Задава ли се нова революция в Куба?

Когато човек каже Куба, веднага се сеща и за Кастро. Той умря преди пет години, но все още неговата фигура обединява хората на острова. Днес все по-често е определян като диктатор, но хората, които виждат събитията по този начин, просто не знаят откъде е тръгнал и как превръща Куба в трън в очите на Вашингтон и до сега. Това сподели в рубриката „След края на историята“ на предаването „Политически НЕкоректно“ по БНР историкът от Софийския университет доц. Александър Сивилов, който е специалист по Латинска Америка.

На 26 юли 1953 г. група от кубински студенти и работници атакува казармата Монкада. Тя е най-големият военен гарнизон в Сантяго де Куба и източната част на цялата страна. Срещу 400 професионални войници се изправят едва 150 революционери. Резултатът може да бъде предречен. 61 души от бунтовниците загиват, но тогава се поставя началото на кубинската революция. Фидел Кастро Рус е един от пленените младежи.

Кастро е роден в богато семейство. Баща му има плантация и поради това двамата му синове получават отлично образование. Първо завършват йезуитски колеж, а след това учат в университета на Хавана. Точно там започват и заниманията на Фидел Кастро с политика. Той се включва в социалните движения на студентите и помага за раздаване на храни на бедните в столицата.

В този период, от извоюването на независимостта до 1959 г., Куба е придатък на САЩ. Цялата захарна индустрия е в ръцете на американски рафинерии, а хазартният бизнес и туризмът са управлявани от италианската мафия. С помощта на правителствените структури на Вашингтон организираната престъпност издига един след друг политически играчи, които задържат страната в сферата на влияние на Америка и отговарят на интересите на големите компании.

Такъв е случаят и с полк. Фулхенсио Батиста, който в началото е част от ръководството на армията, но в последствие започва да размества политическите фигури дори на президентския пост. Поддръжката, идваща от САЩ, в крайна сметка изкарва Батиста до президентския пост е по време на втората световна война. Проблем се оказва промяната на гледната точка на администрацията на Франклин Делано Рузвелт. След 1944 г. за кратко цяла Латинска Америка се оказва без традиционния политически натиск, идващ от север.

Това става и в Куба. На преден план в страната излиза Ортодоксалната кубинска народна партия. Тя предлага извоюване на политическа и икономическа независимост на острова. Като  основна цел се посочва и издигането на стандарта на живот. Идеите на Ортодоксалната партия в Куба са доста радикални за това време – искат аграрна реформа и ограничаване на американската намеса. Един от нейните последователи е и младият Фидел Кастро Рус. Той дори стига до позицията на кандидат за депутат в Конгреса. Изборите през 1952 г. така и не се състоят, защото на 10 март Батиста прави преврат.

През следващата година Фидел Кастро се опитва да промени ситуацията в страната, като използва всички легални средства. Той води редица дела, за да накара съдебната система и администрацията да тръгнат към възстановяване на демокрацията. Когато това не се случва, а тайната полиция на Батиста избива хиляди кубинци, младежите в страната тръгват по пътя на въоръженото въстание.

След нападението над казармата Монкада двамата братя Кастро получават присъда от по 15 години. В затвора е очертана и програмата на „Движение 26 юли“, което ще спечели войната с диктатурата на Батиста през 1959 г. Програмата предлага възстановяване на демокрацията, аграрна реформа и раздаване на земя на обезземлените селяни, намаляване на влиянието на САЩ в икономиката и политиката. Няма и намек за социалистически или комунистически идеи. Това остава така до април 1960 г., когато Куба е атакувана от наменици, събрани от ЦРУ. Едва тогава Кастро обявява, че страната ще тръгне по социалистически път.

Разказвам всичко това, защото тези събития все още се помнят на Острова на свободата.

Заради това протестите, които се провеждат през последните седмици не могат да намерят достатъчна подкрепа. Има случаи, в които системата на „оранжевите революции“ просто не сработва. В днешната медийна война се стигна до там, че митингите в подкрепа на правителството са представяни като анти-правителствени с надежда, че ще обърнат обществената ситуация в Куба. Животът в Хавана наистина е труден, но не защото там управляват наследниците на Фидел Кастро, а защото островът е под обсада от 1960 г. Независимо че ООН има редица резолюции за вдигане на ембаргото, икономиката на страната продължава да е блокирана от американските санкции.

Когато изборите доведоха във Вашингтон Джо Байдън, за кратко имаше надежда за промяна в отношенията с Куба. Все пак Барак Обама направи стъпки в тази посока. За съжаление се оказва, че Америка продължава да разширява своя план за силова намеса в Карибите. Нашите медии пропуснаха убийството на президента на Хаити Жовенел Мойсе на 8 юли. Сега съседната държава се оказва удобен форпост за прехвърляне на „опозиционери“ към Куба. Нестабилността в Перу, Боливия, Колумбия, Венецуела, Мексико и Чили също играе в полза на американската хегемония.

Колкото и да е странно от наша гледна точка, кубинците имат какво да губят в една от новите революции. Страната им е с най-добро здравеопазване в Западното полукълбо според статистиката на Световната здравна организация, която е базирана в САЩ. Освен това и показателите за качеството на образованието също са едни от най-високите в целия регион на Америките. Важно е, че засега кубинците помнят 26 юли и какъв е бил животът им тогава. Заради това едва ли ще се продадат за едни дънки, а за разлика от нас, бананите си ги имат и сега – при комунизма.