Един призрак броди из телевизията, призракът на Хачо Бояджиев

Коментар
20:00 - 03 Януари 2022
12191
Един призрак броди из телевизията, призракът на Хачо Бояджиев

Вече близо 25 века всички учени вървят по прокараната от Аристотел пътека, всички военачалници мечтаят да са Александър Македонски, всички футболисти – Пеле и всички писатели – Шекспир. Хубаво е някой да остави ярка следа в работата си и да си спечели безброй последователи, ама понякога е нелепо. Като например в българския телевизионен ефир, който явно никога няма да постигне своя екзорсизъм за палавия дух на Хачо Бояджиев.

Великият халтураджия ни напусна точно преди десетилетие, но изпипаният му до съвършенство стремеж да превръща наивната драматургия в пародия на примитивните човешки нрави явно няма никаква алтернатива. Каквото и да правят и струват модерните ни продуценти и режисьори, неминуемо се връщат към еснафските шегички на Хачо, издигат в култ дребния ситуационен абсурдизъм и доказват абсолютната си творческа скопеност.

Разбирам, че Бояджиев е икона на перфекционизма и хумористичната хипербола, обаче стига толкова! И Чарли Чаплин беше гений, но учениците му не обикалят екрана с мустачки, бомбе, огромни обувки и бастунче до днес. Докато родното телевизионно програмиране е замръзнало здраво нейде в ледниковия период на Леда Милева. Вярно, изпълнителите се менят, вместо Калоянчев имаме Любо Нейков, вместо Татяна Лолова – Милица Гладнишка.

Сигурно си спомняте стария виц за работника във фабриката за самовари в Ижевск. Все крадял части да си сглоби самовар вкъщи, но както и да ги комбинирал, излизал автомат „Калашников“. И в нашия ефир е така – каквото и да излезе на екрана, в крайна сметка се оказва, че гледаме или „Криворазбраната цивилизация“, или „Зех тъ, Радке“. Само дето костюмите са станали китайски и камерите – дигитални.

Посрещнахме 2022-а година така, както изпратихме 1983-а – с поглед, вперен в светлото бъдеще и в телевизорите, където от половин век се вихрят едни и същи представители на провинциалния догматизъм. Да беше въпрос само на носталгия – да оправдаеш някак претоплените манджи по БНТ, Нова и Би Ти Ви. В крайна сметка спомените по Бай-Тошево време продават кренвирши, та една телевизионна програма ли няма да направят хит? Тук обаче проблемът е много по-дълбок и съвсем не се изчерпва с изтърканите скечове и естетиката на Хачо.

Очевиден факт е, че културата ни е заседнала здраво като „Вера Су“ в безумен цикъл на повторения, римейкове и автоплагиатство. Едва ли можем да си обясним тази жалка назадничавост единствено с всеобщия процес на технологичното оскотяване – тик-ток, Мета, компютърни игри и подкастове на цицорести старлетки. Истинската ни драма е в липсата на истински идеолози на родната съвременност. В дни, в които големите мислители на нацията са Харалан Александров, Андрей Райчев и Цветеслава Гълъбова няма как да не се връщаме към стари шаблони и лозунги, които често са неадекватни и не отговарят на ситуацията и дори на елементарните потребности на съвременния човек.

Абсурдно е да търсим творческа енергия у нация, която няма обществена енергия. Тъпите телевизионни скечове са само върхът на айсберга, а духът на Хачо нека си шета. Имаме много по-страшни призраци за гонене. Докато си гледаме телевизионната щръклица.