Шефката на пиарите у нас: Изгубих баща си, а лекарите са загубили морал и етика

"Моят татко почина миналата събота... Събирах сили досега да кажа как си отиде. Знам, че това няма да го върне, но може би ще помогна на други.

Той имаше хронична бъбречна недостатъчност и ходеше 3 пъти в седмицата на хемодиализа във "Фърст диализис сървисиз", Пловдив, страхотно модерно място с добри лекари и грижа за пациентите.

Нямаше никакви проблеми, 3 пъти седмично отиваше лично с колата си и се връщаше сам. Хемодиализата е сериозно лечение, изисква добра апаратура, препарати, стриктно следене на пациентите и грижа. Баща ми я имаше и се чувстваше добре. Докато не дойде ковид истерията.

На 27.10 отиде за планираната си диализа и го върнаха, защото имаше температура 37.6. В нормална ситуация никога не биха му отказали диализа заради температура.

Случвало се е и преди, щяха да си направят диализа и да препоръчат преглед и лечение за вируса. Но не и сега. Обади ми се и веднага се заехме да направим тест, който се оказа положителен за ковид. Какво следва оттук нататък?

Беше ми обяснено, че единственият вариант за пациент на хемодиализа с ковид е да бъде приет в Инфекциозна болница в Пловдив, където ще го лекуват от вируса и ще му правят диализа, всичко било организирано.

В Инфекциозна, разбира се, нямаше места. Намерих, с познати, с връзки. На 28.10 (сряда) го приеха, ден след пропуснатата хемодиализа. Приемът с "връзки" стана след 3 часа чакане на опашка. Контактите ми бяха на високо ниво, пазеха му легло и очаквах адекватна грижа.

Приеха го в сряда, 28.10. Мисля, че на следващия ден направиха снимка и установиха пневмония, не тежка според докторката, едностранна, за която почнаха лечение с вливания. Ставаше четвъртък, а още не му правеха диализа, въпреки че вече беше пропуснал тази във вторник.

След много настояване и напомняне от моя страна го диализираха в петък. Как става това в Инфекциозна болница в Пловдив? Пациентите от ковид лежат на втория етаж в болницата (стара порутена сграда), моят баща беше в блок 1, за диализата трябва да слезе на долния етаж в КАРИЛ по стълби, асансьор няма, няма и да дойдат с машината за диализа от съответното диализно отделение.

Първия път човекът си слезе по стълбите и направиха диализата. Как, с каква апаратура, с какви препарати нямам представа и няма да разбера. Може би колегите ми от медиите ще помогнат да разследваме, за да знаят следващите пациенти.

Само знам, че в неговия диализен център го следяха доктор и няколко сестри, мереха му килограми и кръвно по няколко пъти, докато тук просто го сложиха на машината.

След първата диализа като че ли нещата бяха ОК. Обещаха ми, че е включен в план за следващата седмица понеделник, сряда и петък за диализа и продължават и лечението за вируса. В понеделник вече не си вдигаше телефона.

Понеже ковид вируса се третира като чума, достъп до отделението, докторите и болните няма. В 12 часа заставаш на стълбичките на Инфекциозна и чакаш някой да благоволи да даде „сведения“ за твоя близък човек.

Чакаш, чакаш, в някакъв момент излиза изнервен доктор или сестра, скарва ти се и евентуално ти казва нещо. Моят брат си живее в Пловдив и лично ходеше всеки ден на обяд за сведения и да занесе каквото има нужда.

Мен пък специално ме информираха по телефона какво и как се случва, защото съм с протекции. Явно нещо се е случило след диализата в понеделник, защото в сряда ми казаха, че не е съвсем добре, бил объркан и неадекватен, имал фациалис (изкривяване) на лицето. Не съм доктор, но това ме разтревожи много и тръгнах спешно за Пловдив. Успях да алармирам явно и тях, защото на четвъртия ден след влошаването му, след диализата в понеделник, се спретнаха да го заведат на скенер (да изключат инсулт) и да му направят отново пропуснатата в сряда диализа.

Благодарение на този скенер, за който го транспортираха с линейка, успях да видя за последен път баща си. Лежеше в носилката, беше в съзнание, надигаше си главата с учудване какво се случва. Погледна ме и ме позна, усмихна ми се.

Тази мила, объркана усмивка ме преследва сега в безсънните ми нощи. Приближих се, хванах го за рамото и му казах „Тате, всичко ще е наред. Водим те на едно изследване“. В този момент един от санитарите, носещ носилката, ми се разкрещя „Като не помагаш, поне не пречи“.

Отдръпнах се, стресната и уплашена. Когато съм притеснена, се чувствам притисната от безпощадните ръце на системата. Предполагам, че с повечето хора е така.

Самочувствието, авторитета, увереността изчезват пред страха за близкия човек. Свих се. Тодор беше с мен и побесня. Щеше да се нахвърли на грубия санитар, но аз го спрях от страх да не си го изкарат на баща ми.

Скенерът не показа инсулт или други изменения и след това го закара на долния етаж на диализа. Четвъртък. Диализа от 1 до към 5 следобед, аз се прибрах в София, защото вече нямаше какво да направя, нямам достъп до никъде.

В 10 вечерта ми се обади санитарят от ромски произход Динко. Това беше единственият телефон, с който разполагах, освен на шефа, където бях с протекции.

В самото отделение никой от лекуващите лекари не си дава контактите, никой. Само санитарят Динко – човекът, който ни даваше информация, наглеждаше го, слагаше му памперса и пижамата, проявяваше човечност и грижа.

Та Динко ми звъни и казва „Пращай брат ти веднага тук с едно одеяло и двама мъже, баща ти лежи пет часа долу в отделението, няма санитари, няма носилка и не можем да го върнем горе в отделението.“

Онемях. Дори не успях да се ядосам, отново страхът ме пребори. Звъннах веднага на “шефа“ в 10 вечерта и разказах какво се случва. Какво последва? Нищо.

Час по-късно от Динко разбрах, че баща ми продължава да лежи долу сам, той е успял да го изкара отпред (защото брат ми няма как да влезе в КАРИЛ) и чака брат ми с одеялото да го качат на горния етаж. Та така в 12 часа брат ми отиде и също за последен път успя да види баща ни.

Казва, че го е познал и му се е усмихнал. Сложили го в леглото да му пуснат системите от предписаното лечение. В цялата тази случка дежурен доктор не присъства. Само санитарят Динко и една горе-долу отговорна сестра, която държеше да му пусне системите.

На следващия ден в петък вече знаех, че има нещо много гнило в тази болница. Задействах се на още по-високо ниво, лично шефът на цялата болница се ангажира със случая на баща ми.

Обсъдихме състоянието му, настоях да го преместим в диализно отделение, но ми отговориха, че без отрицателен PCR тест няма мърдане от Инфекциозна болница. Сега за последен път ще нарека Инфекциозна „болница“. Защото всъщност това е в най-добрия случай лазарет.

Място, където болните лежат в едни легла по една пътека и се разчита май основно на естествения подбор. Е, баща ми не се оказа от оцеляващите.

В събота сутринта се обадиха на брат ми, че е починал през нощта. Какво се е случило, никога няма да разбера. Знам, че придружаващото му заболяване го правеше рисков и може да се влоши от много неща, но докторите също го знаеха и не направиха нищо, за да получи адекватната грижа за състоянието си.

Системата ни е абсолютно неподготвена за такива пациенти или поне тази в Пловдив.

Единствената ми утеха е, че. предната вечер, вече задействани от най-високо ниво, проявиха човечност и ни помолиха да занесем електрическо одеяло, защото са му много студени крайниците. В 8 вечерта намерихме отворен магазин, купихме одеяло и го занесохме.

Моля се моят татко да си е отишъл в мир и топлина. Топлина от електрическото одеяло, не от хората около него. От тази болница той и моето семейство получихме само безотговорност, хаос, непрофесионализъм и безчовечност.

P.S. В момента майка ми лежи в ИСУЛ реанимацията с тежка ковид пневмония. Закара я линейка без никакви връзки и засега е стабилизирана.

Болницата, докторите, отношението – всичко е различно. Не, не е идеално, но вярвам, че няма да ми се наложи да разказвам подобна история и за майка си.