Зума за Чико: Загубих брат!

Много натъжен от смъртта на Динко Дерменджиев бе легендата на Локомотив и българския футбол Христо Бонев. Двамата творяха изкуство на терена като съотборници в националния ни тим, а съперничеството им като лидери на черно-белите и Ботев пълнеше Градския стадион и раждаше митове.

"Не мога да повярвам, че Чико не е сред нас. Загубих брат. Брат от големия футбол", бяха първите думи на Зума.

"Четири години с Динко деляхме една стая в националния отбор. Преживявахме радости, тъги, възходи, провали. Не знам как да опиша това, думите са бедни. Макар и противници на терена с Локо и Ботев, ние имахме голямо уважение един към друг.

От Чико съм чувал и чел най-хубавите думи за себе си като футболист. Той беше толкова голям, огромен бих казал, че завистта му беше чужда и с удоволствие говореше да таланта у другите.

За футболните качества на Чико, е излишно да говоря. Той беше уникален интелект на терена. Разбирахме се дори без поглед в националния отбор. Винаги имаше по няколко нестандартни решения за ситуации, които правеха противниковите защитници да полудяват.

Динко беше артист на терена и победител. Освен за победата, той играеше и за красотата във футбола. Затова и го обичаха не само феновете на Ботев, а и в цяла България. Контраатаката на Ботев с Тумби и Добри Ненов беше уникална и никой не може да я повтори след тях.

Не мога да отрека, че на терена е имало и тежки моменти в съперничеството ни. По наше време обаче нямаше война и омраза между играчите и публиката. Затова и имаше футбол. Дори след разменени реплики обаче, ние с Чико намирахме път един към друг и никога не сме били с друг в стая, когато са ни викали в националния отбор. Дори разговор за футбол с него беше огромно удоволствие.

След края на активната ни състезателна кариера приятелството ни продължи почти то онзи момент, когато той влезе в болница. Чико го уважаваха всички. Не е случайно, че той е бил с бивши играчи на Локомотив, когато е получил удар. Точно те първи са му се притекли на помощ. Аз отидох при Динко още на другия ден, когато бе приет в болницата.

Лекарите не пускаха, но на мен ми разрешиха. Беше в добро настроение, пошегувахме се, поприказвахме и бях убеден, че ще спечели и тази битка. Уви, Бог е решил да го прибере при себе си.

Няма да забравя как преди двадесетина години ми се обадиха разтревожени, чак разгневени наши фенове. Тогава живеех и работех в Кипър. Те потърсиха съдействие да направя нещо, тъй като жълто-черната легенда Чико станал треньор на Локо. Те приемаха това като светотатство и очакваха, че аз ще се ядосам и ще направя нещо, за да не допусна това. Локо тогава беше в много трудна ситуация и почти изпаднал. Казах им: Не пипайте Чико! В този момент само той може да спаси Локомотив. И Чико го направи, с което спечели любовта и на нашите фенове. Той винаги е бил добре дошъл на Лаута.

И сега, когато предстои финал между Локомотив и Ботев, искам да призова в памет на Чико да няма безредици, побоища и грозни сцени. За да победи футбола. Този футбол, който Чико обичаше, за който беше роден и за който живя.

Изказвам съболезнования на цялото му семейство! Мария, Цветозар и Динко! Бъдете благодарни на Бог, че бяхте най-близките хора на такъв велик човек като Динко Дерменджиев! Той беше епоха не само за футбола, а и за живота на Пловдив!