Дубровнишката колония в София през XV-XVI век

Каква е историята на дубровнишката колония в София през XV-XVI век разказва интересна статия на сп. „Наша родина”, брой 8 от юли 1980-а. LUPA представя пълния текст без редакторска намеса.

Почти всички пътеписи на пътешественици и посланичества, изпращани от западните владетели до Високата Порта през последните десетилетия на XV и през XV1 в., отбелязват София като един от централните пунктове на международния път от Средна Европа за Цариград и дават описания на града. София била многолюдна, красиво разположена на плодородно поле сред ниви, ливади, пасища и гори, разпростряна нашироко със своите ниски дървени къщи между зеленината на градини и лозя, над които се издигали блестящите кубета ма кервансараи и безистени и стройните минарета на джамии.

От наблюдателния поглед на европейците, дори на тези, които се спирали само за ден-два, не убягвали търговското оживление в София, многобройните шумни базари и чаршии, където местни и чуждестранни занаятчии и търговци изработвали и продавали най-разнообразни и висококачествени изделия и стоки. Някои от тях, като тънките сукна и шаяци, ямурлуците и конските сбруи, както и добре обработените бели или оцветени в черно, червено и жълто кози кожи - кордовани (прочутите булгарини), създавали слава на града.

Повечето от миналите през София в XVI в. немски, италиански и френски автори на пътеписи изтъкват многочислеността и богатството на установилите се тук дубровничани. В течение на векове поданиците на далматинската република Дубровник (Рагуза) вземали дейно участие в градския живот.

И досега запазилият сред свежата зеленина на палми и цитрусови дървета своята старинна прелест - масивността на средновековните крепостни стени, изящната ренесансова архитектура на дворци и църкви, блясъка на белокаменната настилка на централната улица „Страдун” и прохладата на тесните стръмни улички - Дубровник се намира в живописната, но скалиста южна част на източноадриатическия бряг. Неговите дълбоки заливи със сигурни пристанища още от старо време били свързани чрез удобна пътна мрежа с вътрешността на полуострова. Ограниченият и неплодороден хинтерланд, който не позволявал разгръщане на земеделие и животновъдство от една страна, а от друга - благоприятното географско положение на кръстовище на сухоземните и морски пътища между Средиземноморието и Леванта, определили решаващата роля на търговията и мореплаването в развитието на Дубровнишката република.

Още при стъпването на османските турци на полуострова горчивият опит от векове чужда зависимост накарал Дубровник да осъзнае опасността, грозяща неговото съществуване. Заставена през 1458 г. да плаща на султана 1500 дуката ежегоден данък (харач), който многократно бил увеличаван, докато през 1481 г.

стигнал 12 500 дуката, републиката фактически признала васалната си зависимост от османските султани. С постоянни компромиси, гъвкава дипломатичност и щедри подаръци тя успяла да спечели благоволението на новите господари на Балканите. В течение на повече от две столетия, въпреки многобройните конфликти, стигащи до разрив с Портата, Дубровник съумял не само да извоюва, но и да разшири и запази получените от султаните права и привилегии. Пред най-облагодетелствуваните чужденци в османската държава - дубровничаните, се разкрили възможности за неограничени печалби. Поданиците на далматинската република получили достъп до пазарите на обширната империя и станали главните посредници в стокообмена между богатите на суровини балкански земи и средиземноморските манифактурни центрове.

В дубровнишката търговия нашата страна заемала важно място. Още през средновековието, заедно с генуезци и венецианци, дубровничани изнасяли прочутите на западните пазари български восък, жито и кожи. София като кръстовище на важни пътища, център на богат район с развито селскостопанско производство и град с големи консумативни възможности, отрано привлякла вниманието на дубровнишките търговци. Изглежда, че вече през XIV в. в София, както и в Търново и Видин се установили отделни граждани на републиката. Както съобщава К.Иречек, през 1376 г. тук търгувал дубровничанинът Базилио де Базело.

След османското завоевание докъм 1450-1460 г. стокообменът в българските земи замрял - има само единични сведения за дейността на дубровничани у нас през първата половина на XV век. Едва с нормализирането на икономическия живот в империята и с установяването на политически и търговски връзки между Дубровник и Портата дубровнишката търговия в страната се възобновила и София става един от главните й центрове на полуострова. Тук търговците високо ценели редовния приток на внушителни количества висококачествени и търсени на Запад кожи, вълна и восък, с които се славела областта, както и сигурния пласмент на внасяната от тях манифактура. За предпочитанието на дубровничани към София имало значение и обстоятелството, че тя била резиденция на бейлербея на провинция Румелия и тукашната администрация гарантирала на чужденците известна лична и имуществена сигурност. Всички тези благоприятни предпоставки повлияли за активното участие на дубровничаните в съживяването на търговско-занаятчийската дейност в града през 80-те години на XV в. и за интензивността на неговия стопански живот през XVI в.

През последните десетилетия на XV в. в София вече били настанени няколко десетки дубровничани-занаятчии и търговци със своите чираци и слуги. В живота на постоянно растящата дубровнишка общност и в градската икономика видно място заемали представителите на старите благороднически родове Буничи, Соркочевичи, Чревичи, Гучетичи, Растичи, Гундуличи и други и на семействата от непатрициански произход Добрасиио-вичи, Джурашевичи, Браутовичи, Бицичи, Радалиевичи и други, чиято предприемчивост и търговски опит ги издигнали сред изтъкнатите членове на софийската колония. За цели фамилии търговията в българските земи и по-специално в София станала традиция в техния делови живот и основа за материалното им преуспяване.

Още в началния период на своето усядане в София дубровничани станали притежатели на къщи, дюкяни, работилници и стопански постройки в чертите на града, както и на градини и лозя в близката му околност. Това показва фактическото право на поданиците на републиката да имат недвижима собственост в османската империя. От друга страна, липсата на ограничения за размера и стойността на имотите, свободното им наемане, прехвърляне, покупко-продажба и завещаване сочи, че те спадали към т.нар. мюлкове, т.е., към категорията на поземлените владения в пълна частна собственост. Фактът, че София била българският град с най-многобройни и ценни дубровнишки имоти, говори за бурния растеж на водещата търговска колония в страната, за материалните възможности на нейните членове и за все по-голямата им делова сигурност.

Значителен брой дубровнишки дюкяни и къщи имало в градската част, сега ограничена от Партийния дом, хотел „Балкан”, ЦУМ и прилежащите им здания. Така встрани на изчезналия пасаж „Св.Никола”, от лявата страна на някогашната ул. „Търговска” по посока към единствената запазена и досега при Централната баня Баня баши джамия, се издигал Безистенът. Той бил каменна правоъгълна сграда с търговско предназначение, покрита с оловни кубета и със засводен централен проход, от двете страни на който се редяли дюкянчета. Безистенът спадал към вакъфа на богатия Яхя паша - притежател на обширни терени в центъра на София, и носел неговото име. Както отбелязва К.Иречек, през 1504 г. вече 17 търговци от Дубровник там държали дюкяни, пълни със скъли стоки за над 287 000 аспри (около 6500 златни дуката) - една внушителна за времето сума, както личи от оценката при конфискацията им, последвала поради неизплатените дългове на дубровничаните към висш турски сановник.

И в съседство с Безистена редица поданици на републиката притежавали големи дюкяни и занаятчийски работилници, също построени на земя на Яхя паша. Поради това правото на собственост се простирало само върху сградите, а за терена се плащал наем на наследниците на пашата.

От другата страна на улицата, срещу Безистена, се извисявала друга, още по-голяма двуетажна сграда с оловни кубета - т. нар. Чохаджийски хан, където отсядали търговците на сукна /чохи/, предимно дубровничани. Дебели каменни стени с две масивни срещуположни врати защищавали широкия вътрешен двор, заобиколен от приземни дюкяни и от просторни засводени чардаци на горния етаж, към които гледали стаите за пътници.

Като съобщава за направените при строежа на Министерството на тежката промишленост разкопки, проф. Ст. Михайлов споменава за намерената в подземията на хана заровена торба с 4 кг сребърни монети. Наличието на голям брой монети от Западна и Средна Европа той свързва с оживената дейност на търговците на Дубровник в страната.

Все пo-честото отбелязване на дубровнишки къщи и дюкяни, намиращи се до „Безистена”, или „в софийската чаршия” показва, че въпреки високата цена на недвижимите имоти тук и плащания за земята наем дубровничани имали предпочитание към тази оживена търговска част на града. Показателен е фактът, че през 1549 г., когато тримата братя Растичи закупили дюкян за немалката сума 10 000 аспри, в договора изрично е споменато, че имотът е разположен „до ъгъла на Безистена, под дубровнишката чаршия”. Явно, че така започнала да се нарича ако не цялата, то поне тази част от софийската чаршия, където били съсредоточени многобройните вече дубровнишки дюкяни.

И в района на тогавашната митрополия (несъществуващата днес църква „Св. Марина”, която се намирала на ул. „Цар Калоян”), както и в съседство с изглежда не твърде отдалечената от нея дубровнишка Францисканска църква, немалко дубровничани притежавали къщи с дюкяни и работилници, с градини и стопански пристройки (хамбари, яхъри и пр.). Някои от сградите били строени от самите дубровничани. Между тях бил и бръснарят, а впоследствие крупен търговец Франческо Маркович. През 1522 г. той завещал на сина си новопостроена от него голяма и масивна къща с хамбар, оценена за 50 000 аспри, други къщи и дюкяни за около 15 000 аспри, които пак той строил, както и занаятчийски работилници и други имоти, разположени в центъра на стара София.

Към средата на XVI в. дубровничани се ориентирали към покупка на имоти в близост е новопостроения голям, красив и много посещаван кервансарай на Коджа Мехмед паша. Кервансараят се намирал на мястото на 6-о училище „Граф Игнатиев” срещу едноименните медресе и джамия (впоследствие „Черната джамия”, сега църквата „Св.Седмочисленици”). Сградата била каменна, двуетажна, покрита с олово. Пространният вътрешен двор с фонтан бил заобиколен от хубаво издялани стълбове, които поддържали втория етаж с неговите засводени открити галерии и удобни стаи за пътници. В кервансарая намирали подслон западноевропейски посланичества и пътешественици като К. Зено, свитите на Д. Унгнад и П. Контарини, М. Безолт, Р. Лубенау и др. И в тази оживена част на града имотите стрували скъпо, макар че правото на собственост се простирало върху сградите, а за земята се плащал наем на собствениците - турци. Така в съседство с кервансарая през 1546 г. дубровнишко съдружие купило от сънародник неголеми къща и дюкян за 16 000 аспри с ежемесечен наем за земята от 10 аспри.

В околностите на София – Коньовица, Корубаглар и др., дубровничани притежавали градини и лозя. Според документ от 1584 г. Петър Налешкович освен къща и дюкян в града имал и лозя извън него за 1320 дуката. Лозе с кьошк в Коньовица притежавал и крупният търговец от последните десетилетия на XV I век Бенедето Растич (Рести). Извън тогавашна София, край Перловската река и зад старите казарми на 1-ви пехотен полк, се намирали и дубровнишките, т.нар. „латински” гробища, закупени през 1516 г. със завещани от член на колонията средства.

С нарастването на размера и стойността на дубровнишката недвижими собственост в София през XVІ в. се наблюдава и засилване на диференциацията сред членовете на колонията. Докато дребните занаятчии, търговските агенти, чираците и слугите обикновено не притежавали недвижима собственост и живеели скромно под наем или при своите господари, в ръцете на известните благороднически фамилии и на забогателите търговци от непратрициански произход се съсредоточили скъпи имоти в София и околността. Многобройни и ценни къщи, дюкяни и работилници имали и отделни търговски съдружия. Както личи от пътеписите на К. Шепер, Я. Бетцек, от пътеописанието на Д. Унгнадовото посланичество, от сведенията на Ст. Герлах и С. Швайгер, от пътния дневник на П. Контариновото пратеничество и др., нерядко в просторните и сравнително комфортно наредени жилища на заможни дубровничани отсядали западноевропейските посланичества до Портата и отделни пътешественици.

Обилни са изворите, които разкриват голямото участие на дубровнишката колония в София в занаятчийското производство и в търговския обмен на града. Още през последните десетилетия на XV в. тук се заселили значителен брой занаятчии от Дубровник. Най-многочислени били тези, които упражнявали занаяти, свързани с производството на облекло (шивачи, шапкари, обущари, кожари и др.) и на платове (вълнари, тъкачи и др.). Немалобройни били и дубровнишките бръснари, които извършвали и някои елементарни зъболекарски и хирургични интервенции. Художествените занаяти били представени от известен брой златари.

Със своите чираци и калфи дубровнишките занаятчии произвеждали от местни и вносни материали най-разнообразни и висококачествени изделия, съобразени с материалните възможности и с изискванията на софийското население, и намирали отличен пласмент. От друга страна, със своя богат асортимент и майсторска изработка, в която умело се преплитали далматинската традиция с италиански и източни влияния, тези изделия формирали вкуса на купувачите и стимулирали българското занаятчийско производство. За неговото развитие немалко значение имали и уменията, придобити от редица млади българи при чиракуването им в дубровнишките работилници.

В няколко описа на стоки на дубровнишки търговци в София, датиращи от 1522, 1534, 1542, 1546 и 1548 г., се отбелязват изработени на място или внесени от Дубровник занаятчийски произведения. Всред тях преобладава готовото облекло, докато изделията на художествените занаяти се срещат сравнително рядко поради ограничения им пласмент, и то предимно между представителите на османската върхушка.

Най-разнообразни по предназначение, фасон и материал са готовите дрехи - долами, минтени, фереджета, шалвари, фустани, чорапи и др., както и части от тях като яки, ръкави и пр. Някои от дрехите били изработени от по-груби английски и френски вълнени платове, а други - от копринени тъкани в ярки или нежни цветове: дамаски, атлази, брокати, кадифета от Италия и Изтока. Скъпите горни дрехи нерядко били подплатени с дивечови кожи. Много дрехи са изрично означени като „български”. Споменатите „женски български дрехи”, „женски български фусти”, „български, долами”, „големи български фереджета” и др., изработени от по-плътни вълнени материи, явно имали типична кройка и били предназначени за българското население.

Броят на съсредоточилите се тук през 80-те години на XVI век богати и предприемчиви дубровнишки търговци надхвърлял 150 души. В София - най-крупната вносно-износна база на дубровнишката керванска търговия в българските земи - имало всички условия за разгръщането на оживен широкообхватен и доходоносен стокообмен. Оттук за Дубровник, а оттам за Италия редовно отпътували транспорти от стотици товарни коне с висококачествени суровини от богатата софийска област. Често, понякога няколко пъти месечно при благоприятно време, пристигали кервани със скъпи дубровнишки и западни стоки, главно манифактура. Дюкяните на дубровничани изобилствували с вълнени и копринени платове, които многочислената търговска флота на Дубровник, конкурираща тази на Венеция, пренасяла от средиземноморските пристанища и дори от по-далеч.

Всред вносните тъкани преобладавали произведените в италианските манифактурни центрове Флоренция, Венеция, Мантуа, Сиена, Верона, Анкона, Месина и др. Особено търсени били флорентинските сопрамани в червено, светлозелено и лилаво и венецианските алени и кърмъзени дамаски и атлази. Между местните жители добър пазар намирали и внасяните от Англия по-груби и остри вълнени платове „карисеи” и „лондрини”, както и произвежданите в Дубровник сукна. През първата половина на XVІ в. в София можело да се купят и качествени вълнени платове, тъкани във френските градове Перпинян и Каркасон и изнасяни с дубровнишки кораби от Марсилия.

Макар и значителни, печалбите на дубровничани от търговията с манифактурни стоки не можели да се сравняват със сумите от износа и пласмента на суровини от българските земи на италианските пазари. Софийско станало известна суровинна база главно поради производството на кожи с високо качество. Особено ценени в Дубровник и в Италия (Венеция, Анкона, Флоренция, в Сицилия и на панаирите в Ланчано и Реканати) били софийските кордовани. Всеизвестни били оцветените кордовани и т.нар. асмани - големи и плътни кожи от млади животни.

За обема на износа на кордовани от София са достатъчно показателни две сведения. Само за две години (1539-1540 г.) дубровнишко съдружие изнесло за сметка на известните венециански търговци Дори и Палавичини 142 товара и други 19 719 черни и червени кордовани, от продажбата на които била реализирана чиста печалба от няколко хиляди златни дуката. За малко повече от година (от май 1575 до юни 1576 г.) един дубровнишки търговец в София изпратил през родния си град за Италия 21 987 бели, черни и червени софийски кордовани, над 1200 асмани и неуточнено количество волски кожи. Освен кордовани от Софийско дубровничани изнасяли десетки хиляди говежди кожи и хиляди килограми восък и вълна за западните тържища.

Несъмнено търговско-занаятчийската дейност на дубровнишката колония в София към края на XV и особено през XVI в. заема важно място в икономиката на града. Тя съдействувала за развитието на стоково-паричнита отношения и за ръста на производителните сили, като насочвала отделни отрасли на селскостопанското производство в Софийско с оглед на пазарната конюнктура на Запад.