30 години след "Тянанмън" - просперитет и репресии в Китай

30 години след протестите на площад „Тянанмън“ икономиката на Китай се е извисила в световните рейтинги, но политическото потисничество в страната е по-сурово, отколкото биха очаквали мнозина, наблюдавали онези събития.

Стотици хиляди мюсюлмани са държани в превъзпитателни лагери без обвинения, студентски активисти са подложени на непрестанен тормоз, а дисидентски лидери са затворени или просто изчезнали.

Религиозните групи се сблъскват с още по-голям натиск, а мрежа за масово следене подкрепя система, която мнозина определят като тоталитарна. Това е далеч от надеждите на идеалистично настроените студенти демонстранти и е ниво на контрол, което значително превишава това, което мнозина са си представяли, че е възможно, дори след кървавото смазване на протестите от армията в нощта на 3 срещу 4 юни 1989 г.

Критици казват, че потушаването на демонстрациите на „Тянанмън“, довело до смъртта на стотици, може би хиляди хора, е насочило комунистическата партия към сегашния й курс на безмилостно потисничество, хвърляне в затвора по бързата процедура и честа употреба на насилие срещу противниците в името на „запазване на стабилността“.

„Случилото се на 4 юни промени посоката на китайската история“, каза Чжан Лифан, който през 1989 г. е бил изследовател в Китайската академия по социология. „Сюжетната линия, че Китай ще стане силен и нормален, ще се превърне в стабилна държава чрез процес на политически реформи, беше унищожена.“

Китайски служители редовно отговарят на въпросите за потисничеството, като посочват икономическия напредък, постигнат от Китай. През трите десетилетия след протестите Китай отбеляза възход, превръщайки се във втората по големина икономика в света, и напредва в редица области – от високоскоростните влакове до изкуствения интелект и мобилните комуникации от пето поколение.

Военноморският флот на Китай сега плава по целия свят, космическата му програма е изпратила шест мисии с екипажи, а неговите огромни презгранични инфраструктурни проекти разширяват влиянието му от Найроби до Холандия.

В политически план обаче държавата никога не е била по-потисническа. Ограниченията върху свободата на словото се разпростират отвъд публикуването в социалните медии, а долавянето на дори най-малката проява на неподчинение може да доведе до почти незабавен отговор от властите. Огромният апарат за вътрешна сигурност действа безнаказано, изтръгнати с принуда самопризнания се излъчват по държавната телевизия и се издават присъди по съвсем несериозни обвинения, включително „предизвикване на кавги“ и „подстрекаване към подривна дейност“.

Призивите дори за умерени реформи са нападани или просто пренебрегвани. Опит за въвеждане на демокрация на селско ниво преди години се провали, след като комунистическата партия отказа да отстъпи дори минимален контрол. Съвещателните органи на всички нива са пълни с партийни назначения, които гласуват както им се каже, а националното законодателно събрание е просто послушен чиновнически апарат, който преизбра президента и лидер на партията Си Цзинпин миналата година с 2970 на нула гласа.

Си, който е смятан за най-могъщия лидер на Китай от поколение, се възползва от възможността да промени конституцията и да премахне ограниченията върху президентските мандати, превръщайки се в пожизнен президент, ако реши. Предполага се, че в партията има множество борби за власт, но продължаващата кампания на Си срещу корупцията и заплахата от сурови присъди затвор обуздава неговите противници.

След смазването на протестите на „Тянанмън“ усилията за контрол върху дейностите на партията и корупцията чрез медиите и обществения надзор бяха загубени, каза Чжан. Настъпи ерата на новия партиен лидер Цзян Цзъмин, при когото икономиката се разрасна, но също така корупцията широко се разпространи, вярата в комунизма се изчерпа, а междуличностните отношения се въртяха изцяло около личната изгода, с което по същество беше сложен край на започнатото от насилствената, радикална културна революция почти 20 години преди това, каза той.

„В момента, в който правителството нареди на своята армия да стреля по собствения му народ, то загуби легитимността си“, каза някогашната демонстрантка Ровена Сяоцин Хъ, която е създала курс за „Тянанмън“ в Харвард и сега е член на Института за съвременни изследвания в Принстън.

„Разбира се, властимащите лесно могат да манипулират историята и да изкривяват нашата памет. Но този вид манипулиране и потискане на историята винаги води до изкривявания от всякакъв род – обществени, политически, психологически“, каза Хъ. „Наистина е невъзможно да се разбере днешен Китай, без да бъде разбрана пролетта на 1989 г.“

В изказване на регионален форум по отбраната в Сингапур в неделя китайският министър на отбраната Вей Фънхъ защити отговора на правителството към протестите, правейки обичайната връзка с развитието на Китай след 1989 г.

„Как може да казваме, че Китай не се е отнесъл подходящо към събитията на „Тянанмън“? Тези събития са приключени, те бяха политическо сътресение и централното правителство взе мерки за спиране на сътресението, а това е правилна политика“, каза Вей.

В редакционна статия в английското издание на официалния вестник на комунистическата партия „Хуанцю жибао“ се казваше, че „бунтът“ през 1989 г. е „имунизирал Китай срещу размирици“, и някогашните студентски водачи и чуждестранни политици бяха обвинени, че използват годишнината, за да нападат Китай. В статията не се споменаваше за суровите действия на армията, нито за последвалите репресии.

Предвид тази непреклонна официална линия надеждите за преоценка на смазването на протестите от 1989 г. изглеждат невероятно далечни, въпреки че сегашните лидери нямат каквато и да е пряка лична връзка с това решение. Междувременно преразглеждането на този епизод може да подкопае престижа и властта на партията сред по-младото поколение, което познава единствено сравнителното благополучие и не знае нищо или почти нищо за събитията през 1989 г.

Китай се опитва да сплотява обществото с призиви за патриотизъм и идеалите на комунистическата революция, довела комунистическата партия на власт през 1949 г., но неговата система от убеждения изглежда куха в сърцевината си. Ироничен обрат е, че комунистическата партия изглежда наистина смутена от младите хора, които продължават искрено да вярват в марксизма в Китай.

Суровите мерки срещу членовете на марксисткото студентско дружество на престижния Пекински университет са един от най-крайните примери за несигурността на режима и готовността му да потъпква основните човешки права. Учебното заведение, чийто секретар от комунистическата партия – най-висшият му ръководител, наскоро беше заменен от бивш началник на пекинското подразделение на националната разузнавателна служба, стоеше безучастно, докато агенти на службите за сигурност биеха, тормозеха и насилствено отстраняваха студенти, включили се в дейностите на клуба, включително стремежа към солидарност с работниците чрез присъединяване към тях на поточната линия.

„Мисля, че правителството е доста разтревожено да не би нова партида студентски активисти да организира масови демонстрации. Затова то толкова се безпокои от включването на студенти в протести“, каза изследователят на Китай Патрик Пун от „Амнести интернешънъл“ в Хонконг.

Разходите на Китай за вътрешна сигурност сега надвишават бюджета му за отбрана и представляват все по-голямо бреме за финансите в момент, когато има забавяне на икономиката – от двуцифрени стойности до едва 6,6 процента миналата година, което е най-ниското ниво от три десетилетия. Освен това 20 процента от бюджета за отбрана се изразходва за въоръжената полиция на Китай – силите за вътрешна сигурност.

В действие са обаче още инициативи, като системата за „обществен рейтинг“ за масово събиране на данни, при която се следи електронното, икономическото и общественото поведение на всеки гражданин и може да бъде ограничаван достъпът до всичко – от предложения за работа до влакови билети. Въпреки това Китай е доста надолу в световните класации за политическа стабилност и отсъствие на насилие, нареждайки се през 2017 г. зад държави като Шри Ланка, Гърция и Молдова. Броят на протестите, посочени като „масови произшествия“, възлиза на десетки хиляди годишно.

След като партията е затворила всички канали за организирана опозиция или дори призиви за вътрешнопартийна реформа, изследователят Чжан казва, че вижда само два сценария, при които Китай може да бъде способен да „преобърне преценката“ за „Тянанмън“. Единият би могъл да е във време на върховна икономическа и политическа увереност, което да предложи възможност за „изплащане на този исторически дълг“, каза той. Другият би могъл да е в случай на екзистенциална криза, когато режимът да „се хване за сламка“.

Възможността за първия вариант вече е отминала заради постоянната вътрешна борба за политическо влияние и упадъка на икономиката, отчасти в резултат на търговската война със САЩ, каза Чжан. До втория сценарий „още не се е стигнало“.

Въпреки пречките, които е предизвикало за китайската политическа реформа, смазването на протестите може да е оказало благотворно въздействие върху събития на други места, ускорявайки мирното падане на Берлинската стена същата година и разпадането на Съветския съюз скоро след това, каза Чжан.

„Следователно, макар китайският народ да не е спечелил от това, останалата част от света е усетила въздействието“, каза той.