Седмицата: Бол(ь)шинство или мнозинство? И на изпарения или на ръчна
„Последен напън вече е настал…“. Лоша работа! Не защото няма как да дойде „наший (руски) генерал“. А понеже, и да дойде (не дай, боже), ще е съветски генерал, все така съветски и след почти 35 години от разпада на СССР. Официално на 26 декември 1991, а иначе си беше съвсем гангренясал още през 1984-1985 г. И преди това, ама нямаше кой, кой (примерно Горбачов), да го каже. Сега, отдавна всъщност – с настъпването на новото хилядолетие, Путин е „пътуващият“ генерал. На теория е полковник от запаса, и то от тайните служби, ама на практика е генералисимус – даже повече, че то генералисимус Сталин аха, аха да навърши тоталитарната си 30-летката и си замина от прост инсулт. Плюс това се занимава основно с изтребването на „вътрешния враг“ – и без, и с партиен билет. И поне след Втората световна война спира да напада съседни суверенни държави.
Така че „не бойте се деца“, но пък от друга страна „напънът“ тип „като за последно“, а не като „за старт“ си е факт. Новата „прогресивна власт с абсолютно мнозинство“ изглежда така напъната, няма и три месеца, откакто го спечели това „бол(ь)шинство“. А президентът-премиер Румен Радев от генерал-изтребител всъщност спадна на… генералисимус, щото е такъв само по партийна линия. Спасява си нова-новеничката по регистрация партия „Прогресивна България“, като мете плаца досущ старшина-редник след, да не кажем глупостите, а нещо по-меко като консистенция, цапащо и нашенския, че и световния плац поради постоянните не мисловни, а просто чревни напъни на подопечните му.
Според пресен анализ на германския медиен гигант „Политико“ масираните украински атаки с дронове срещу руски рафинерии са предизвикали сериозна криза с горивата, пробивайки икономическата стабилност на Кремъл. Дефицитът и високите цени на бензина, съчетани с военни разходи, поглъщащи половината от бюджета, поставят руската икономика под безпрецедентен структурен натиск. Така да се каже, както пък в наши медии се интерпретира, Путин (икономиката му, де) кара на изпарения. За който фразеологизмът „карам на изпарения“, всеки нашенец знае, че е не е само проблем „свършил ми е бензинът“. Означава „глобално-стратегически“, но по скоро в „джобен“ порядък, че даден ресурс – най-вече паричен, но и енергиен, даже времеви, е почти напълно изчерпан. Но системата или човекът продължава да функционира с последни сили. Разбира се произходът на израза идва от гориво – от автомобилизма. Когато резервоарът на колата е празен, двигателят угасва, но в него остават бензинови пари.
И така, колкото и да е метафорично, това се пренася в ежедневието в няколко основни контекста, веднага ни светва ИИ-то (няма да се мъчим сами, я – на изпарения може да сме). Физическо и психическо състояние: използва се за човек, който е крайно изтощен, недоспал или преработен (що не и препил – там изпаренията са конкретни. Означава, че се движи и работи благодарение на чиста воля и инерция. Финансово състояние: означава, че парите или спестяванията на някого са пред пълно изчерпване. Свързва се с чакането на следваща заплата – известно още като „свързване или не на двата края“, с минимален бюджет. Бизнес и икономика: използва се за фирми или държавни икономики, които нямат суровини, инвестиции, бюджет – може и всичко накуп. Показва, че дейността продължава временно, преди да настъпи колапс и/или или фалит.
Е, от ясно по-ясно е. Сега просто да ги съчетаем изпаренията с напъните на ПБ, като да им е свършил бензинът още на старта. Нищо че са насипали в резервоара де що има и „ляв“, и „патриотичен“, и просто всеки „електорат“ все следващ коя да е новопарична политпартийна бензиностанция за зареждане на лични джобове.
И така ето на какво замирисва от иначе и взривоопасната смес. Като едното нищо, че управлението на Румен Радев да, наистина още отсега „кара на изпарения“, политологически може да бъде анализирано „като комбинация от остра политическа поляризация и обективни икономически предизвикателства, натрупани от структурни проблеми“. Ма така си е! Още преди прословутите „никому ненужните, но и на никого непречещи“ 100 дни (символната дата е на 16 август т.г., все тая в колко часа) не само „Кабинетът Радев“ а цялото му бол(ь)шое мнозинство вече и експертно е във „фискална уязвимост и социален натиск“. Че как не – „не“, ама на гръцки – твърдо „да“.
Минимум е огромен бюджетният дефицит, държавните финанси са подложени не на минимум, а на максимум сериозен натиск. Ама дори и на Радевите „старшинки“ им е ясно, че лично са забъркани сред „виноватите по служба“ от миналото – съвсем близкото – този път ни до Костов, ни до Царя могат да стигнат. Просто правителствата от съвсем близкото минало, сред тях обаче категорично служебните кабинети на самия Румен Радев – президенто-премиер, се правеха на предизборно-изборно-следизборно ощипани „да балансират между обещания за социална подкрепа, индексации на доходите и поддържането (слава богу) на фискална стабилност предвид еврозоната“.
И така сега, ей сега и май доста в бъдеще, „заложените бюджетни дефицити пораждат тревога сред финансовите институции (включително БНБ) за ръста на дълговете и липсата на буфери“. Следват инфлация и енергийните цени: и на прабабите на внука ми им е ясно, че „усилията да се овладеят растящите цени с административни мерки често водят до изчерпване на ресурса, а популистките обещания стават все по-трудни за изпълнение без непопулярни реформи“.
Ама и това не е достатъчно. Включва се пак политологията, ама и социологията, че и статистиката с „изчерпването на управленския потенциал и кадровия дефицит“. На челно място с умората от дългото управление на „изтребителя“. Така си е, отскоро премиер, че и партиен лидер, все пак, но „Радев доминира политическия терен в страната от 2017 г. насам — първо като президент с множество служебни кабинети, а впоследствие и начело на изпълнителната власт след изборите. Продължителното разчитане на едни и същи експертни и политически кръгове създава усещане за липса на нови идеи и изхабяване на модела“ Му.
А за капак – очевадното, т.нар. концентрация на отговорност. „След като пое пълната изпълнителна власт с коалицията „Прогресивна България“, Радев вече не може да ползва президентската институция като безопасен щит за директна критика към управляващите. Цялата отговорност за справянето с кризите пада върху него, което бързо ерозира първоначалния кредит на доверие“. Което се допълва задължително с обществени очаквания – много, като за пълното му мнозинство.
Е, и в цялото това изпаряване на изпаренията, се намесва и „външнополитическият баланс и евроатлантическите ангажименти“, все пак. Няма как да хвърчиш все още на изтребител из облаците, а в същото време да стоиш, и то разкрачен. Баланс му се вика на това, всъщност – липса.
В крайна сметка – е, то тя „сметката“ няма край в момента за ПБ и напънът до аха, аха… пълно изпускане, е на минимум още няколко „майчински“, „мървопенсионерски“ или просто синдикално-бизнес изцепки. И то когато си на няма 100 дни, а имаш мнозинство като за 4 пълномандатни години, но се държиш като бол(ь)шинство.
При което обаче възниква основното питане. Всъщност на изпарения ли я караме или просто „на ръчна“, дръпната от самия Румен Радев уж в движение, ама то просто от шубе. Щото тежка е „царската корона“, еле пък ако си си я надянал сам от позицията – позата на генералисимус. Паднал с парашут, ама не от небето, а по стълбището надолу на президентството, само за да си покажеш юмрука.
