ДРАМА! Хора, помогнете, от 20 години търся мама!
Даниела Димитрова не се отказва да открие биологичните си родители
Историята на Даниела започва през 1973 година във Велико Търново на 3 октомври. Това е датата, която е вписана в удостоверението й за раждане шест месеца по-късно, когато е осиновена. Преди осиновяването неин първи дом е Домът за деца в Дебелец. Биологичната й майка Христина решава да я кръсти Десислава, след което подписва декларацията за отказ от дете и си тръгва. И така започва животът на Десислава Христинова, пише „Борба”.
Оставя неясно защо името й вече е Даниела Димитрова. "Осиновена съм в Ловеч, търся биологичния си произход от 20 години, като съм пробвала всичко. През 2005 година бях гост в „Искрено и лично”, но за жалост, обаче и това не доведе до кой знае какво”.
Как се търси биологичен произход в продължение на толкова много години и защо? Родена във Велико Търново, осиновена от Дебелец, с ново име и нов шанс за по-добър живот, Даниела попада в семейството на мама Мия и тате Оги, както ги нарича. Женени от 8 години, те посрещат бебето в дома си с много радост и трепет. Това, за жалост, не продължава дълго. Бащата, най-милият и грижовен човек, започва да става все по-тъжен с всеки изминал ден, задружното семейство вече не е чак толкова задружно. Алкохолът често вади на показ потиснатите мисли „за чуждото дете”, които татко нощем повтаря на мама…
„Спомням си погледа му всеки път, когато някоя колежка му кажеше, че съм му одрала кожата. Горчивина, това е точната дума. Разведоха се, когато бях на 11. Аз останах с майка ми, тя се омъжи повторно и роди момиченце. Баща ми ме е търсил няколко пъти, след това винаги ставаха скандали. Плачех много, а накрая той просто спря да общува с мен. През годините опитвах да поддържам връзка с него. После пак плачех… Той вече е покойник. Преди три години му откриха рак. Потърси ме, искаше да го водя по болници.
Помогнах с каквото мога, но после видях, че съм излишна. Той беше просто уплашен, нямаше наистина нужда от мен. Беше обещал имотите си на племенника си, който мило ми обясни, че аз съм чужда, а той му е по роднина. Не било моя работа, те щели да се оправят, както досега. Така и стана – оправиха се. Не отидох на погребението. Плаках дни наред. Обичах го, но той…, той нямаше нужда от любовта ми. „Защо го взехме това детенце?”, питаше често майка ми…”
Майка й починала преди 10 години, но след като се омъжила повторно, за Даниела настъпили тежки години. Не казва, че доведеният й баща е лош човек, а че годините били лоши. Предпочитала да има мир, затова търпяла всичко. Привързала се към бебето, нейната малка сестричка. А и много обичала майка си. Достатъчно голяма да осъзнае, че разводът на родителите й е бил тежък, Дани избира да се радва за щастието на майка си. Нищо, че вече знаела, че не я е родила тя. Обичала я е, гледала я е, това е най-важното.
„Майка ми работеше в завод. Един ден се забави и се наложи да почакам. Стоях пред вратата, а в съседната стая беше художникът на завода. Извика ме да седна при него, да не чакам навън. Не съм сигурна, бях още дете, но мисля, че беше пиян. Нарисува ми портрет, ей така, набързо. Говорихме си някакви неща и после каза: „Ти нали знаеш, че не си тяхна. На майка си и баща си, те са те взели”. Не казах нищо, просто грабнах портрета и избягах…”
Не казала нищо и на родителите си. Обмисляла нещата и започнала да разбира защо баща й използва „странната дума вечер”, като си пийне повече. Знаела, че означава нещо лошо, но не била сигурна какво. Вече разбрала. Години по-късно се осмелила и да попита. Заявила, че иска да открие своя биологичен произход. Тогава й разказали историята…
„Осиновена съм от Дебелец. Родителите ми не можели да имат деца. Моята майка осиновителка е живяла в Дома за девойки във Велико Търново. Една от преподавателките в Дома е имала съпруг лекар, който е съдействал за моето осиновяване. Мисля, че името е доктор Петков, но не съм сигурна. Биологичната ми майка била студентка в Търново, внучка на преподавател в университет. Не съм сигурна дали това е така, или са просто истории за замазване на очите на осиновителите. Биологичният ми баща бил художник, а може би и студент по изобразително изкуство…”
За тези двадесет години от разговора между нея и осиновителката й по темата Даниела прави редица опити да получи информация за биологичните си родители. В последните години използва активно интернет като връзка с други осиновени, обменяйки идеи и опит за начинанията в общата им кауза.
„Много хора откриха роднините си, аз все още не съм, но няма да се откажа, а и вече не мога. На 45 години се разболях сериозно. За кратко време обиколих доста болници и навсякъде се повтаряше и въпросът за наследствената обремененост. Аз, разбира се, не знам нищо. Заболяването ми е на опорно-двигателния апарат. Високото ниво на тревожност премина в тежка депресия, която също била биологично предразположена.”
Всичко това мотивира Даниела да възобнови търсенето – в името на здравето си, в името на правото си на информация, което в България липсва, както и в това на детето си. След писмени молби до кмета на Ловеч и стандартен отказ, цитиращ член 105 от СК (Тайната на осиновяването), тя успява да извади препис от първичния си акт за раждане (този отпреди осиновяването), в който липсва нещо съществено – номер на делото за осиновяване. При липса на номер и вече починали осиновители тя не може да открие повече информация.
„Извадих си препис от оригиналния акт за раждане – няма номер на делото. И се чудя защо трябва да е толкова сложно. В останалите европейски държави всеки, навършил 18 години, има право на достъп до такава информация. Каква е тази велика тайна на осиновяването в XXI век? Пробвала съм много неща през годините, но с липса на номер на делото (който в повечето случаи фигурира в документа) ми остана само да платя на някого, което съм и готова да направя” – казва с леко иронична усмивка Даниела.
„Винаги ще се надявам някой да се свърже с мен, някой да разпознае историята ми, да разпознае мен. В общността, в която членувам, много хора се страхуват да разкажат за себе си. Много хора ги е и срам. Но аз не виждам причина за това. Редно е да се дава гласност на тези неща, само така ще успеем да счупим оковите на старите порядки и ще докажем, че сме европейска държава! Имам син, който е на двадесет години. Искам за него нещата да са други, да знае биологичните си корени и от моя страна. Смятам, че това е важно за всеки човек.”
И докато чака промяната в Семейния кодекс, която да докаже, че България е наистина европейска държава, Даниела се надява да продължава да „крепи” здравословното си състояние и все някога да разбере чии гени носи в себе си…