Проф. Искра Баева пред Lupa.bg: Живков обичаше властта заради самата власт, не ламтеше за пари

Lupa.bg разговаря с историка и преподавател в Софийския университет проф. Искра Баева по повод новата й книга „Личностите, които определиха нашата съдба“. Книгата е посветена на 12 български политици. В нея са събрани общо 6 биографии на политици и други дейци от епохата на социализма: Георги Димитров, Тодор Живков, Антон Югов, Станко Тодоров, Иван Башев, Георги Трайков, както и 6 на някои от основните фигури от началото на българския преход: Петър Младенов, Андрей Луканов, Александър Лилов, Желю Желев, Ахмед Доган и Благовест Сендов.

В първата част на интервюто проф. Искра Баева коментира ролята на Андрей Луканов, Желю Желев, Ахмед Доган в най-новата българска история и в български политически живот. Втората част от интервюто е посветена на политика, който най-дълго управлява България - Тодор Живков. Той е начело на държавата 35 години. 

- Проф. Баева, Тодор Живков символично се явява свързващата личност между всички, за които пишете в книгата си „Личностите, които определиха нашата съдба“. Той всъщност е познавал и останалите 11 политици от времето на социализма и от първите години на прехода. На какво се дължи политическото дълголетие на Тодор Живков – той реално управлява България от 1954 до 1989 г.?

- На първо място Тодор Живков е политическо животно (в смисъла ζῷον πολιτικόν). Той владее умението да бъде политик, а то нито се учи, нито може да се постигне с образование. Живков е достатъчно гъвкав, за да се приспособява към различните епохи. Един е той през 20-те и 30-те години, когато влиза в комунистическото движение, друг е през 40-те години по време на Втората световна война и по времето на сталинизма в България. Като млад човек той не е инициатор на десталинизацията, но по различни обстоятелства излиза на преден план и попада в полезрението на Никита Хрушчов.

Когато се подготвя Априлският пленум през 1956 г. решителна роля изиграва съветският лидер, който подкрепя Живков, а не Вълко Червенков. Има два доклада – единият е на Вълко Червенков, другият е на Тодор Живков. Кариерата на Живков започва с подкрепата от страна на Хрушчов. Но това обаче не е достатъчно, както някои колеги мислят, че при онази система и магаре да сложиш отгоре, то ще управлява. Това не е монархия. Тодор Живков се бори за властта много активно

и след това – и през 60-те, и през 70-те години, и през 80-те години. Винаги има някакво противопоставяне – и вътрешно, и външно. Има заговори за свалянето му, той има конкуренти във властта. Втората половина на 80-те години Живков се бори с външни предизвикателства – Горбачов категорично иска да го махне. Така че до края Тодор Живков съумява да запази контрол върху властта си по най-различни начини, макар че е все по-възрастен.

Кариерата на Живков започва с подкрепата от страна на съветския лидер Никита Хрушчов

Живков често сменя хората от най-близкия си кръг в Политбюро, за да не им създаде достатъчно стабилна позиция, така че да конкурират неговата власт и да му се противопоставят. Той съумява да се превърне в единствения център на властта. В последния период през 80-те години Живков започва да изважда на преден план млади хора като Огнян Дойнов, Стоян Овчаров. Опитва се да заложи на технократите за сметка на политическите фигури,

защото технократите не могат да бъдат опасни за неговата власт. Дългото му управление е въпрос на собствените му умения, които не са научени. Те му идват отвътре, той се учи от живота, а не от теорията. И съумява да се обгради с умни хора като съветници – проф. Иван Попов е ярък пример за това, той насочва Живков към електрониката. Живков уважава образованието и ума у другите, привлича ги и ги използва. Това са все качества на един роден политик.

"Вечна дружба" между СССР и НРБ прокламираха генералните секретари на КПСС и на БКП - Леонид Брежнев и Тодор Живков

- Кои основни заслуги на Тодор Живков бихте откроили?

- Никакво съмнение няма, че модернизацията на България е извършена по негово време в годините на социализма. Това не е негова лична заслуга, а е заслуга на цялата система. Това е идеята за ускорено развитие и за ускорена модернизация. През Третата българска държава в периода от Освобождението до 1938-39 г. това също се прави, но резултатите са по-слаби и процесът бавен. След Втората световна война се прави с бързи темпове по съветски модел. Личната заслуга на Живков е умението да определи мястото на България като най-близък съюзник на Съветския съюз. От днешна гледна точка това е лошо, но през годините на социализма осигурява на България привилегирована позиция. СССР е не само основната силова фигура, но е и основната икономика в Източния блок.

Заслугата на Живков е да осигури привилегирован достъп на България до руските суровини. Много атакувано е неговото предложение България да стане „16-та република“ на СССР. Документите обаче достатъчно ясно показват, че никога не е имал намерение да го реализира. Всичко това е пропаганда, за да получи привилегирована позиция.

Когато Съветският съюз започва да се руши през 80-те години Тодор Живков прави опит да се преориентира към Китай. Той посещава Китай и казва, че това е по-добрият вариант. Живков има разговор с Мечислав Раковски – бившият полски лидер, в който той казва: „Ние сме в сферата на влияние на Съветския съюз”, но е силно критичен към начина, по който Горбачов провежда реформите. Тодор Живков не е против реформите, а е против начина на провеждането им.

Михаил Горбачов, който поема властта в СССР през 1985 г., е сред най-младите членове на съветското Политбюро. Той започва политика на гласност и преустройство и иска да се освободи от старите комунистически лидери в Източния блок като Тодор Живков

Личностите се оценяват по начина, по който са действали в своята епоха. Не бива да ги оценяваме от днешна гледна точка. Ще дам само един пример – напоителната система на България започва да се изгражда по лична инициатива на Живков още през 50-те години. Той е човек, израснал на село и знае, че е нужна такава напоителна система за цялата страна. Не мога да не отбележа успехите на България в спорта и в културата.

Заслугите за културата са на дъщеря му Людмила, но тя не би могла да направи това без неговата подкрепа. Отварянето на България към света, изложбите, Асамблея „Знаме на мира”, световните писателски срещи са неща, които стават благодарение и на Тодор Живков. От една страна той прави България най-верният съюзник на Съветския съюз, а от друга страна се опитва да я отвори към Запада – във втория случай с помощта на дъщеря си и на Любомир Левчев.

България беше част от Източния блок, бяхме затворени, имаше еднопартийна система, въпреки БЗНС, не бяхме свободни да пътуваме по света, но животът на част от хората се развиваше възходящо. Разбира се имаше и хора, които много страдаха през този период и това не може да се отрече.

Петър Младенов е избран за генерален секретар на БКП на пленума на ЦК на 10 ноември. Тодор Живков е свален от всички постове. Между Младенов и Живков е министър-председателят Георги Атанасов

- Каква е ролята на Тодор Живков във „възродителния процес“ и защо в крайна сметка БКП предприема такъв рисков ход?

- Няма съмнение, че неговата роля е основна. Той дори до края на живота си казваше, че ако с нещо ще остане в историята, то ще е с идеята за единна българска нация.

За мен това е трагично решение за всички – за турците, за българите, за България. Трудно е да се обясни защо е взето, още повече, че няма мотиви, не е ясно къде и кога точно е взето това решение. Никой от многото изследователи на „възродителния процес“ не е открил това.

През 50-те години, когато Живков утвърждава властта си в България, има стимулиране на културното развитие на турците – турски училища, турски театри, турска музика, турски ансамбли.

От 1958 г. Живков постепенно започва да ги затваря и да насочва турците към българската образователна система, към българския език. Върви се към културна интеграция, която е свързана и с ограничения на културната автономия. Ограничения, каквито например няма по отношение на евреите и на арменците. Но има към турците, понеже са голяма общност и изглеждат опасни.

През цялото време в ЦК на БКП има специални отдели, които се занимават с турците, с циганите. Тази политика не е репресивна, а е за културно развитие – да имат образование, да им се намира работа. Строителни войски са създадени с тази цел. Не пращат турците и циганите в нормалната армия, защото не им се доверяват. Но в Строителни войски ги обучават в професионално отношение с цел да бъдат работно интегрирани в българското общество.

Тодор Живков и канцлерът на ФРГ Хелмут Шмит

В края на 70-те и началото на 80-те години обаче в геополитически план нещата се променят – американският президент Роналд Рейгън започва политика на диференциран подход към източноевропейските страни – тези, които са по-отдалечени от Съветския съюз получават облаги, а тези, които са близо до СССР биват наказани. България се превръща в мишена.

Тогава е извършено убийството на Георги Марков, тогава е лансирана т.нар. българска следа в покушението срещу папа Йоан Павел II, тогава Западът започва да критикува България за износа на каптагон и наркотици, за износа на оръжие за терористични организации, които тогава от наша гледна точка са национално-освободителни движения.

Това разделение съществува и сега – едни са наричани национално-освободителни движения, а други са терористични.

България до такава степен е атакувана, че Тодор Живков решава, че положението ѝ няма как още да се влоши, затова решава да се върне към тази своя идея и да превърне всички български граждани в българи. Подозирам, без да мога да го докажа, че в решението за „възродителния процес“ голяма роля има Георги Джагаров.

Людмила Живкова - член на Политбюро и председател на Комитета за култура, Александър Лилов - член на Политбюро и секретар на ЦК на БКП и писателят Георги Джагаров, който е заместник-председател на Държавния съвет

- Той освен писател беше и заместник-председател на Държавния съвет.

- Смятам, че Джагаров, който е краен националист, е дал съвет на Живков за „възродителния процес“. Александър Лилов и Николай Тодоров са против, те смятат, че пътят е културно приобщаване на това население. Безумието е, че решението за „възродителния процес“ става след Хелзинки, когато през 1975 г. ние подписваме Хартата за правата на човека. И изведнъж е извършен такъв драстичен акт на погазване на човешките права и свободи. 850 000 души са преименувани.

Българската пропаганда тогава казва, че това е било едва ли не доброволен акт, като турците сами са поискали да си сменят имената. Това наистина е трагичен акт и до голяма степен са прави Доган и Тренчев, които твърдят, че протестите на турците от май 1989 г. слагат началото на края на системата. Изселването покрай т.нар. Голяма екскурзия нанася удар на прибирането на реколтата, местната индустрия е срината. За мен отказът от „възродителния процес“ всъщност е на 29 май 1989 г., когато Тодор Живков излиза и казва по радиото и по телевизията, че отваряме границата с Турция, турците получават паспорти и могат да напуснат. Макар да добавя, че могат и да се върнат.

- Защо за вас това е краят на „възродителния процес“?

- Защото идеята на „възродителния процес“ е, че всички български граждани са българи по произход, а на някои им е замъглено съзнанието от турското робство. И когато на 29 май Живков казва, че България отваря границите и българските турци може да се изселят, той реално признава, че те не са българи, а турци. Затова казвам, че това е истинският край на „възродителния процес“. Иначе официално краят му е обявен от пленум на ЦК на БКП на 29 декември 1989 г.

- Тогава Александър Лилов, като член на Политбюро, чете пред Пленума на ЦК на БКП доклада „За преодоляване на допуснатите извращения сред тюркоезичното и мюсюлманското население в страната”.

- Да, тогава е официалният отказ от „възродителния процес“. Инициативата за това е на Андрей Луканов и Петър Младенов, а мотивирането на отказа е в доклада на Александър Лилов.

Андрей Луканов и Александър Лилов имат различни виждания за реформирането на БКП

- Какво е мястото на Александър Лилов – Стратега, философа, политика в най-новата българска история? В продължение на десетина години - от началото на 70-те години до началото на 80-те години той е в най-близкото обкръжение на Тодор Живков като секретар на ЦК и член на Политбюро, а след това лично генералният секретар настоява за махането му от Политбюро и от ЦК.

- Ролята на Лилов е любопитна с това, че той не е от прагматичните политици, той е по-скоро теоретик. Когато махат Лилов, Тодор Живков казва, че той е много умен, но не обича прагматичността. Александър Лилов е такъв и в годините на прехода. Водещата му роля в БСП е сравнително кратка – на 14-я извънреден конгрес на БКП през януари-февруари 1990 г. той е избран за председател и подава оставка през декември 1991 г. Но по негово време се извършва преименуването на БКП в БСП.

Лилов играе голяма роля при насочването на БСП в началото на прехода и по този въпрос той влиза в конфликт с Луканов. Според Луканов БКП бързо трябва да се трансформира в социалдемократическа партия, която да бъде електорална – т.е. малки местни организации, които да осигуряват гласове. Докато Лилов смята, че това не може да се случи за един ден – че БСП трябва да се запази като масова партия, която да бъде и електорална. Това е бавен процес, при това Лилов предпочита социализма пред социалдемокрацията, смята, че трябва да се запазят масовите организации.

Александър Лилов, Светлин Русев и Тодор Живков

Проблемът ни днес обаче е, че живеем в средата на дълбока дясна революция, при която лявото е в дълбоко отстъпление.

И то не защото хората не биха го подкрепили, а защото лявото се обърка, загуби посоката си, отказа се от големите маси, започна да защитава интересите на различни малцинства и по този начин се стопи. Това е тенденция в развития свят. В САЩ и в някои страни извън Европа нещата изглеждат по различен начин.

Реално бившите комунистически партии въведоха западния модел в източноевропейските държави и естествено бяха известени от автентични десни партии. А на тяхно място като протестни организации се появиха десните националистически партии, които заявиха, че трябва да се защитават националните интереси. Обаче лявото в едно общество е важно, защото то защитава големите маси хора.

Когато те гласуват за десни партии всъщност нямат никакво влияние върху политиката на тези партии. И се обричат да правят онова, което им наредят и защото нямат реален защитник. Лявото би трябвало да бъде защитник на тези хора, чийто живот зависи от собственици на предприятия, от управлението. Затова съжалявам, че лявото изчезва. Нито една от левите партии в Източна Европа не се свързва с хората, които са застрашени, а предпочетоха да защитават общи ценности, които са в друга сфера.