СПОМЕН: Константин Кисимов стана на 125 години

Легенди
16:49 - 16 Април 2022
1730
СПОМЕН: Константин Кисимов стана на 125 години

Още преди да стане любимец на българската публика, Константин Кисимов със своя артистичен талант покорява цяло Велико Търново, града, в който бъдещият колос на театралното изкуство се ражда преди 125 години - на 16 април 1897-а.

Съдбата му отрежда щастието, но и отговорността да бъде потомък на заможния и почитан търговски род Кисимови, дарил на престолнината и страната видни личности. Достатъчно е да споменем, че Георги Кисимов е участник във Велчовата завера, неговият син Пандели Кисимов, който е вуйчо на артиста, е изявен деец в националноосвободителното движение през Възраждането и един от изтъкнатите историци в годините преди и непосредствено след Освобождението.

Но безспорната „перла в короната” на прочутата фамилия е бабата на Константин Кисимов Евгения Кисимова. Надраснала ограниченията на времето и предразсъдъците на патриархалния морал, през 1869 г. тя основава „Женска община”, благотворително дружество ”Радост”, ангажирано с неделно девическо училище и библиотека към него, на 13 август 1877 г. сформира дружество „Милосърдие”, което има за задача да подпомага бежанците и ранените по време на Освободителната война 1877-1878 година.

Константин Кисимов е роден след смъртта на именитата си баба, но разказите на старостоличани, както и написаното за нея, са най-голямата му родова гордост.

А спомените за бащината му къща, съборена през 30-те години на миналия век, за да се построи Земеделската банка, е сред най-милите, но и мъчителните.

До края на живота си той тъгува за просторния и уютен дом и винаги, когато в годините на своята слава посещава родния си град, отива на мястото, където е била къщата, почуква със своите три „магически” гвоздеи, единият от Царевец, другият от Преслав, а третият от Копривщица, и запалва снопче кибритени клечки. Константин Кисимов е убеден, че този ритуал не само съхранява спомена за отминалите години и славата на дедите, но и го предпазва от житейски и творчески беди.

Косьо, както старостоличани с любов наричат талантливия представител на Кисимовия род, учи в родния си град, увлича се от богатата му история, може с часове да разказва за легендите, с които е обвито миналото, знае удивителни подробности за съдбата на всяка улица и сграда.

Но безспорната му страст е театърът. С жар участва в училищните постановки, изявява се на сцената на читалище „Надежда”, организира със свои приятели „театро” в бащиния дом. Още тогава великолепните му изпълнения задоволяват и най-придирчивите търновски зрители.

През учебната 1921/1922 г. той следва право и философия в Софийския университет.

След успешно издържан изпит в края на 1922 г. Константин Кисимов вече е „драматически ученик при Народния театър”, институцията, която се превръща в негова съдба.

Театралите-ветерани задължително разказват на всички свои новопостъпващи колеги за случая с избухналия през февруари 1923 г. по време на представление пожар и за самоотверженото поведение на новака от Велико Търново.

Той е сред  последните, напуснали сцената и сградата, борейки се с огнената стихия, за да спаси постройката, реквизита и присъстващите в храма на Мелпомена артисти и зрители.

Благодарение на таланта си и готовността „да се раздава на сцената  докрай” Константин Кисимов бързо се нарежда сред колосите, играли в театралния ни Олимп.

В продължение на 43 години старостоличанинът извайва на неговата сцена десетки образи, считани от специалистите за вечни образци. Години наред публиката от сърце се смее, или плаче, гледайки невероятните му ту комични, ту изпълнени с трагизъм превъплъщения и в края на всяко представление неизменно го дарява с любовта си, изразена в продължителни аплаози.

С много патос и неповторима „кисимовска” техника той изгражда запомнящи се образи в постановките „Големанов” (1929 г.), „Топаз” (1929 г.),  „Боян Магесникът” ( 1930 г.), „”Хамлет” (1931 г.), „Хъшове” (1931 г.), „Свекърва” (1932 г.), „Боряна” (1932 г.), „Женитба” (1944 г.), „Училище за жени” (1947 г.), „Снаха” (1951 г.), „Езоп” ( 1956 г.), „И най-мъдрият си е малко прост” (1960 г.),  „Камък в блатото” (1960 г.), „Службогонци” (1965 г.) … Коронната му роля, която играе повече от тридесет години, е на Странджата от Вазовите хъшове, а през дългогодишния си творчески период  наизустява дори  и репликите на колегите си, за да им помага.