Композиторът Румен Бояджиев-син пред Lupa.bg: Връзката между властта и културата е тотално нарушена

Публикувам в интернет всичко, което пиша, защото смятам, че класическата музика трябва да е достъпна за всички

Ексклузивно
07:27 - 28 Юни 2022
8599
Композиторът Румен Бояджиев-син пред Lupa.bg: Връзката между властта и културата е тотално нарушена

Румен Бояджиев-син е автор на музика за документални, анимационни и игрални филми, солови и камерни творби, симфонична и балетна музика, музикално-сценични произведения. Той е един от най-талантливите млади композитори, за които класическата музика е кауза и придава смисъл на живота му.

Роден е през 1979 г. в София. Завършва Музикалното училище "Любомир Пипков" със специалност "Ударни инструменти" и Националната музикална академия "Проф. Панчо Владигеров" със същата специалност. Учи пиано, както и композиция и оркестрация. Тръгва по стъпките на именитите си родители - легендарния музикант от ФСБ Румен Бояджиев и пианиста и известен автор и водещ на култови музикални радио и телевизионни предавания и музикален редактор Даниела Кузманова. 

Вече над 20 години Румен Бояджиев-син работи като барабанист в оркестъра на Националния музикален театър "Стефан Македонски". Пише музика за редица известни поп изпълнители - Орлин Горанов, Мариана Попова, Белослава, Камелия Тодорова, Роберта, Владимир Ампов-Графа, Орлин Павлов, Михаела Филева и много други. Барабанист е и на ФСБ, като през 2011 г. оркестрира част от песните на групата за проекта „ФСБ СИМФОНИ“.

Неговата “Симфонична поема България” е посветена на Панчо Владигеров, към чието творчество Румен Бояджиев-син изпитва дълбоко уважение и преклонение. Успоредно с изпълнителската и композиторска дейност, през годините е активен и в областта на аранжимента за различни ансамблови състави и оркестрацията за симфоничен оркестър.

През 2010 г. получава награда за филмов композитор на годината от Националната филмова академия, носител е на многобройни международни отличия като инструменталист и композитор.

Миналата година по време на гала концерта на Соня Йончева и Пласидо Доминго на пл. ”Св. Александър Невски” оркестърът на Софийска филхармония под диригентството на Найден Тодоров уважи Румен Бояджиев-син като изпълни неговата „Ръченица“ из “3 симфонични скици от България”.

Наскоро стана ясно, че произведението на Румен Бояджиев-син „Пролетен квинтет” за дървени духови инструменти влиза в задължителната учебна програма на престижната школа за сценични изкуства -  Джулиард скул в Ню Йорк. 

Снимка: Любомир Асенов

- Г-н Бояджиев, вашият „Пролетен квинтет” за дървени духови инструменти влезе в задължителната учебна програма на Джулиард скул в Ню Йорк. Как реагирахте на това признание?

- В интерес на истината това бе плод на случайността. Човекът, който ме потърси за това произведение, е шеф на катедрата за дървени духови инструменти в Джулиард скул, много виртуозен обоист и специалист по камерна музика. Той отдавна следи мои неща, вероятно в канала ми в Youtube. Когато напиша нещо веднага го качвам публично, без да търся някакво авторско право.

Смятам, че музиката трябва да стига до хората, особено класическата музика, която за съжаление придоби тотална елитарност. Всъщност класическата музика е също толкова достъпна, колкото и популярната музика и би трябвало да се скъси вече тази дистанция между публиката и класическата музика. И затова качвам всичко и го публикувам в социалните мрежи, за да може хората да го видят, чуят, да разберат какво се прави. Много често във фейсбук и в инстаграм публикувам и мои ръкописи. Аз не работя с компютри, работя по най-стария познат начин.

- Защо?

- Просто не умея да работя с компютър и за да се науча трябва да отделя 2-3 години и през това време трябва да спра да правя каквото и да било. И в този период някой трябва да ме храни. Имам екип от сподвижници, които много добре работят с подобен софтуер и преписват моите ръкописи. Получих любезен имейл от преподавателя в Джулиард скул, написан с уважение, без типичната за американците надменност към източноевропейците и това ми направи много силно впечатление. Отговорих, че с удоволствие ще му изпратя моята музика, ще му изпратя ноти и той сподели, че ще направи така произведението да бъде включено в редовната програма на Джулиард скул.

Това е изключително престижно за един български композитор. Композиторите живеем от авторско право. По този начин хора, които дори не знаят къде се намира България, ще се запознаят с моето произведение. Това нещо ще се изпълнява на концерти и евентуално ще се издаде, а това за мен ще е някаква помощ за моя бит, живот и бъдещи проекти. Класическата музика не е музика за ресторанта, тя е и сериозна наука, това е сериозно изкуство, което изисква задълбочена подготовка и познание. За мен това е голям комплимент.

Ако аз съм първият, чието произведение е направено задължително в Джулиард скул, би било чудесно и бих се гордял много. Ако има някой друг преди мен, бих се гордял с него, защото би било хубаво да излезем от тази ужасяваща рамка, в която се намира България от много години.

А това може да стане само чрез изкуството. Това не може да стане нито чрез икономиката, защото ние не сме добър пазар, нито чрез политически прийоми, защото виждаме, че нашите политици са абсолютно неспособни да свършат каквото и да било. С нищо друго, освен с наука, образование и култура, не бихме могли да покорим света, ако все още се опитваме да го направим. Бих бил много щастлив, ако това е добър старт и за други хора да вървим напред в тази посока.

Снимка: Личен архив

- Ваши произведения изучават ли се в Консерваторията или в български музикални училища?

- Не, за съжаление Консерваторията като учебно заведение отхвърля моята музика, тя отхвърля мен като автор, като личност, отхвърля дори желанието ми да завърша там докторантура по композиция. Има една непоносимост между мен и Музикалната академия. Казвам го съвсем искрено, защото тази непоносимост я има и между много други творци и това учебно заведение. Там работят много добри специалисти, но те стават все по-малко и по-малко и нямат властта да определят каква да бъде посоката на Академията. Надявам се със смяната на поколенията и с идването на нови и млади хора това да се промени и Консерваторията да стане много по-отворена, по-общителна към хората, които наистина копаят на тази нива – българската музика.

- Вероятно ви е болно.

- На всеки автор би било болно, но да ви кажа още от моето следване имах търкания с определени личности в Академията. Това от една страна много ме разочарова, от друга страна ме направи много твърд и затвърди у мен усещането, че сам трябва да се научи на всичко. И аз съм посветил целия си живот, както един монах се посвещава на Бога, на това да изучавам нещо, което може би много по-бързо щях да науча, ако бях обучаван, както трябва. Моята грешка беше, че не заминах за чужбина. Аз исках да остана до близките си в родината си, от чист идеализъм.

- Съжалявате ли за това свое решение?

- Не знам дали вече не е късно да съжалявам. Не съжалявам по простата причина, че напоследък виждам, че все пак тук съм полезен с нещо и това ми доставя удоволствие и ме радва. Може би в чужбина щях да живея много по-добре от чисто финансова и битова гледна точка, ако бях намерил своето място там.

Но тук, макар и с проблемите на всеки един българин – бедност, липса на перспективи и възможности, все пак виждам, че това, което правя се цени. Това много може да стопли душата на един човек и може да го накара да работи като мотор непрекъснато, надявайки се, че всеки следващ ден ще донесе нещо по-добро. Не съжалявам, че не живея в чужбина, съжалявам единствено, че не бях обучаван там. Може би щях да бъда много по-добър от това, което съм сега. Но аз ежедневно се уча и се опитвам да надскачам себе си във всяко едно ново произведение.

- Достигнахте ли до своето „Високо, високо”, макар че все още сте млад?

- Едни единствени хора са стигнали до „Високо” и това са ФСБ. Никой от нас не може да стигне толкова високо и аз се гордея, че по някакъв начин съм част от всичко това. Много се гордея с родителите си. Възпитаван съм много строго.

- Носите музикалния ген от баби и дядовци още.

- Да, ние сме много поколения музиканти. Имали сме юристи, военни, политици по царско време, но основата винаги са били музикантите. Моят дядо, лека му пръст, 35 години беше акордеонист на Военния ансамбъл. Свиреше с всички популярни личности от миналото – Видин Даскалов, Мими Балканска, Лиляна Кошлукова и беше много виртуозен акордеонист. Той не свиреше народна, а популярна музика.

От малък съм имал възможността да общувам с едни невероятни артисти. Тези приказки за ужасното минало, което е било по времето на социализма, са малко странни, защото тогава имаше такива личности, които сега отсъстват. Не мога да коментирам икономически как е било по времето на социализма, говоря за личностите. Има някакъв парадокс. Онзи затвор, така да го наречем, раждаше личности.

- Това важи за целия т.нар. Източен блок и за Съветския съюз – в най-тъмните тоталитарни времена се раждаха и твориха гениални творци.

- Да, тогава наистина творят големи композитори и творци. Разбира се, не бива да повтаряме историята, а трябва да се учим от грешките си. Но самото ми детство и това, което съм виждал, беше изпълнено със забележителни хора. И това ме направи изключително внимателен към тази професия. Много често я сравнявам с хирургията. За мен хирургията е най-сложното нещо, дори по-сложно от ядрената физика. Всеки има право на грешка, единствено хирургът няма. Когато влизаме на операция, разчитаме, че хирургът никога няма да направи грешка и ще се събудим живи и здрави.

По същия начин смятам, че в другите професии и особено в изкуството и в музиката, не трябва да имаме право на грешка. На музиката трябва да се гледа като на сложна професия с много правила, които трябва да се изучат, за да може това нещо да се прави. Защото музиката е като един език, на който трябва да знаеш перфектно граматиката, за да може да говориш с хората. Смисълът на музиката е вид комуникация, която е по-съвършена от речта. Музиката може да каже повече неща от речта и писмеността. Това ме е направило работлив и дисциплиниран, защото знам колко е трудно да се изучи този език и да се ползва.

Снимка: Любомир Асенов

- Предполагам, че пред вас не е стоял въпросът – да стана или да не стана музикант? То е било някак си предопределено.

- Не е точно така. Аз кандидатствах в Школата в Симеоново и исках да стана полицай. Това бяха тежки години, бях отчаян в един период от живота си и тъй като имах добра физическа и стрелкова подготовка, бях решил да опитам и да завърша още едно образование.

Имах много добри мнения от експерти в проверовъчните комисии в отдел „Кадри“ на МВР. За съжаление се случи така, че когато кандидатствах, кандидатстваха и хора, които са близки и по роднински свързани с работещи в МВР и те бяха предпочетени. Това е и лошо и не, защото много често една професия е потомствена.

Аз не се сърдя, че не станах полицай. Дори по-късно получавах предложения да се явя наново, но точно в тези години постъпих като барабанист в оркестъра на Музикалния театър и бях толкова омагьосан от всичко, което се случва там, че тотално забравих за полицията.

И вече 22 години съм барабанист в оркестъра на театъра. Там поддържам инструменталната си практика и трупам опит в работата в голям колектив.

Това много ми помага за моите произведения и особено за нещата, които пиша за оркестър, защото за да се пише добре за оркестър е както при пожарникарите – за да може да гасиш добре пожара трябва да си вътре в него. Само тогава може да се научиш. Психологията на оркестъра е нещо, за което може да се изпише една библия.

- Композирането на музика от една страна е самотно занимание, но от друга трябва да има и вдъхновение, което може да е породено от човек, случка, природа, ситуация. Така че писането на музика донякъде е и колективно дело според мен. Откъде черпите вдъхновение за музиката, която композирате?

- Има два варианта, по които аз го правя. Когато пиша за някой конкретно използвам метода на визуализацията – т.е. затварям си очите и си представям конкретните изпълнители или изпълнител на сцената – излиза с официалната рокля или със смокинг, застава на пианото или на друг инструмент, публиката е притихнала, оркестърът чака, излиза диригентът и аз си представям как започва произведението, чувам го в главата си и то тръгва. И когато първият порив е преодолян се стремя да поддържам непрекъснато интереса на слушателя.

Особено в днешно време, когато хората са претоварени от аудиовизуални технологии – телефони, таблети, компютри, телевизори и всякакви други средства за масова комуникация, много е трудно да накараш едни хора да слушат с интерес, гледайки едни оркестранти с костюми, които седят на столове и свирят. Някога, когато нашите сетива не са били толкова претоварени, това е било сигурно много интересно. Сега обаче не е. И единственото нещо, което трябва да поддържа вниманието на слушателя е това, което се случва вътре в музиката. Ключовата дума е разнообразие, но в същото време да бъде в една стегната форма, за да може слушателят да си го обясни.

Затова обичам да избирам сюжети за моите произведения по приказки или по природни картини, нещо свързано с България, с нейната природа или фолклор. Иначе вътре в музиката се казват много повече неща.

Относно вдъхновението – не мисля, че съществува такова нещо като да те споходи вдъхновение. Ти или се раждаш вдъхновен, или не си вдъхновен. Ако приемем, че съм се родил вдъхновен, всичко останало, което трябва да правя е дисциплинирана работа всеки божи ден. Няма почивка. Ходя на работа, свиря в няколко оркестъра, правя записи, прибирам се към 7-8 вечерта и до 3 през нощта работя на масата. И това е всеки ден. Няма изключение. Дори, когато отида на почивка аз пак работя. Това по някакъв начин поддържа като че ли връзка с божественото.

Аз вярвам в Бога много силно, макар че не съм фундаментален християнин. Аз съм православен християнин, вярвам в Бога, в християнството като религия, в традиционните ценности, в семейството, във всичко добро, което християнството е дало на човечеството. Защото лошите неща не са от християнството, те са от хората. Ние самите си го правим.

Снимка: Личен архив

- Не е ли прекалено натоварващ този ритъм на живот и на работа?

- За много известни музиканти посоката е работа всеки ден. И Пол Маккартни, и Джон Уилямс работят всеки божи ден. За тях това е ритуал, те не могат да живеят без това. Това обяснява според мен тяхното дълголетие и творческа активност. И аз се опитвам да работя всеки ден, затова рядко отказвам някой проект, дори да не е за парите, които заслужавам да получа.

Правя го, за да мога да напредвам и да поддържам тази връзка с някакъв друг свят. Защото в изкуството има неща, които науката не може да обясни. Науката може да каже какво става, когато напишеш нотата, но никой не може да каже как измисляш тази нота. Тя не е съвкупност просто от мозъчни импулси, тя идва отнякъде другаде, защото тя носи конкретно послание, а това не може да бъде оставено единствено и само на материална база.

- Когато посветихте симфония на българските медици, които се бориха с коронавируса, избрахте за мото на творбата думите на Сократ: „Ако живееш само за себе си, ти си излишен товар на земята.“ Тази мисъл ли ви води в живота и в професията – да работите на ползу роду, колкото и да звучи романтично и твърде идеалистично?

- Изобщо не е романтично. Аз поставам себе си до човека, който копае земята, до човека, който отглежда житото, до човека, който има зеленчукови градини, до човека, който гледа овце, крави, прасета. За мен животновъдите, земеделците, хората, които обработват земята са много ценни хора. Смятам, че те са на първо място, след това поставям лекарите, инженерите, учените, хората, които дърпат напред. Между тях хората на изкуството служим по някакъв начин да събираме резултата и да го показваме по един малко по-различен начин. Но това винаги е посветено на труда на другите хора.

Изкуството се базира на труда на обществото. Без общество няма изкуство. То не може да съществува само за себе си, то може да съществува, само когато има много хора.

Обичам да работя в колектив, обичам да се съобразявам с хора, които уважавам. Работил съм с доста театрални и кинорежисьори, както и с продуценти – с хора, които имат определени желания. За мен винаги егото е било на второ място. На първо място е задачата да бъде изпълнена. Тогава работата върви в хармония.

Често ме питаха дали вярвам или не вярвам в коронавируса. Няма как да вярвам или не, при положение, че аз не го разбирам. Тази материя се учи 30 години в БАН и в Медицинска академия и за това има подготвени хора. Ако те имат морала да лъжат какво бих могъл да направя аз. Разчитам на медиците, придобили тези знания, които аз изобщо нямам и се опирам на техния морал. И точно заради това, а не за да си правя реклама, написах тази камерна симфония, която бе изпълнена от Drop Down Community - този млад състав, който се роди през последните години, защото самата музика звучи конфликтно и остро.

Има един епилог, в който обобщавам, че каквото и да ни се случи трябва да тръгнем по пътя. Ако приемем, че това не е човешко дело, а е божие дело, смятам, че Бог още един път ни пощади. А ако е човешко дело, се надявам виновниците да бъдат жестоко наказани, защото никога не бива да се месим в работата на Бог и не бива да определяме съдбите на другите.

Детската оперета "Малката кибритопродавачка" оживя на сцената на Музикалния театър с музиката на Румен Бояджиев-син. Постановката бе режисирана от актрисата Деляна Хаджиянкова

- Автор сте на „Малката кибритопродавачка” - оперета за деца и възрастни по Андерсен, както и на детския мюзикъл „Зайченцето Бяло” по едноименната песничка на Петър Ступел и Леда Милева - постановки на Музикалния театър. Какво настроение ви създава работата за деца и как гледате на техните реакции?

- Работата за деца не ме ограничава стилово. Ако искам да напиша нещо в определен стил, който в момента не е актуален, винаги мога да го направя за децата. Защото те са една отворена празна книга, в която ние трябва да напишем някакъв текст. И минавайки през различни музикални стилове, през различни музикални средства, инструменти, аранжировка, пиеси, приказки, успявам да им покажа многообразието и богатата палитра на музиката. С децата или трябва да си искрен, или да ги лъжеш. Ако ги лъжеш нямаш никакъв шанс. Децата не могат да бъдат излъгани.

Затова най-важното, когато работиш за деца е да бъдеш искрен. И това, че мога да проявявам фантазия, а и аз самият много обичам приказките, ме обърна към децата. За да се върне интересът към операта, така че да се създават нови опери и тя да бъде възприемана като живо изкуство, а не като кино или като забавление, трябва да започнем от малките, да пишем опери и за тях, да ги накараме да свикват с този мащаб – голям оркестър, хор, балет, солисти.

Аз съм много против дигиталните технологии с изключение на един малък процент от тяхното място, за което бяха създадени – да помагат да комуникираме. Аз съм човек, който иска да го направи с ръцете си, да използва своя потенциал. А не да разчита на една машина, направена от друг човек и да надгражда, направеното от другия и да го пише като свое. Започвам от нулата, от един празен нотен лист. Аз започвам все едно с дъното на компютъра и всеки път създавам нов компютър, който да бъде все по-съвършен и по-съвършен, а не да стъпвам на основата на някого.

Аз съм против това децата да имат такъв широк достъп до дигиталните технологии, против дигиталното образование съм и против всичко, свързано с онлайн. Това е порочно и грешно и по никакъв начин не трябва да се практикува. Може да бъде използвано във военния сектор, донякъде в политиката, в социалния сектор, но не и в изкуствата, не и в образованието и във фундаментални неща, които изграждат човешката личност и човешкия характер.

Защото това, което сме на път да видим е едно окончателно загубено поколение, което няма способности, възможности и не вярва в нищо. То смята, че храната се произвежда в магазина и че общуването може да бъде само през екран. Извън социалната мрежа животът е съвсем различен. Социалната мрежа няма нищо общо с истината. Това е една огромна лъжа. Тя насажда един морал, който в реалния живот не може да съществува.

Националният музикален театър зарадва децата с мюзикъла "Зайченцето бяло". Композитор е Румен Бояджиев-син, а либретото е на Венелин Методиев. Режисьор е Александър Мутафчийски

- Приятно ли ви е, когато ви сравняват с баща ви, чието име носите?

- Сравнение между мен и баща ми никога не може да има, защото аз никога не мога да бъда толкова добър, колкото е моят баща. Това, което мога да направя, е просто да се опитвам да наподобявам неговите качества и тотална отдаденост, самодисциплина и посвещение. Той може би е в основата на моята личност и на моя характер и ме е научил на един самоизяждащ перфекционизъм във всяко едно отношение. Баща и майка ми са ме формирали като личност. Сравнението е по-скоро в посока дали аз вървя правилно по неговия път, дали мога да отговарям на условието да нося тази фамилия. Моите стремежи винаги са били в тази посока и никога да не позволявам да се компрометира името на моето семейство.

- Вълнувате ли се, когато ваши произведения се изпълняват в присъствието на родителите ви?

- Те винаги се изпълняват в тяхно присъствие, аз ги каня на всичките си премиери и те идват с удоволствие. Баща ми много ми помага. Сега той не е толкова активен в концертния живот и ми помага за моите проекти. Смесва мои записи, дава някои съвети за това как трябва да бъде записано едно нещо, изслушва всичко. Ако някое мое произведение му се струва несполучливо или не съвсем добре като форма, ми казва върху какво да помисля.

В момента баща ми до голяма степен се е посветил на нас двамата с брат ми, но не така натрапчиво. По-скоро той е един фундамент, на който винаги може да се опреш, когато загубиш равновесие. Затова се моля да е жив и здрав, Господ да го дари с много дълъг живот, за да можем да му донесем тази радост, която той заслужава.

- Направихте рокендрол аранжимент към спектакъла „Графиня Марица“ в Музикалния театър по класическата оперета на Имре Калман. Как останахте верен на духа на композитора?

- Идеята за този спектакъл е на директора на Музикалния театър и режисьор Марияна Арсенова. От много години тя искаше да направи подобно нещо, което да разчупи традицията в оперетата. Оперетата е жанр, който е много характерен за епохата, в която е създаван. И единственият начин той да продължи да съществува е или четири-пет пъти в годината да се прави възстановка на онази епоха или ако искаме да бъде ежедневие, с много внимателни средства и сдържано да започнем да го осъвременяваме, без да променяме основната идея на автора.

Когато Марияна Арсенова и Александър Мутафчийски, които са в основата на този проект, се обърнаха към мен, тяхната идея беше това да се направи изключително стилно и много внимателно, защото в популярната музика и в приложната музика, особено в Музикалния театър като жанр, границата между кича и стойностното нещо е много тънка. Има моменти, в които един косъм е достатъчен, за да преминеш тази граница и изкуството да се превърне в ресторант. Ставаме свидетели на една тенденция в Европа за осъвременяване на класически спектакли, особено в операта, и най-вече в Германия, което минава всякакви граници. Това е парад на простотията и на грозотията.

Осъвременената версия на оперетата на Имре Калман "Графиня Марица - чардаш, шоколад и рокендрол" се прие добре от публиката. Авторският спектакъл е на Марияна Арсенова и Александър Мутафчийски. Част от музикалните номера в оперетата са преаранжирани в стил рокендрол от Румен Бояджиев-син

- Не приемате например опери на Вагнер или Верди да бъдат в модернистична стилистика?

- Това е против морала на самите автори. Човекът, който го прави не е прочел какви са тези автори. Той няма представа от тяхната личност. Не приемам Вагнерови опери с чисто голи балерини. Макар Вагнер да е имал много извънбрачни връзки и два брака той е бил консервативен в това отношение и никога не би одобрил такова нещо. Смятам, че по същата логика ще започнем да променяме и Библията. Има неща, които е недопустимо да се променят. Те може да се тълкуват, но не и да се променят.

Не смятам, че да накараш балерините да се съблекат чисто голи е тълкуване на един автор и на едно изкуство. За мен това е скандално. Моят подход е, ако се правят големи и скъпи постановки, в които декорите, осветлението, костюмите са изработени ръчно и във всeки един малък детайл седи почеркът на един творец – сценограф, художник, аниматор, осветител, режисьор, спектакълът ще придобие такава уникалност и няма да прилича на предишни.

Всеки един театрален режисьор, който може да направи една фантастична „Травиата“ на Верди, никога не може да повтори Франко Дзефирели. Той ще направи нещо свое, но ще спази епохата и още повече ще увеличи посланието, защото през XIX век са казани много важни неща за човечеството. И наистина няма нужда от голи балерини, за да разберем това послание. Така че в основата на моя опит да разчупя „Графиня Марица“ беше именно това да се внимава много.

Смятам, че успяхме да останем верни на духа на Калман, без по никакъв начин да превърнем тази фантастично композирана и оркестрирана музика от един невероятен талант и майстор на музикално-сценичната драматургия в кич. Щастлив съм от реакцията на публиката, защото като че ли хората разбират защо е направено това. Щастлив съм, че имаше много малко негативни коментари, дори от големи традиционалисти. Това беше една от най-трудните задачи, които са ми се случвали.

Отделих много време и такт по такт съм търсил пътища, по които да се запази тази унгарска мелодия, характерна за Австро-Унгарската империя, да отиде в рокендрол, в нещо, което е отвъд океана, но смятам, че се получи. И ако го чуе някой от семейството на Калман или някой, който има връзка с неговата музика, не би казал, че това е злоупотреба.

Снимка: Любомир Асенов

- Като творец, като музикант налага ли ви се да балансирате между комерсиалното и вашето усещане за творчество?

- Моите попълзновения в комерсиалната музика са предимно от хора, които ценят много класиката и музикалното изкуство като цяло. Често работя с Влади Ампов-Графа, с Михаела Филева, с Орлин Павлов и с други известни музиканти, които търсят точно това - да придам на музиката им по-различен характер. Те не ме ограничават. Аз разбира се задавам въпроси докъде да стигнем. Но съм щастлив човек в това отношение, защото не правя компромиси.

Не бих направил оркестрация за симфоничен оркестър на някой чалга певец, защото двете изкуства са абсолютно несъвместими. Едното е музика за кюфтета и ракия, а другото е за концертна зала. Все пак трябва да отделяме тези неща. Виждате, че ако не ги отделяме чалгата навлиза и в политиката и нещата стават много страшни. И тогава вече страдат прекалено много хора. Признавам, че съм отказвал  ангажименти за доста пари.

- Какво мислите за връзката между властта и културата в България?

- Връзката между властта и културата е тотално нарушена и е катастрофирала окончателно. Всякакви опити културата да бъде изкарвана на свободния пазар с тези неолиберални виждания за това, че едно нещо може да съществува само ако се продава, са углавно престъпление срещу образованието, културата, науката и срещу целия човешки фундамент, постиган 2500 години християнска и не само християнска цивилизация. Това са недопустими неща. Държавата задължително трябва да подкрепя културата и изкуството. Държавата се базира на парите и на труда на хората.

Много често са ме питали дали съм с леви убеждения. Политическите убеждения нямат значение. Има значение резултатът. Държавата трябва да осъществява контрол дотолкова, че да следи дали средствата, които тя инвестира в културата, се харчат правилно. Винаги, когато се дават пари трябва да има доказателства, че тези пари са изхарчени рационално. Но когато искаш резултати трябва да създадеш среда. Не може да искаш да се произвежда шоколад, без да си направил фабрика за шоколад.

В Министерство на културата би трябвало да имат наблюдения, че театрите се пълнят. Хората обичат театъра. За съжаление ние много рядко виждаме политическите фигури на театър, за да се уверят, че работата се върши.

Имаме нужда от човек, който като управлява да зачита образованието, здравеопазването и културата. Това са трите фундамента, които правят една държава. Не може културата и властта да общуват само чрез слухове, чрез подставени лица, чрез социални медии, чрез някакви конюктурчици, апаратчици, номенклатурчици и всякакви такива фалшиво сложени личности, които нямат нищо общо с културата. Те нямат представа каква е вътрешната материя. Взаимното уважение между министерството и нас е напълно нарушено.

Снимка: Любомир Асенов

- Може ли да бъде възстановено?

- Да, при това много лесно – чрез един министър, който има доверие на нашата гилдия, който знае, че ние ще дадем всичко от себе си, за да раздвижим апарата, а не да се пускат слухове, че харчим парите на данъкоплатците. Процентът, отделян от бюджета за култура е нищожен. Този министър беше напълно неадекватен и ние нямахме абсолютно никакъв контакт с него.

Държа да се знае, че актьорите, музикантите, писателите, поетите,  режисьорите, хората на изкуството не са пияници с цигари в ръце, които бездействат от сутрин до вечер на държавната хранилка. Това трябва да се изличи завинаги от медиите. Това е огромна грешка. Това са хора, които работят без почивен ден, виждам го всеки божи ден в живота си. Те започват работа в 8 сутринта и се прибират в 10-11 вечерта, за да дойдат на другия ден пак в 8.

Материалната база на театрите е скандална, на симфоничните оркестри е под абсолютния санитарен минимум за най-нискостоящите оркестри в Европа и в цивилизования свят. Заплащането е мизерно, хората свирят непрекъснато, правят представления, трупат разходи, влизат в дългове, защото са работили. Те не влизат в дългове, защото пушат и пият, те влизат в дългове, защото работят, но не си получават парите от министерството. И затова казвам, че комуникацията е напълно нарушена и това е скандално.

Когато артисти се оплакват за пари те имат огромно основание за това. Това изобщо не е хленчене. За да се управлява една държава, освен икономическия и финансов модел, все пак трябва да има някакъв идеал. Трябва да има нещо, което е извън материята, трябва да има и нещо духовно. Не съм виждал политик в България, който да има някакъв идеал. Приемаме, че всеки политик иска да облагодетелства себе си, но той би могъл да го направи и с много повече идеали.

Смятам, че предишната власт, в която много дълго живяхме и аз самият имах възможност да закача последните 15 години от социализма, имаше някакъв идеал, който накрая започна да се изтощава, но все пак съществуваше. Дали е абсурден, дали е утопия - това е друг разговор. А сега няма никакъв идеал и хората просто не намират себе си в никого, за да припознаят и да подкрепят някое решение и правителство. Това води до появата на националистически и разни други съмнителни партии, защото при тях има някакъв идеал, макар да е криворазбран.

В ръководството на една държава трябва да има национален идеал, особено в тази много опасна глобалистична среда. Аз съм привърженик на националните държави, не съм против ЕС в никакъв случай, но съм против ЕС да се превръща в едно глобалистично правителство, което да управлява всички. То трябва да бъде в интерес на всички държави и да им помага заедно да вървят напред.

- Вие заедно с други ваши колеги настоявате в ефира на обществените медии - БНР и БНТ да има квоти и да звучи 50% българска музика. Наистина ли това е необходимо?

- Този процент е почти достигнат. Единственото, което ние искаме е да бъде защитен със закон, защото прекалено много частни интереси се намесват. Частните медии не могат да бъдат регулирани засега, но много голямо значение имат и собствениците на тези медии - дали няма да проявят добра воля, защото не смятам, че това по някакъв начин ще им навреди. Напротив, ще ги направи още по-слушаеми. Така или иначе западната музика е достъпна и би било по-интересно, ако сега ние подкрепяме нашите творци. Защото останалите са достатъчно добре подкрепени. Това се прави в много европейски държави. И там не се поставя въпросът дали се отнема демокрацията на някого.

Искаме българските творци да бъдат защитени и да имат сигурен достъп до публиката и тогава публиката да вземе решението и да отсъди кой ще остане, кой ще бъде успешен. Публиката е основният съдия, тя е всичко, заради което ние работим. В тези помисли няма нищо рестриктивно и не става дума за цензура. То цели само да изравни достъпа и самата публика да каже примерно: „Нас ни харесва повече тази песен, защото е американска или пък тази, защото е българска“.

Но това ще подкрепи и финансово, и морално българските творци да се стремят да направят нещо по-качествено и да има и по-сериозна конкуренция. При нас конкуренцията в повечето случаи е нещо добро. Тя те стимулира, освен ако не си изпълнен със завист. Винаги светът се е движил, благодарение на конкуренцията.

Снимка: Любомир Асенов

- Как бихте коментирали мненията, че подобна регулация е характерна за социализма и навява спомени за едни други, отминали времена?

- Хората, които говорят за социализма са родени след 90-та година и нямат никаква представа какво е било. При социализма имаше оценъчни комисии, които изхвърляха всичко, което е некадърно и некачествено. Имаше много сериозни критерии за това как да бъде реализирана музиката. Те не ти казват каква песен да напишеш, но средствата, с които би я направил трябва да отговарят на най-добрите тенденции, които са в Италия, Франция, Англия.

Аз съм дете, което е израснало с родители, които са работили тази професия. Майка ми беше един от главните редактори на „Балкантон“. Тя именно помогна точно тези комисии да приемат групи като „Нова генерация“, като АХАТ – групи, които иначе биха предизвикали скандал по времето на социализма. Майка ми убеждаваше директора на „Балкантон“, тогава Александър Йосифов, че е много важно да има български рок. И лека-полека те приеха това. И престанаха да извършват такава цензура.

Не може да задължаваш артистите да пишат песни само на български език. Ако той чува музиката на френски или на английски той може да я създаде на френски или на английски. Препоръчително е да е на български, за да може тя да има по-голяма конвертируемост на българския пазар, но не може да му го налагаш.

- Може песента да има и два варианта – примерно на български и на английски. Има български изпълнители, които са избрали такъв подход и го правят много успешно.

- Да, най-хубавото е да си направиш два варианта. И да ги имаш и ако е писано тази песен да пробие границите на България да имаш готов вариант на чужд език. Спекулира се, че било задължително само на български език да се пишат песни. Не, не може да ограничаваш твореца с неговите средства какво да прави и как да го прави. Тази квота не променя нещо, може само да накърнява някои частни интереси. В България всичко е изградено на частни интереси и никой не се интересува от общото, от цялото, затова и страната ни прилича на разграден двор за съжаление.

- На 29 юни в арт пространството „Portrait“ ще бъде изпълнен Камерен концерт с ваша музика. Как се роди идеята за този концерт?

- Имах изключително мило предложение от екипа на културното пространство „Portrait“ да направят концерт изцяло с моя авторска музика. Това се случва много рядко. От 1996 г., когато бях ученик, това е първият ми авторски концерт. Имам привилегията да работя с най-добрите класически музиканти в България като ниво и като подготовка, които абсолютно самоотвержено винаги са на разположение за мои неща и съм им изключително благодарен. Имам шанса да ги събера на една сцена с изцяло ново творчество, което не се базира на никаква традиционалост, приета в нашите концертни зали.

Същото събитие се състоя и на 24 юни в рамките на Софийски музикални седмици, където Русенската филхармония с диригент Димитър Косев, представи увертюра към детската опера „Ледената кралица“, която се изпълнява за пръв път в България. Тя беше изпълнена само от оркестъра на „Мосфилм“ в Москва, тъй като спечели международен конкурс за филмова музика. Тези събития осмислят една голяма част от моята работа.

Надявам се да видя, че хората имат интерес, за да можем да разширим аудиторията и да събера хора, които подкрепят това, което правя, харесват го и намират в него някакъв смисъл. Всеки един творец малко или много е длъжен да търси своята публика, да я усети къде е и да осъществява непрекъснато контакт с нея. Концертът на 29 юни за мен е уникално събитие и се надявам да се случва по-често.