Забравеният герой ген. Владимир Вазов: Трябва да победим или да умрем – друг избор няма!

„За почест, мирно! Свалете знамената! Минава ген. Вазов - победителят от Дойран!” Така доскоро вражеските английски генерали и държавници заповядват на офицерите от Британския почетен легион да отдадат чест на българския пълководец генерал Владимир Вазов през 1936 г. в Лондон. Офицерът ръководи българските части по време на успешната отбранителна операция при Дойран по време на Първата световна война. Боевете, които се провеждат на фронта в средата на септември 1918 г., са известни като Дойранската епопея.

Срещу дивизията на легендарния пълководец Владимир Вазов се изправят 3 английски и 2 френски дивизии, една гръцка тежка артилерийска бригада и един гръцки конен полк. Превъзходството в полза на противника е многократно. Тогава българският военачалник казва на своите войници и офицери: „Трябва да победим или да умрем - друг избор няма!”

Вражеската артилерия изстрелва снаряди с бойни отровни вещества, което принуждава защитниците да действат с противогазови маски. След ожесточени боеве противникът бива изтласкан. Англичаните и французите оставят по стръмнините на връх Кала тепе огромни загуби. Това означава, че позицията не може да бъде превзета от тези военни части. Много отдавна бляскавите военачалници от Англия, Франция и Гърция и техните въоръжени сили не са вкусвали такова болезнено поражение. До самия край на Първата световна цялата отбранителна позиция удържа на атаките. За боевете при Дойран ген. Владимир Вазов е награден с орден „За храброст”.

През 1936 г. българската войска получава най-голямото си признание в цялата си история. Владимир Вазов е поканен да участва в Лондон на конгрес на Британския легион във връзка с честванията за победата на британската армия в Първата световна война. Посрещнат е с почести лично от кмета на имперската столица. В Лондон по този повод е устроен грандиозен парад. Когато свитата на българския генерал минава, начело с него пред подредените за парада знамена командващият фелдмаршал лорд Милн, пряк противник на Вазов в Първата световна, заповядва на 3000 офицери от кралската армия, ВВС и флота, ветерани от световните войни и участници в задграничните военни кампании на короната, които носят 200 бойни флагове: „Свалете знамената! Минава ген. Вазов – победителят от Дойран!”

Година по-късно Владимир Вазов пише своите спомени, наречени „Животописни бележки”. С изключителна скромност той описва това свое пребиваване в Лондон: „И при много други случаи аз бях предмет на голямо внимание и почит. Защо? За моята скромна личност ли? Не! В мое лице англичаните даваха заслужена почит към Девета пехотна плевенска дивизия.”

Кой всъщност е ген. Владимир Вазов, комуто Великобритания отдава чест, а в България е забравен цели 50 години по времето на социализма, само защото се е родил преди Освобождението от турско робство и е живял в едно друго време – в Царство България?

Владимир произхожда от славния сопотски род Вазови, дал на България бележити творци, пълководци, лекари. Героят при Дойран е син на Съба и Минчо Вазови и е брат на Патриарха на българската литература Иван Вазов, на друг знаменит генерал – Георги Вазов, на адвоката, политик и публицист Борис Вазов, на лекаря д-р Кирил Вазов, на офицера Михаил Вазов, на търговеца Никола Вазов. Братята имат и две сестри – Ана и Вълка.

Владимир е роден на 14 май 1868 г. в Сопот. Жестоките сцени на потушаването на Априлското въстание през 1876 г. преобръщат духовния свят на бъдещия славен пълководец. В разгара на Руско-турската освободителната война - 1877-1878 г., родният му град е изпепелен до основи. Трагично събитие белязва живота на малкия Владимир - когато семейството му бяга през Балкана, момчето става свидетел на убийството на баща си. Минчо Вазов е съсечен от тълпа разбеснели се башибозуци в местността Бойкова нива.

Бъдещият генерал заедно с майка си Съба се добира до Пловдив, където става обект на внимание на чуждестранните консули и журналисти. Османската полиция разбира каква опасност се крие в ужасяващите разкази на спасилите се като по чудо от кланетата сопотчанин и ги препраща под конвой в Араповския манастир „Света Неделя” край Станимака, днешен Асеновград.

Тук, зад манастирски стени, баба Съба и нейният син Владимир посрещат вестта за освобождението на Пловдив от ген. Йосиф Гурко в края на войната и бягството на турците към Родопите. „Турците са вече далеко, но страшна омраза към тях завинаги изпълни душата ми”, отбелязва Владимир Вазов в спомените си.

Семейство Вазови - майката Съба и нейните деца (от ляво на дясно): прави - Владимир, Кирил, Въла, Георги, Борис; седнали - Анна, Иван, Никола

След Освобождението митарствата на Съба Вазова и сина й Владимир продължават. През 1881 г. те заминават при д-р Киро Вазов, лекар в Стара Загора, но през 1884 г. се връщат отново в Пловдив при поета Иван Вазов. В града под тепетата Владимир завършва гимназиалното си образование и постъпва във Военното училище в София. По време на Съединението Владимир е на 17 години и иска да се яви на наборна комисия. Не го приемат, защото другите му братя Иван и Георги вече са в армията. Ентусиазмът му обаче е огромен и той заминава с тях доброволец.

След Сръбско-българската война Владимир е категоричен, че иска да гради военна кариера. През 1886 г. вече е юнкер във Военното училище, завършва 4-ти по успех и след като се дипломира служи в артилерийски полк в Шумен. През 1902-03 г. сопотчанинът учи за артилерист в Русия и Франция. През Балканската война (1912-13), вече като подполковник, Вазов командва Четвърти артилерийски полк в Първа пехотна софийска дивизия. Участва в най-важните и ожесточени сражения в Гечкенли и Люлебургаз и в щурма на Чаталджа.

С превземането на Одринската крепост на 13 март 1913 г. на войната е сложена точка. Въпреки колосалните победи и светкавичния марш на българите през Тракия по време на военния конфликт, крайният резултат от него не е траен. В стремежа си да разшири територията на Царство България цар Фердинанд обявява война на доскорошните си съюзници и така България се оказва обградена от врагове. Започва пагубната за нас Междусъюзническа война.

Владимир Вазов отново е на фронта при Цариброд, Пирот, Градоман. След безапелационните победи на войската ни в Първата балканска война следват неизбежни отстъпления, за да се предотвратят по-големи загуби. Така България губи войната и е принудена да се откаже от всичко, което представлява българският национален идеал.

Владимир като полковник през 1915 г.

Името на Вазов като опитен артилерист нашумява в навечерието на Първата световна война, която избухва през лятото на 1914 г. В нея се включват повечето Велики сили, обединени в две противостоящи коалиции –Антантата (Франция, Русия, Великобритания, Сърбия, Гърция и др.) и Централните сили (Германия, Австро-Унгария, Османската империя и България). Над 70 милиона войници, от които 60 милиона европейци, са мобилизирани в една от най-тежките войни в човешката история. Убити са повече от 15 милиона души, което прави Първата световна война една от най-унищожителните.

България пази неутралитет до 1915 г. и се опитва да забави избора си колкото се може повече. Везните натежават и ние се присъединяваме към Централните сили начело с Германия и в съюз с доскорошния си противник Турция. Много общественици у нас са против съюза с Централните сили, народният поет Иван Вазов и брат му ген. Георги Вазов, който е бил военен министър, дори изпращат петиция до кабинета да се откаже от споразумението с Германия.

Подполк. Вазов, който вече е командир на артилерийската бригада в Пета пехотна Дунавска дивизия, публично не изразява позиция, но записва в дневника си: „Жребият е хвърлен. Няма повече време за разсъждаване. Изпитвам неприятно чувство, че тръгваме с Германия, но дълг свещен на всеки български офицер е сега да даде живота си за успеха на българското оръжие”.

Полк. Вазов (вторият отляво надясно) при Фурка, 20 февруари 1917 г.

Братът на автора на „Под игото”, както и други висши офицери, предвиждат, че спечелването на войната от Германия е невъзможно при тогавашното съотношение на силите и геостратегическото им разположение. По-късно Вазов открито коментира, че тогава този съюз му се е струвал неестествен поради факта, че се налага да станем съюзници с доскорошните си врагове – турците.

Така или иначе Царство България влиза във войната на страната на Германия. Дунавската дивизия на Вазов води тежки боеве със сърбите при село Гниляне, а по-късно е прехвърлена на Южния фронт срещу англо-френските войски. На 28 ноември 1915 г. подполковник Вазов е ранен тежко и излиза от строя. 4 месеца по-късно се завръща в бойния строй като полковник. Заедно със своите войници съумява да отблъсне упоритите атаки на съюзниците от Антантата на Южния фронт при Вардар. На 1 март 1917 г. става командир на Девета пехотна плевенска дивизия, която е в състава на Първа българска армия. Дивизията заема участъка от р. Вардар на изток до Дойранското езеро, като Вазов веднага прави обход на бойните части и на местоположението им.

Офицерът заповядва да се изградят тежко укрепени бетонни бункери. Копаят се дълбоки землянки и ровове. В рамките на четири дни между 22 и 26 април 86 тежки и 74 полеви оръдия изстрелват над 100 000 снаряда без особен ефект. Вражеските части дават над 1000 жертви и множество пленници. Денонощната тежка артилерия на врага засипва с огън и нажежен метал отбранителната линия.

След подобен масиран обстрел българите трябва да са понесли сериозни загуби или най-малкото да са напуснали позицията, уверени са командирите на съюзените български врагове. Те заповядват масирана атака, на която не очакват особена съпротива. Изумление им е огромно, когато през биноклите си виждат как след дните артилерийски обстрел окопите и бункерите по линията почерняват от българи. Позицията е удържана.

На 20 май 1917 г., заради успешната защита на позицията до момента, полк. Владимир Вазов получава генералските си пагони и е произведен в чин генерал-майор. Използвайки краткото затишие на фронта, под негово командване през лятото на 1918 г. продължава укрепването на линията около Дойран и в началото на септември тя вече е превърната в сериозна фортификационна преграда срещу нашествениците.

Преодоляването й открива за противника най-прекия възможен път към долината на река Вардар. Най-тежките сражения стават при град Дойран на 16, 17, 18 септември 1918 г. Под командването на ген. Джордж Милн срещу дивизията на ген. Вазов се изправят над 75 000 души. Само за три дни противникът изстрелва над 350 хиляди снаряда срещу смелите бранители на Дойранската позиция, като част от тях са с бойни отровни вещества.

Въпреки яростния натиск на многократно превъзхождащите българите съглашенски войски, воините на Владимир Вазов не отстъпват нито педя от своите позиции и нанасят тежки загуби на атакуващите. Те осейват бойното поле с над 10 хиляди трупа. Това спечелва името „желязна” на Девета пехотна плевенска дивизия. Цели английски полкове оставят костите си под височините Дуб и Кала тепе.

Ето какво пише легендарният пълководец за тази епична битка в своите спомени: „Цели камари от хиляди трупове задръстиха скатовете. Това не бяха наемници сенегалци или араби, а чистокръвни англичани от Лондон, Бирмингам и Кембридж!” Английският премиер Лойд Джордж го допълва: „В никоя война англичаните не са давали наведнъж толкова много жертви на километър фронт, както при Дойран!” 

„В епичните борби при Дойран Девета плевенска дивизия запази неопетнени своите славни бойни знамена. (…) Подвигът на Девета плевенска дивизия спаси България от страшно унижение и гибел, спаси нейната чест. (…)… през горните жестоки боеве нито един войник от Плевенската дивизия не напусна своето място, че макар и позицията и телените мрежи да бяха разрушени, нищо не можа да разколебае духа на доблестните дойрански защитници от всички родове войски, които бяха изпълнени с готовност да умрат за България и с вяра в победата.”

Командирът на Плевенската дивизия ген. Вазов награждава отличили се войници от 34-ти пехотен Троянски полк, Дойранските позиции, 26 май 1917 г.

В същото време обаче се провежда и битката при Добро поле в Македония, като българските войски претърпяват поражение от сръбско-френски военни формирования. България е принудена да иска примирие и да излезе от войната.

В края на септември 1918-а идва Солунското примирие, а след него и катастрофалният за страната ни Ньойски договор от 1919 г., когато България преживява Втората национална катастрофа. В същото време обаче благодарение на победата на ген. Вазов при Дойран е предотвратена окупацията на страната от сръбски и гръцки войски. След примирието армията е демобилизирана и славният пълководец е назначен за началник плевенската Девета дивизионна област в Пловдив. Произведен е в чин генерал-лейтенант през 1920 г., когато минава в запаса.

Дълги години е председател на Съюза на запасните офицери. По ирония на съдбата човекът, чийто баща е съсечен от башибозуците и изпитва ненавист към петвековните поробители, получава две османски отличия – медал „За бойни заслуги” и сребърен орден „Лиякат”. През 1917-а армиите на Царство България и Османската империя се оказват рамо до рамо срещу Съглашението.

През 1922 г. ген. Вазов заедно с група висши офицери от запаса основава Български народен съюз „Кубрат”, чиято цел е да се противопостави на следвоенните революционни заплахи като комунизма и политическата криза. Според историци организацията е крайнодясна и е повлияна от италианския фашизъм и се обявява за засилване на ролята на държавата, отхвърляне на либералната демокрация, премахване на класовите противоречия и подкрепа на бедните. Организацията намалява своето влияние през 30-те години, а с идването на Отечествения фронт на власт през 1944 г. е забранена.

Случайно или не, през 2018 г. бившият шеф на Националния исторически музей Божидар Димитров създаде Български надпартиен съюз „Кубрат” и заяви, че ще се бори за промяна на формата на управление в България от парламентарна на президентска република. Археологът подчерта, че неговото движение няма общо с пронациското и профашисткото движение от 30-те - началото на 40-те г. на ХХ в.

След края на Първата световна ген. Вазов се установява да живее в София със семейството си. 40 години той е женен за Мария Горанова, с която сключва брак през 1905 г. Двамата са заедно до смъртта му през 1945 г. Семейството на генерала се радва на трима сина - Георги, Иван и Владимир. От тях, само най-малкият, който е кръстен на баща си, продължава неговата офицерска професия. Георги става химик, а Иван – адвокат.

Героят при Дойран със синовете си Георги, Иван и Владимир

Владимир Вазов проявява таланта си не само на бойното поле като пълководец, но и като управник в лоното на политиката. Той е първият генерал кмет на София и по време на неговото управление от 1926 до 1932 г. занемареният следвоенен град се превръща в истинска европейска столица с модерна инфраструктура. Като привърженик на Демократичния сговор героят при Дойран е избран за кмет на София на 7 април 1926 г.

Вазов заварва пълна разруха в Столична община. „Поради войните столицата бе съвършено занемарена в благоустройствено отношение. Във финансово отношение - пълен хаос. Няма точни списъци за сградите, та приходите на общината не се събират редовно. Вода недостатъчна. Електрическа енергия — за осветление и за трамваите - също. Улиците непавирани и без бордюри. Трамваите - в окаяно положение. Релси — къси (6 м) и изпочупени. Мотриси недостатъчни на брой и често спират. Ремаркета - негодни. Движението на трамваите - нередовно и бавно, та гражданите предпочитаха да ходят пешком. Кланицата е гнездо на мръсотии”, пише ген. Вазов в своята знаменита книга „Животописни бележки”, в която доблестният военачалник дава отчет на свършеното от него по време на 6-годишния му мандат.

6 май 1931 г., „Лагера“, София. Парад по повод Деня на армията и Ордена на храбростта. От ляво на дясно са ген. Кутинчев, ген. Ценов, ген. Владимир Вазов (цивилен като кмет на София), ген. Тодоров, ген. Янко Драганов, ген. Бърнев (цивилен), ген. Климент Бояджиев и ген.-майор Василев.

Първото, с което се заема, е да приведе в ред финансите. Генералът преустановява политическите чистки в общината и уволненията и назначенията по партийна линия. С размах гради новата инфраструктура на столицата. По негово време се построява Рилският водопровод, което значително подобрява хигиената на софиянци. Изграждат се и водноелектрическите централи при селата Курило и Симеоново. Значително се подобрява уличното осветление на града. Прокарани са 22 км трамвайни линии и са доставени 40 нови мотриси и ремаркета.

Подменят се повечето от дървените мостове на Перловската и Владайската река с железобетонни. Открива се Народната баня при Централната минерална баня и квартална баня в „Три кладенци”. „В минералната баня се въведоха чистота и ред и всекидневните кражби и нощни оргии престанаха”, радва се някогашният командир.

Създава се бюро за социални грижи, което организира безплатни медицински и други грижи за бедните софийски жители. Започва строеж на новата кланица. Открива се Градската библиотека при Столичната община и се поставя началото на Общински музей и архив. По времето на ген. Вазов се възстановява разрушената от атентата през 1925 г. църква „Света Неделя”. Храмът е осветен отново на 7 април 1933 г.

Като човек, свикнал да поема отговорност и да я носи, войнът-кмет е недоволен от партийните боричкания в Общинския съвет, които само спъват работата му и пречат за осъществяване на важни проекти за столичаните. „Нека кажа, че многобройните партии, представени в Общинския съвет, бяха източник на чести недоразумения, безпредметни спорове, бавене в работите и други такива. Законът за столичната община не даваше право на кмета да избира своите помощници, затова често пъти Общинският съвет избираше хора неподходящи, бездеятелни”, с тъга отбелязва ген. Вазов.

Като кмет на София офицерът има честта да посрещне тържествено на 31 октомври 1930 г. с хляб и сол младоженците цар Борис III и царица Йоанна.

„Завърших кметската си кариера с една придобивка: диабет (на нервна почва)!”, е личната равносметка на героя при Дойран.

Съдбата на легендарния офицер Владимир Вазов и на целия му славен сопотски род след 9 септември 1944 г. е трагична. Всички, дори и покойният Патриарх на българската литература Иван Вазов, попадат под ударите на комунистическата власт. „Народният поет Иван Вазов получава „званието” „шовинист”, творчеството му е охулено и ножиците на цензурата го режат жестоко. Владимир Вазов с жена си Мария Горанова, родом от Тетевен, и сина им Иван са принудени да напуснат столицата, управлявана най-успешно шест години от генерала (1926-1932) и да се заселят в с. Рибарица в малка дървена вила.

Владимир Вазов бил защитник на буржоазна България и кмет–„слуга” на „фашисткия” режим на цар Борис. Починалият през 1934 г. негов брат ген. Георги Вазов, герой от Балканската война, не е пощаден от подобни обвинения”, отбелязва известният историк проф. Милен Семков в своята статия „Аз съм последният човек, видял жив генерал Владимир Вазов. Ученият е роден в Тетевен и неговите родители приютяват в къщата си през зимата на 1944/45 г. героя при Дойран и съпругата му.

Синът на д-р Кирил Вазов – Иван, който е племенник на генерала, участва в спасяването на българските евреи по време на Втората световна война, но е разстрелян от Народния съд, защото е бил министър на търговията и промишлеността в правителството на Добри Божилов (ноември 1943 – юни 1944).

Синът на Владимир Вазов - Георги, който е химик, е хвърлен без присъда в концлагера Бобов дол да копае в мините. Там е бит жестоко, остава без зъби, но оцелява и успява да се върне при семейството си. Най-малкият син на ген. Владимир Вазов, кръстен на баща си, е поручик, награден е с орден „За храброст” по време на Отечествената война през 1945 г., но също е осъден от Народния съд на 10 години затвор, глоба и конфискация на имущество по обвинение, че е шпионирал за Англия. Освободен е предсрочно през 1950 г., след като майка му Мария пише писмо до тогавашния министър-председател Вълко Червенков с молба да помилва сина й. Молбата е удовлетворена.

„Ген. Владимир Вазов издъхна в старостта си, в продължила няколко дни агония, без съответна на болестта му медицинска помощ. В Рибарица през зимата е студено и влажно и здравословното му състояние е наложило настаняването му в Тетевен, в по-нормални за живот условия. След разговор с баща ми, средищен директор на двете начални училища и прогимназията, и с майка ми, начална учителка, Мария Горанова е решила, че родната й къща е стара и непригодна да приюти генерала и той пристигна у нас”, отбелязва проф. Милен Семков.

Историкът си спомня, че знаменитият офицер, независимо от здравословните си проблеми, бил винаги с гладко обръснати бузи до мустачките и брадичката. Последните дни преди смъртта си на 20 май 1945 г. прекарал в агония и лежал.

Легендарният генерал умира от сърдечен удар в Тетевен на 77-годишна възраст. Пълководецът, победител британската армия, е погребан без никакви държавни или военни почести, буквално като куче. Защото през 1945-а комунистите не искат да бъдат засенчвани от царските офицери.

Паметници на славните пълководци Георги и Владимир Вазови бяха поставени през 2012 г. в родния им град Сопот

„Погребението му е било като на някой, намиращ се в полулегалност! На гроба му е поставен обикновен дървен кръст с името му – Владимир Вазов, без генерал! Когато години по-късно гробището е ликвидирано, за да се построи почивна станция на Централния съвет на профсъюзите, костите на генерала са изхвърлени за унищожение”, пише с възмущение проф. Милен Семков.

Тогавашният главен архитект на Тетевен Цветан Пиперков успял да събере в чувал тленните останки на легендарния командир, предал ги на близките му в София и те ги отнесли, за да го препогребат в столицата.

Генералите Владимир и Георги Вазови получиха полагаемата им се почит и уважение едва след 1989 г., когато бе вдигната забраната върху изучаването на техните военни подвизи. Сопот също ги почете и през юни 2012 г. на централния площад във възрожденския град, до къщата-музей на Иван Вазов, бе открит мемориален кът с два бронзови бюста - на героя от Одрин – ген. Георги Вазов и на героя от Дойран – ген. Владимир Вазов.