Психоложките Лили и Кети: В тийнеджърската възраст родителят губи авторитета си (част III)

След като поговорихме с Лили Стефанова и Кети Вандова - набралите популярност психоложки на националния отбор по футбол, за спорта и психологията и проблемите като цяло, в последната част от нашето интервю ще завършим с една тема, която със сигурност вълнува доста хора - децата и най-вече тийнейджърите. Как е редно да постъпват родителите, когато се разбира, че един подрастваш има нужда от психолог, с какво помага и споделянето и колко е важна средата в семейството - за всичко това сега с Лили и Кети.

- Какъв е процентът на вашите клиенти деца спрямо възрастни?

Лили: Работим с деца над 12 години. Идват повече възрастни хора, относително малко деца във възрастта около 12 години и все по-често тийнеджъри (във възрастта между 15-18 години).

- Защо?

Лили: Защото тази терапия не е подходяща за децата, които не са усвоили още вербалния език. Този вид комуникация е с говорене.

- И с кои е по-трудно да работиш?

Кети: Има тийнейджъри, с които се работи много лесно, и възрастни, с които трябва да си по-търпелив и обратното. Това зависи от човека, от характера му, от темперамента му, от настройката, от силната му мотивация, от интелекта му. Трябва да е откровен и да съдейства, само така може по-бързо да му се помогне. Отнема повече време, ако не си директен и прям, или имаш съпротиви.

- Може ли да се каже, че децата са проекция на своите родители? Случвало ли се е да работите с родител и отделно с неговото дете, за да можете да направите съпоставка между двата индивида?

Кети: Доказано е, че ние взимаме или модела от семейството, в което сме израснали или коренно противоположния модел. Случвало се е родители да твърдят, че има проблем с тяхното дете. В последствие, след консултации и с детето и с родителите, се оказва, че проблемът въобще не идва от детето, а обратното.

- А кои са допустимите норми?

Лили: Психичните механизми на тийнейджъра са повлияни от множество фактори- хормони, физиологични и телесни промени, социални изменения, желание за себедоказване и значимост.

Кети: Задължително трябва да се общува и с родителите. Това е много важно.

Лили: Има родители, които казват: "Детето ни е много палаво". Не, детето не е палаво, то е просто здраво! Някои деца, докато са малки, се радват, че седят и не издават дори и звук, не правят нищо, докато в един момент се окаже, че имат аутизъм, примерно. Ледът наистина е много тънък. Когато нещо започне да пречи, значи се е повредило и трябва да се оправи. Тогава го разглеждаме като личностна характеристика, като епизод, като динамични промени от външния свят. Няма как някой да функционира така, както е било преди. И при нас е така, при големите - няма как да функционира нещо по начина, по който е било преди 20 дни. Бъгва се нещо в системата и трябва да се отстрани. Това не е диагноза, това е епизод. Така е и с тийнейджърството - може да бъде от епизод до патология.

Кети: Зависи и какво точно правят. Ако започнат да бягат от вкъщи или крадат - това са крайности, поведение съвсем различно от досегашното. Започва се терапия.

Лили: Тогава идва нашата роля. Родителят е родител, той не е терапевт, не е доктор и не е редно да бъде. Затова има и такива помагащи професии, които се намесват и казват какво кога може да се направи. Родителят в този момент делегира права на някой друг. Нека не забравяме, че в тийнеджърската възраст родителят губи авторитета си. Детето, което е било твърде зависимо, в един момент е съвсем нормално да измести мисълта си към външния свят - към певци, идоли, най-добри приятели, гаджета... И родителят губи авторитет, но това пак е епизод. Не означава, че това ще е завинаги. В този момент трябва да се намеси някой друг, да попита: "Мой човек, защо направи това, защо стана така?", защото детето няма да каже това на родителя, колкото и близки да са.

Кети: Точно тази промяна травмира родителите и те реагират остро, дори странно, по различен, непредвидим дори начин. И в безсилието предизвикват тежки ситуации, които ако се отиде при специалист, могат да бъдат избегнати.

- А колко трае този период?

Кети: Различно е. Ако този период е твърде голям, тя връзката между родителя и детето ще се изгуби. Може да се възстнови след някакво време, но винаги е трудно.

Лили: В България важи правилото, че си казваш: "Абе, аз не съм луд, няма да ходя!", докато се стигне до психиатрия и всички възкликват: "Е, как така се случи!?" Това е големият луфт - усещаш, че си зле, но няма грижа за себе си, няма да отидеш на лекар. После вече нещата стават зле, няма го моста. Да се консултираш - това са най-нормалните неща.

Кети: Хората търсят консултация, когато нещата да са излязли извън контрол. Има и страх, но го има и това, че всеки си мисли, че ще се оправи сам.

- Как се оправят хората сами в такива ситуации?

Кети: Не се оправят сами. Оставят достатъчно дълго проблемите в себе си, докато съвсем се задълбочат симптомите и когато се окажат напреднали, чак тогава търсят помощ. А не трябва да е така.

Лили: Аз съм изумена от един факт - когато мъж или жена чуят леко притракване по колата си, веднага я карат в сервиз, но когато усетиш, че нещо ти стане зле, три-четири пъти в седмицата се замаеш, примерно, си казваш - ще ми мине! Много хора ги е страх да отидат на лекар, за да не им открият нещо лошо или още някакво друго заболяване. А това е по-малко страшното, отколкото да умреш, нали?