"Обърнете се към пресцентъра"
"Ама, обърнете се към пресцентъра". Думата "пресцентър" се превърна в синоним на мракобесие в последните години. През пресцентъра минават политиките, клюките, войните, зад него се кроят държавните дела и рокадите във властта, пред него дефилират засуканите бивши репортерки, доскоро държали удобно микрофони и диктофони.
Пресцентърът е каналният ред, определен от 1 септември тази година, за парламентарната журналистика. Или просто през пресцентъра ще бъде обявена и окончателната й смърт. От тук насетне само през него може да се пита и разпитва кой да е от 240-те народни избраници, на които заплатите им плаща обществото. И друг няма.
Искате да знаете как става това? Звъни репортерът на посочения пиар и иска да получи определена депутатска позиция по наболял проблем. Получава отговор: "Ще предам" и вариантите са 2 - или никога не му звъни телефонът за обратна връзка, или е учтиво помолен да напише И по електронната поща евентуалните си питания. Да не мислите, че някой ще му "върне" отговор? Не. Единствено от личното благоволение на депутата да се свърже с журналиста, за да отговори на обществените питания, зависи дали четвъртата власт ще може да си свърши работата или не.
Вече близо 2 месеца, разбира се, извън законовия срок, чакам отговори от Министерството на здравеопазването по изключително важната тема за лечението на COVID-19 у нас и прилаганите препарати. И като се има предвид, че това е от особен публичен интерес предвид казуса с 19-годишния Христо Денев, който бе повален от усложненията, и лично софийската прокуратура се зае да нищи дали е допусната медицинска грешка, протакането от последната инстанция "Пресцентър" е повече от неуместно. Всъщност често пресцентровете освен параван за истината, се превръщат и в началниците - последната дума има пиарът, зачислен към депутата или министъра. Ето ви и куриоз - председател на парламентарна група ми дава пространно интервю, което не е "минало" през пресцентъра. Настава драма и се намесва шефът на този последно инстанционен орган и заявява категорично: "Това интервю няма да излезе". За каква свобода на словото говорим?
За разлика от нашите крайно недостъпни за въпроси властимащи, ще ви дам и обратния пример. Само за последните няколко месеца успях да се свържа с едни от най-известните и всепризнати медицински светила във връзка с пандемията и клиничните проучвания на илачи и ваксини. Каква изненада! Нито един от тях не ме препрати към пресцентър на университет, на болница, на институт. Всеки се отзова с внимание към въпросите ми, включително и действащ министър на здравеопазването в европейската страна. А за любезния тон от другата страна дори е излишно да питам.
Значи можем да си говорим на живо или по телефона с чужди управляващи и с принципали на чужди държавни системи, а с родните не? На които плащаме данъци, които избираме? Може би затова е по-лесно българският журналист да се разходи из метрото на Виена и да вземе интервю от канцлера Себастиан Курц, отколкото да направи опит да се докосне до Цвета Караянчева. Не се чудете, че и черните лимузини ще останат, и пазенето от НСО, и парапетите и турникетите в Народното събрание. Всичко е по план.
Започвам да пиша мейл до Доналд Тръмп, извинете ме. Вероятно по-бързо ще получа отговор от неговата администрация, отколкото от българската по нашите въпроси, защото... "Обърнете се към пресцентъра".
