Тийнейджърите vs. коронавируса: Вече нямаме търпение да отидем на училище

Как учениците възприемат случващото се в България и по света покрай тежката ситуация с разпространението на коронавируса? Lupa.bg публикува размислите на 15-годишната Катя Ивова - ученичка в 8 клас в столично училище.

Забрана за излизане и онлайн обучение – това са нещата, които се стовариха изведнъж на главите на тийнейджърите в България. И от какво? От коронавируса, който завладя света много бързо. Тема номер 1 засегна целия свят, причини паника, притеснение и световна криза.

Коронавирусът се появи в края на 2019 година в град Ухан, Централен Китай. Разбира се, това не остана незабелязано и започнаха да изскачат нови и нови постове, нови статии, информация и всичко, свързано с него. Навярно, както аз, така и моите връстници, не са го приели насериозно в  началото. 

„Поредният вирус, ще дойде за малко и ще отмине, даже сигурно няма да стигне до Европа”, казаха повечето от приятелите ми. И ето ни сега, три месеца по-късно - България под карантина, супермаркетите са празни, всички се запасяват без да знаят защо най-вече с тоалетна хартия, вместо с неща, които действително биха им потрябвали. Всички заведения и молове, създаващи до голяма степен средите, в които един тийнейджър се събира, са затворени за неопределен период от време. Пълна паника навсякъде, а за нас най-интересното от всичко това е, че се появи онлайн обучението.

Как ние децата се справяме с цялата ситуация? Наясно бяхме, че няма да ни оставят да си почиваме лежерно цял месец. Тук обявиха „ваканция“ от две седмици, а тя може и да се проточи. За пример – учениците в Германия са в принудителна пауза пет седмици!

Е, поне се надявахме малко да помързелуваме, но учителите имаха други планове. Както и управляващите, разбира се.

От гледната точка на повечето от нас, всичко е преувеличено. Дали е така наистина, никой не може да каже, но все пак приоритетите на едно 15-годишно дете на този етап едва ли са да седи вкъщи по цял ден на компютъра и то не, за да играе или за развлечение, а за да учи и да пише домашни, да се чува с така „любимите” си учители на видеочат за определени часове. И е напълно нормално да се разсъждава по този начин. Може би сега наистина не осъзнаваме сериозността на тази кризисна ситуация, но наша работа ли е да мислим за това на тази възраст?

Повечето не спазват мерките, които трябва да се предприемат, но е разбираемо - все пак не можеш да издържиш месец без да стъпваш навън. Може би не е правилно, но кой ще те спре?

Хубавата страна на всичко това е, че по някакъв начин се сплотяваш малко или много със своите съученици, дори с учителите. Как ли? Ами, много просто. Гаранция, че в този момент поне 80% от младежта вече нямат търпение да стъпят в училище, колкото и да не си го признават.

Някои предпочитат и онлайн обучението, което до някаква степен помага -  не е като да не е ефективно, но поставянето на определени срокове за пращане на домашни, онлайн уроци, по минимум 3 часа на ден на компютъра, не само омръзва, но и изморява много. И допринася за цялото напрежение, което се е създало вече.

По-голямата част от нас не искат това да продължи, защото училището е досадно под всякаква форма и всички го знаем, но какво става, когато не можеш да предадеш домашното или презентацията за въпросната дата в точния час, защото има проблем с интернет връзката или има неизправност в устройството, на което работиш?

Учителите няма да покажат разбиране за това - двойката или забележката ще си бъдат там. Друго си е да седнеш в класната стая, да си говориш в часовете с човека, който седи с теб на чин, да си хвърляте бележки и задружно да мислите как да препишете на някой тест, а през цялото това време даскалите да не спират да крещят, че дисциплината ви е под всякаква критика, така че може би онлайн обучението повече затруднява, отколкото улеснява целия процес.

Сега ще можем да оценим колко значими всъщност са онези малки неща в ежедневието - да се видиш с приятели, с гаджето, да се разходиш на чист въздух, да си сложиш слушалките на път за училище и да слушаш любимата си песен.

В заключение ще кажа само… Абе, за месец е поносимо. Но какво правим, ако изолацията продължи...