11 септември 2001 г.: 17-те минути, които промениха Америка

17 минути - за толкова време можете да изгледате част от бейзболен мач, да изслушате първата страна на албума „Born to Run“ на Брус Спрингстийн - от „Thunder Road“ до „Backstreets“. А ако имате късмет и сигнална повреда не ви забави, можете да се качите на влак от нюйоркското метро от парка „Вашингтон Скуеър“ в посока север, да стигнете до Емпайър Стейт Билдинг и пак да ви останат няколко минути.

На 11 септември 2001 г. точно 17 минути изминават от момента, в който полет 11 на American Airlines се разбива в Северната кула на Световния търговски център в 8:46 ч., до мига, в който полет 175 на United Airlines се появява от дясната страна на милиони телевизионни екрани в 9:03 ч. и се врязва в Южната кула със скорост от близо 965 км/ч.

Посветил съм десетилетие на проучването на атентатите от 11 септември. Написах книга и безброй статии, създадох поредица от подкасти и изнесох стотици лекции за това как събитията от онзи ден завинаги промениха хода на историята на тази страна. С времето се убедих, че в онези 17 минути - по-точно 16 минути и 31 секунди - можем да видим края на една Америка и раждането на друга. Можем да проследим как изчезва невинният оптимизъм, определял американското общество през следвоенния XX век - оптимизмът на нация, която все още не знае какво е да бъде нападната и всяка сутрин да се събужда с мисълта, че това може да се случи отново.

Днес около 40% от населението на страната е твърде младо, за да помни събитията от 11 септември. От учебниците по история, документалните филми и музеите тези хора знаят, че нападението започва в 8:46 ч. И макар това да е точно, то не е напълно вярно. Докато споменът се превръща в история, разказът, който си повтаряме за 11 септември, все повече се определя от онова, което сме научили и в което сме се превърнали през изминалите години. Така постепенно се заличава представата какво е означавало да преживееш онзи ден в реално време.

Това, което рискуваме да изгубим - и което внимателният поглед към тези решаващи 17 минути може да ни припомни - е какво е означавало да бъдеш американец, преди изразът „11 септември“ изобщо да навлезе в езика ни. Защото за повечето американци, които помнят онази сутрин, нападението не започна в 8:46 ч. Тогава започна объркването.

Именно това объркване кара толкова много нюйоркчани, поели към Долен Манхатън, да спрат и да погледнат дима, издигащ се от Световния търговски център. Те наблюдават няколко минути, после свиват рамене и продължават по пътя си. Затова и когато националните сутрешни предавания започват да съобщават, че самолет - вероятно съвсем малък - се е ударил в Северната кула, всички - от телевизионните водещи и служителите в Белия дом до хората, които си наливат втора чаша кафе у дома - промърморват: „Колко странно“.

И затова през онези 17 минути почти никой в Америка не реагира така, сякаш преживява първия етап от огромно, координирано нападение. Само след миг то ще се превърне в най-смъртоносния терористичен акт в историята на страната, при който загиват повече американци, отколкото при нападението над Пърл Харбър или по време на десанта в Нормандия. Наблюдавахме объркано, без още да разбираме, че сме свидетели на един от големите повратни моменти в националната ни история. Просто тогава нямаше как да го знаем.

В Манхатън - най-близките до мястото служители на спешните служби, реагират спокойно и според установените процедури. Самолетна катастрофа в Световния търговски център със сигурност не е нещо обичайно. Но ако в Съединените щати има място, където самолет би могъл случайно да се блъсне във висока сграда, това несъмнено е Ню Йорк - градът на небостъргачите и град с три големи летища и най-натовареното въздушно пространство в страната.

Дори очевидците не изглеждат особено разтревожени. Питър Йохансен, директор „Операции“ на NY Waterway, се намира на борда на един от фериботите на компанията в пристанището на Ню Йорк. Той вижда как самолетът се разбива в кулата, но приема случилото се за навигационна грешка. В онзи момент не му се струва, че това събитие ще прекъсне всекидневния ритъм и работата на града - още по-малко, че в края на деня той ще координира масова евакуация по вода.

Всяка от кулите близнаци е огромна - извисява се на 110 етажа и почти 400 м в небето. Всеки етаж е с площ над 4000 кв. м, изпълнена с офиси, асансьори и стълбища. През първите четири минути след сблъсъка мнозина в Северната кула се обаждат на приятели и роднини извън сградата, за да разберат какво се случва.

Необходими са само няколко минути, за да обиколи новината за катастрофата страната и света. В 8:48 ч хеликоптерът на радиостанция WCBS 880, който следи трафика, излъчва първото съобщение в ефир. В 8:49 ч Associated Press разпространява първата си кратка новина. В същата минута CNN прекъсва рекламния блок толкова внезапно, че при връщането в ефир водещата все още разговаря с режисьорската апаратна. Рязкото „да“ е първата дума, която зрителите чуват, докато екранът се изпълва с кадри на димящата кула. Надписът гласи: „Извънредни новини: бедствие в Световния търговски център“.

Вече е 8:53 ч. На Америка, каквато я познаваме, ù остават само десет минути. Истината е, че през 2001 г. повечето американци не се замислят за тероризма, освен когато го срещат във филмите или в случайни репортажи и заглавия във вечерните новини. Тероризмът е сюжетен похват в трилърите, а не постоянен източник на тревога в търговските центрове, училищата и на обществените събития.

Затова, когато в 8:55 ч. президентът Джордж У. Буш разговаря по защитена телефонна линия за инцидента със съветника по националната сигурност Кондолиза Райс, двамата не споменават изрично тероризма. Те предимно „обсъждат колко странно е случилото се“, спомня си Райс, която се намира в Белия дом.

В този момент Буш е в Сарасота, Флорида, където му предстои среща с учители и ученици от начално училище в рамките на инициатива за насърчаване на четенето. След едноминутния разговор Райс затваря и успява да стигне навреме за срещата на екипа си в 9:00 ч.

В 8:59 ч. президентът Буш стои пред вратата на класната стая заедно с началника на кабинета си Анди Кард, когато към тях се приближава друг служител от президентския екип.

Както си спомня Кард, служителят казва: „Господине, изглежда, че двумоторен витлов самолет се е разбил в една от кулите на Световния търговски център.“ Не минава и секунда, преди директорът на училището да отвори вратата и президентът да влезе в стаята, където търпеливо го очакват 16 второкласници.

В 9,02 ч в предаването „Early Show“ на CBS Брайънт Гъмбъл разговаря в ефир с Тереза Рено. Тя работи в квартал Челси и от офиса ù се открива ясна гледка към първата кула. Рено обяснява какво е видяла малко след 8:46 ч. и описва случилото се зад прозореца ù през изминалите 17 минути. „Не видях какво го предизвика и дали е имало удар“, казва тя.

„Значи в този момент нямате никаква представа...“, започва Гъмбъл.

Тогава Рено го прекъсва. Гласът ù се извисява с цяла октава:
„О! Има още един - току-що се удари още един самолет. О, боже мой! Още един самолет се удари - в другата сграда. Влетя право в средата ù.“

Цялата страна ахва едновременно. Навсякъде американците стигат почти в един и същи миг до една и съща лавина от мисли: Това не е малък самолет. Това не е инцидент.

Объркването, смайването и недоумението от предходните 17 минути мигновено се превръщат в ново, ужасяващо прозрение - мисъл и усещане, които вероятно няма да напуснат напълно съзнанието на американците и през следващите 25 години.

Именно този миг и тази мисъл очертават границата между „преди“ и „след“.
Секунди по-късно във Флорида, още е 9,03 ч, когато научава Анди Кард и го изрича с думи. Президентът Буш чете „The Pet Goat“ заедно с учениците. Докато учителката моли децата да извадят книгите си, Кард пристъпва бързо напред и прошепва в ухото на президента:

„Втори самолет удари втората кула. Америка е нападната.“ 

Със съкращения от "Нешънъл Джиографик"