10 години без Крикор Азарян

"10 години без Крикор Азарян! 10 години без Коко - най-добрият, най-щедрият, най-мъдрият човек, когото съм срещала. Най-талантливият, най-толерантният, най-разбиращият, най-прощаващият... Човек от изчезващ вид... Не минава ден, в който да не ми липсва. Спомнете си за него!" Тези емоционални думи написа във фейсбук в първите минути на 14 декември съпругата на големия режисьор - поетесата Валентина Радинска.

Професор Азарян отлетя към Небесния театър на 14 декември 2009 г. след дълго и тежко боледуване, но въпреки болестта, той докрай остана верен на голямата си любов - театъра и не спираше да работи дори от болницата.

Спектакълът „Вишнева градина” в Нарония театър, който се играе и до днес, е лебедовата песен на режисьора. Вече почти между живота и смъртта, Крикор Азарян успява да облече своя балтон и да нахлупи любимия си каскет, за да отиде на репетиции с актьорите. За успешния завършек на постановката трябва да отдадем дължимото на режисьора Гаро Ашикян, който замества маестрото по време на част от репетициите. Премиерата на „Вишнева градина” е в края на октомври 2009 г. Самият Азарян загатва за смъртта си чрез пиесата, но веднага дава и надежда – животът продължава.

Изумителният Наум Шопов в ролята на лакея Фарс е метафора на един отиващ си свят. До него обаче на дървено конче сред вишневата градина се люлее едно момченце – символ на новия живот. Професорът, вече съвсем отслабнал, излиза на сцената с тъжна усмивка, за да приеме възторжените овации на публиката. Знае, че това е последният му поклон.

Последните напътствия на маестрото към артистите от „Вишнева градина” са запечатани в негово писмо до тях:„Скъпи колеги, имам една молба – 10 минути преди представление се съсредоточете и си припомнете какво точно иска вашата героиня или герой в живота на пиесата. Сигурен съм, че това са неща, които вие искате – искате да ви харесат, да направите впечатление, да сте известни, да сте велики, и най-важното: да ви обичат. Направете това и ще разберете, че няма защо да играете нещо-си, бъдете си вие и без да лъжете, изповядайте вашите страхове и надежди. Бъдете честни и заразителни. Ваш Коко Азарян.”

„Той успя не да се пребори с болестта, а да я победи по изключително достоен начин. В крайна сметка той беше победител. Свърши работата си преди смъртта да дойде”, споделя Валя Радинска. 

"На сцената не излизай, ако няма какво да кажеш”. Този първи урок получаваше всеки студент на големия театрален режисьор. Стотици са тези, които проф. Крикор Азарян полира изящно като нешлифовани диаманти и които изгряха като актьори и режисьори. Сред тях са Лилия Абаджиева, Мариус Куркински, Деян Донков, Чочо Попйорданов, Галин Стоев, Владимир Люцканов, Анастасия Ингилизова, Иван Радоев, Камен Донев, Касиел Ноа Ашер, Стефка Янорова, Лилия Маравиля, Стефан Вълдобрев, Рени Врангова, Койна Русева… И за близките, и за приятелите, и за учениците си той беше просто „Коко”. 

Зад огромната ерудиция, талант и известност на режисьора обаче се криеше един изключително скромен човек. Арогантността и манията за величия бяха поведения, непознати за него. И всеки, който се бе докосвал до високия сериозен брадат арменец, излъчваш строгост, веднага усещаше, че в него има една невероятна благост и топлота. И мъдрост, и тъга, наследени сякаш от древния арменски народ, чийто горд син бе режисьорът. Професорът е кръстен на  първия светец, въвел християнството в Армения – Свети Крикор Лусарович, което означава „носещ светлина”. Може би и затова мотото му бе „Бъди в мир в себе си”.

„Аз съм един скептичен романтик. Никога не съм се взимал на сериозно. Това ме е предпазвало от маниакалност.  Защото знам, че участвам в една игра. Има смисъл да живееш само, ако си верен на себе си. Ако успееш да не погребеш детето в себе си”, сподели маестрото през 2001 г. в интервю пред журналистката Милена Нейова.

„Коко беше добър човек, толерантен. Владееше себе си, имаше голям самоконтрол и не бързаше да отговаря. Знаеше цената на думите и не ги хвърляше напразно. Беше търпелив и ако се случваше да избухне, да се скара, (наричаше тези състояния „падна ми пердето”), това означаваше, че е доведен до някаква крайност. Обикновено в професионално отношение му се случваше. Той се дразнеше, когато някой от службите в театъра не си вършеше работата или някой актьор не си знае текста. Уважаваше всички и за него никой не беше втора ръка човек. Съдеше за хората само по делата им. Беше скромен, аскетичен в бита си, не се интересуваше особено от удобствата, от това какво яде, какво ще облече.

Съсредоточен бе във вътрешния си свят и външните дразнители периферно му въздействаха. Беше отдаден на професията си. Винаги ме е респектирала професионалната му хигиена. Нито веднъж не каза лоша дума срещу свой колега, нито срещу актьор, нито срещу режисьор, не позволяваше и на другите в негово присъствие да го правят”, пише съпругата му поетесата Валентина Радинска в своя разтърсващ документален роман „Ние с Коко. Крикор Азарян отблизо”.

„На сцената трябва да сме почтени спрямо зрителя и да не лъжем, още повече, че всичко, което правим, е наужким. В тази игра ние сме пратеници на въображението в търсене на нещата отвъд видимото и живеем на сцената донякъде от детско любопитство, но най-вече примамени от неясния и будещ тревога и страх силует на истината. Всичко това не търпи претенциозност и лъжа”, казваше още проф. Азарян. И съветваше бъдещите театрали, че „тази игра става с взаимна любов и вяра. Колкото повече любов и вяра, толкова повече творческа лудост и радост от процеса. А за това са нужни артисти, емоционално възбудими и заразителни. Актьорството не е за темерути и дебелокожи.”

"Две неща са ме направили такъв, какъвто съм. Първо, че съм арменец и нося гена на един изстрадал народ без родина. И второ, че съм имал щастието да се родя в Пловдив”, казваше Крикор Азарян. Неслучайно бе наричан Мъдреца на българския театър.