Благотворителност в „Гъзът на България“

В бедна държава като нашата милосърдието не е жест, а обществено задължение

Коментар
19:00 - 15 Юни 2020
21857
Благотворителност в „Гъзът на България“

За първи път у нас музикално риалити беше спечелено не от симпатична дебеланка с 4 октави, или срамежлив гимназист с неизяснена сексуалност. С победата на застаряващия хипар Георги Шопов в „Гласът на България“ получихме такава златна история за аутсайдер, че документалисти като Майкъл Мур биха направили филм за „Оскар“. Надежда, вяра, емоция, драматизъм – имаме си всичко. И лъжичка горчива, нашенска селяния с андрешковската благотворителност на шампиона.

Иначе симпатичният варненец с глуповата искреност разказва, как докато гледал игрите на дъщеря си се сетил за хилядите болни и страдащи деца у нас и се врекъл пред Всевишния ако спечели риалитито, да им помогне. Е, помогна им – дари им не някой лев от 50-те бона от голямата награда, а... гипсовата статуетка.

Не ме разбирайте погрешно, не съм се огледал в незначителните хилядарки на този отруден баща. Радвам се на успеха му, той го заслужава. Притеснява ме, че жестът му е показателен за отношението у нас към милосърдността и състраданието. Даряването на стауетката е отлична метафора за това как обществото ни възприема само опаковката на тези фрази, но не и дълбокото им социално значение.

За мизерна държава като България филантропията не е просто добродетел или хуманно дело. Тя е жизнено необходима, за да може обществото да функционира нормално заради огромната икономическа ножица във финансовите възможности между ниските и високите слоеве на социалната стълбица. Шивачки в Доспат със 100 часова работна седмица за 500 лева и ритнитопковци от Кабо Верде на „Герена“ с по 30 000 евро на месец за обикаляне на дискотеките. Програмисти с по 7-8 хилядарки заплата, които пият вноса биричка в центъра на София и сервитьорки на Златните, които докарват 7-800 лева само ако спят с шефа. И зная как да завъртят дупетата.

Не, у нас благотворителността не трябва да е каприз на богатите или погалените от съдбата, тя е задължение, чрез което частната и индивидуалната инициатива да компенсират слабостта на институциите и да подкрепят оставените в шеста глуша здравни и социални каузи. С други думи, ако не си помогнем сами, има да чакаме 80:20, 60:40 и каквото друго съотношение се сетите, да ни измъкне от блатото.

Да, жестът на Георги е нелеп и грозноват, но той е отражение на това, което човекът е видял от онези, които наистина държат в ръцете си сериозни икономически лостове. Къде са даренията на Васил Божков, на Братя Бобокови, на Баневи, на Арабаджиеви, на Стайкови, на самия му продуцент Халваджиян дори? Показни инвестиции в изящно изкуство, изложби и банкети, Ода Жон и подобни арт маргинали – това са бенефициентите на родната парвенющина. А онези, които наистина отчаяно се нуждаят от някой лев – да го духат. За тях по една статуетка, да си я турят на печката, че бездруго нямат какво да сложат на котлона.