гледа, но не вижда, чете, но не разбира, слуша, но не чува.

Колкото и да оценявам огромните постижения на науката, най-вече на медицината, на физиката и на технологиите, които са важни за нас, защото те ни помагат да продължим напред, то не мога да пренебрегна факта, че ние започваме да ги насочваме срещу себе си. Най-големият враг на човечеството, освен болестите, това е изкуственият интелект. Това ще бъде смъртен враг на човечеството. Той няма да помага, той ще убива. И ние трябва да направим абсолютно всичко възможно да го спрем, да го затворим или просто да го изтрием и да не позволяваме това нещо да се случва.

Защото няма никаква логическа причина изкуственият интелект да съществува и той да бъде в наша полза. В края на краищата ще се направят много сложни изчисления, които човешкият мозък не може, но резултатите от тези изчисления също ще са извън възможностите на човешкия мозък. И тогава ние не знаем дали това като един огромен динозавър няма да премачка цялата ни цивилизация. Така че ние сме от страната на абсолютния мрак.

- Какво би могло да се направи, за да преминем към светлата страна?

- Преди всичко това, което трябва да се направи е духовно, т.е. хората да се променят един към друг. Това започва от възстановяване на семейството, като начин на мислене, като начин на живот, да се улесни възможността хората да имат семейство, да имат деца. Оттам да се възстанови любовта между тях. Когато любовта в едно семейство се възстанови, тогава любовта се предава и към други приятелски семейства.

Започват да се създават общности, тези общности се превръщат в градове, градовете се превръщат в държави и лека-полека се изтрива старата система, като разбира се, от нея трябва да се вземе това, което е добро, но да се продължи по нов начин. Излизането от мрака ще бъде много тежък и много труден, болезнен процес, отново ще се мине през войни, отново ще се мине през много тежки конфликти и най-вече ще се мине през липса на любов, разбиране и материална бедност.

Румен Бояджиев-син приема овации след като през есента на миналата година Софийска филхармония изпълни неговата Симфонична поема "България”, посветена на Панчо Владигеров. В ложата на зала "България" композиторът бе заедно със своите родители - легендарния музикант от ФСБ Румен Бояджиев и пианиста и музикален редактор Даниела Кузманова

- Ние и сега сме свидетели точно на този процес в глобален план.

- Да. Човекът има някаква граница на желанията си, той може да е много богат, но никога в света досега не е имало толкова огромни парични средства, концентрирани само в 20-30 души. Това се прави абсолютно нарочно, за да може човечеството да бъде подчинено. Човекът има свобода тогава, когато може да се радва на това, което има, а то не е малко от чисто материална гледна точка. И да спре да се стреми единствено към това да има неща, които му показват по телевизията, радиото и в интернет. Защото той няма нужда от тях.

На първо място човек има нужда да е здрав. За да е здрав той трябва да бъде обичан, за да бъде обичан обаче той трябва да спре да мисли само за материалното. Защото, когато човек е обичан и спокоен, той е здрав. Когато е здрав той може да има идеи – от това да създаде хлебарница или будка за продажба на домати до това да създаде адронния колайдер или пък да излети в Космоса или пък да напише симфония като Малер. Нуждите на човека до голяма степен, трябва да бъдат свити до това, което наистина на него му трябва. Да може да се придвижи, да не му е студено, да е нахранен и да има достатъчно книги и информация, за да може да обучи децата си, да ги възпита в това те да продължат хода на човечеството.

Този ход не съм го измислил аз, нито ти, този ход е измислен от Бога, той е даден така. И от самото начало на човечеството има един непрекъснат прогрес, който е спиран постоянно от какво ли не, но въпреки това с бавни и умерени крачки човечеството продължава. Впрочем това основно е заложено в „Тайната Данте“. И то не е точно взето от „Божествена комедия“, а по скоро от нашите разбирания за това как, макар и бавно, макар и трудно, този ход е неумолим и той трябва да продължи.

Доброто и злото се сблъскват в спектакъла "Славеят" по музика на Румен Бояджиев-син. Либретото е на Венелин Методиев, а режисьор е Александър Мутафчийски

- Кой за теб е най-големият съвременен грях? За мен например един от най-големите грехове е предателството към доверилите се. Защото първо, ти предаваш човека и второ, предаваш доверието му като по този начин чупиш нещо в него и той някак си губи вяра в човека.

- Предателството е много древен грях. Корупцията също. Но най-големият грях на човечеството е липсата на общуване. Това че то допусна интернетът да влезе между човешките души, че допуснахме дигиталните технологии в нашия живот.

Вие днес дори не може да поканите момиче на среща, ако не сте си писали в месинджър, а тъй като вие си пишете само в месинджър, много често тази среща не се състоява. Защото тя си създава грешна представа за вас, а вие си създавате грешна представа за нея. Това са неща, които са недопустими.

Разделям живот от бит. Разбира се за всеки е удобно да има микровълнова печка, която се самопрограмира или прахосмукачка, която да кръсти Пенка. Няма лошо в това. Спилбърг направи филма „Специален доклад“, в който много ясно показа още през 2002 г., че ние ще се превърнем, смело мога да кажа, в идиоти, подчинени на технологиите – да говорим с къщите си, да говорим с прахосмукачките си, да говорим с печките си и т.н. Но това е пълен абсурд – ние не говорим помежду си. Ние не се разбираме помежду си, ние сме чужди.

Аз примерно живея като един съвременен монах. Аз почти не излизам от вкъщи, работя вкъщи, ходя на работа в Музикалния театър. През другото време избягвам вече да контактувам, защото първо никой няма нужда от това. Дори по месинджър вечер телефонът ми мълчи. Хората нямат нужда да общуваме, да ме попитат: „Румене, ти коя книга прочете? Харесваш ли Рей Бредбъри? Обичаш ли да четеш Томас Ман и защо слушаш толкова много Джон Уилямс, Брамс или Моцарт?“ Не говоря за любовни отношения, а за приятелски. Може би има групи хора, у които това общуване не е изчезнало, но те са малко.

Аз съм човек, който работи постоянно с хора и през живота ми са минали стотици хиляди хора. Аз помня много от тях, много от тях и не помня. Но виждам, че общуването изчезва. Това е мое лична позиция. Аз не съм коректив за цялото общество. Може би някой ще каже: „Румене, ти си се изолирал, ти си виновен, обществото не е такова. Ти грешиш“, но мисля, че няма да го кажат. Познавам много хора и те мислят по същия начин. Така че това може би е най-големият ни грях – дигиталните технологии, които допускаме в нашите души, не в нашия бит.

Дигиталните технологии ще ни помогнат много в медицината, да разберат нашите заболявания, бързо да открием какъв е нашият проблем и да се борим с него. Дигиталните технологии ще помогнат технологиите да станат по-екологични, по-щадящи природата, макар че аз не съм почитател нито на Зелената сделка, нито на крайностите. Това са измами. Но човек трябва да мисли и да пази природата. Дигиталните технологии могат да помогнат за много неща. Но не те трябва да управляват нас, а ние трябва да управляваме тях.

Виждам млади хора, които са толкова обзети от това нещо, не говоря само за телефоните, те работят в офиси само с компютри, почти не ползват химикалка или молив, ръцете им нямат сръчност. И ако се наложи да оцелеят в природата при едно природно бедствие, те са абсолютно негодни. Те се обричат на смърт.

На второ място като грях поставям липсата на любов.

Любовта може да бъде брак и семейство, може да бъде физическа любов, може да бъде временна, по-лека любов, влечение, връзка. Смятам, че младите хора нямат доверие помежду си. Те общуват чрез телефоните си и се доверяват повече на телефона, отколкото на човека.

- Когато настъпва глобален срив в комуникациите и реално няма социални мрежи и дори телефони, ние буквално изпадаме в паника.

- Настъпва ужас, настъпва истерия, което е плашещо. Много често ме питат защо пиша ноти на ръка. Аз не умея да работя с компютър, т.е. умея дотолкова, доколкото да изтегля нещо от имейла си, да проверя някое видео, задача, която ми е поръчана. Но не мога да се оправя с компютрите така, както децата – те са факири. Но истината е, че това не трябва да бъде така, защото това не е човешко.

Човек може да контролира тази машина, но не трябва да става зависим от нея. Винаги давам следния пример – ако изведнъж токът спре по света и няма компютри, няма светлина, топлината е само огън, ние можем да продължим да произвеждаме хартия, можем да продължим да произвеждаме графити и аз мога да продължа да си върша работата без абсолютно нищо да не се промени.

- Ти ще оцелееш.

- Да, ще си преписвам нещата на ръка, вместо на компютър и ще мога да продължа да композирам музика. Ако няма нито една технология аз ще мога да продължа да композирам музика.

- Реално и инструментите могат да се създадат без технологиите – цигулка, китара, флейта, пиано...

- Да, инструментите също могат да бъдат направени изцяло на ръка, за да звучи един симфоничен оркестър.

Румен Бояджиев на премиерата на "Славеят" през пролетта на тази година

- Доколкото разбирам се страхуваш от изкуствения интелект в изкуството и в частност в музиката.

- Аз се страхувам много от изкуствения интелект в музиката, защото критерият до такава степен е паднал, че за човека няма никакво значение дали слуша нещо, което е генерирано от изкуствен интелект или е направено от жив композитор. Философиите, че всъщност това е генерирано и че ти слушаш нещо създадено от човек не е така. Защото когато е създадено от човек има духовни, има енергийни полета, които са дадени от Бога – това е една връзка с по-високи светове, с по-високи енергии или както казваме в Православната църква – връзка със Светия дух.

Вие виждате, че се пускат видеа, които показват някакви ужасни чудовища на дъното на океана, някакви страшни, изродени хора. Ако човек се вгледа внимателно ще види, че това е анимация, направена от изкуствен интелект, на който му е зададена задачата да създаде такова видео. Само че хората, които коментират в социалните мрежи, вярват на това и това е престъпление, което е по-страшно от убийството. Ти убиваш милиони мозъци по този начин, защото на дъното на океана такива същества няма. И ти не може да лъжеш хората, че има. Може да го направиш, но тогава кажи: „Аз ги нарисувах и направих така, че да видите „Титаник“ в 3D, но аз съм го нарисувал с изкуствен интелект.“

Попадаме в жестока клопка, като музиката не бяга от това нещо, напротив. Тя все повече и повече потъва в изкуствения интелект. Ако зависи от мен бих се борил докато съм жив срещу това нещо, срещу хората, които се опитват да го налагат. На тези хора, обсебени от дявола, не може да им бъде обяснено нищо и те не могат да достигнат до никакво разбиране за това, че всъщност те правят една фатална грешка.

Творческият екип на "Славеят" - постановка на Националния музикален театър

- През тази година ти имаше още един премиерен спектакъл – „Славеят“, вдъхновен от романтичната приказка на Ханс Кристиян Андерсен „Славеят на Китайския император“. Един от героите – Изкуственият славей, освен че символизира смъртта, за мен символизираше и едно чудовище в лицето на изкуствения интелект. В спектакъла в крайна сметка изкуственият славей е победен от истинския славей.

- Точно така. Изкуственият славей е символ на изкуствения интелект. Главният герой – Императора почти загива заради този изкуствен славей. Ние там намекваме точно за това – че изкуственият интелект може да доведе един човек почти до смърт. Но тогава се явява истинският славей, който с добротата си, с красотата си, с простотата си успява да го спаси. Но най-вече успява да спаси Императора с любовта си. Макар при нас славеят да говори за себе си в мъжки род, всъщност той е красива жена. И нашата цел е Славеят да символизира любовта във всичките й форми и измерения.

- Ти и целият екип на „Славеят“ посветихте спектакъла на твоята съпруга, на твоето врабче, както ти споделяш, на Катерина Тупарова, която за съжаление отлетя от този свят през август 2023 г. Тя бе сред най-ярките сопрани у нас и изявен солист на Музикалния театър. Как успя да превърнеш огромната ти болка в красива музика?

- Ние започнахме да правим „Славеят“, докато тя все още беше жива. Макар и вече трудно да се движеше, ни правеше кафе, сладкиши и стоеше на дивана и ни слушаше и ние я питахме за всичко. Тя се усмихваше и казваше: „Много е хубаво, браво, момчета!“ Катя помогна за разпределението на артистите. Аз вярвах в добрия изход на нещата и докато се грижихме за нея не бях написал нито една нота.

В деня на нейното погребение - 5 август, когато се върнах на обяд вкъщи от нейния роден град Ракитово, бях толкова съсипан, че просто не знаех какво да правя и отворих текста на „Славеят“ и го започнах. И го написах буквално за три седмици. Сякаш тя ми ръководеше ръката, ума, вдъхновението. Нещата вървяха като по мед и масло.

Много често ми казват, че в музиката има тъга. Да, има огромна тъга, но има и много моменти, в  които има много щастие, светлина, много радост, защото самата Катерина беше такъв човек. Човек на светлината, човек на усмивката, човек на илюминацията, на взрива от положителни емоции.

И аз винаги съм казвал, че ми се е струвало, че Катя е малко повече от обикновен хомосапиенс. Тя беше като ангел, който ми беше пратен за известно време, за да мога аз да видя каква е истината и да разбера накъде трябва да вървя, как трябва да продължа и какво трябва да правя.

Ако „Славеят“ продължи да има успех и има щастлива съдба, причината ще бъде единствено и само тя. И всяко мое произведение оттук нататък ще бъде вдъхновено и посветено на нея. Тази година след премиерите се отдадох на тежка работа, оркестрирах цялата пиеса за голям оркестър, за да може „Славеят“ да се играе като опера на голяма сцена. Това беше изключително тежък труд.

Сега вече „Славеят“ има голяма оперна партитура за пълен оркестър. Ще има добавени малко балетни номера и малко ще се поразшири пиесата, за да може да се играе като мюзикъл-опера и да намери своя път и на по-големите сцени за по-голяма публика и да има по-перспективно бъдеще.

Катерина беше човек на светлината, човек на усмивката, човек на илюминацията, на взрива от положителни емоции, споделя Румен за своята съпруга

- Създаването на музиката за „Славеят“ донесе ли ти поне малко вътрешно успокоение?

- Определено. Аз работих с едни невероятни артисти, които дадоха абсолютно всичко от себе си, защото всеки един от тях обожаваше Катерина. Работих и с един изключителен режисьор и артист – Александър Мутафчийски. Това е една безкрайна инвенция от идеи, една бликаща от професионализъм и оптимизъм личност. Въпреки всички житейски несгоди, които той преживя, защото той загуби Катерина, която 25 години беше неговият най-близък човек и партньор, съвсем наскоро загуби и майка си, той продължава да бъде все така силен, все оптимистично настроен и идеите в главата му не спират.

Сашо е човек, който има безкомпромисен критерий, невероятно усещане за мярка докъде да стигне и как да стигне, как да бъде интересен, да бъде провокативен и в същото време никога да не бяга от това, което ние наричаме висока култура и високо изкуство. Успехът на „Славеят“ се дължи и на невероятния прочит на Венелин Методиев, който написа либретото. Венко може да види в един камък цяла история, да я създаде, да я напише и тя да има такъв невероятен успех, че този камък да се превърне в златно кюлче. Той направи либретото с толкова много усет и с толкова много душа.

Всъщност аз съм голям късметлия. Катя ми завеща тези двама невероятни творци. Тя ме запозна с тях, ние станахме приятели, станахме екип и вярвам, че ще да продължим да създаваме красиви неща, докато Господ ни е определил да сме живи на тази земя. Макар че човек трябва да внимава с плановете, защото понякога дори и 24 часа не могат да се планират в днешно време. Плановете и мечтите са неща, които не могат да бъдат спрени. Плановете може да се променят, но мечтите винаги остават.

Колкото и клиширано да звучи отговорът за мрака, в който сме изпаднали, това също е един от ключовете – хората да мечтаят да постигнат нещо. Не просто да постигнат да ходят на работа и да взимат много пари и да ловят примерно риба, която не им носи щастие, а да се опитат да постигнат наистина нещо, което да ги отведе на по-високо ниво и да ги накара да се чувстват по-значими.

Защото всеки човек е значим. Независимо каква професия извършва, независимо как живее. Дори само с поместването на едно кламерче това може да доведе до събития, които да променят много неща. Винаги съм казвал на всички хора, че трябва да се чувстват значими и да не разделят обществото на ръководите и и подчинени, на господари и роби, а да вярват, че всеки един човек има огромно значение и неслучайно се е родил и неслучайно е тук.