Фен на Ливърпул пише първата британска биография на Юрген Клоп

„Клоп“ от Антъни Куин вече може да бъде открита и на български език. 30-годишната мечта на милиони фенове се сбъдна през лятото на 2020 г. – Ливърпул успя да завоюва шампионската титла в английската Висша лига, като в този момент тимът бе и актуалният носител на трофея в Шампионската лига.

Всичко това се случва пет години, след като германецът Юрген Клоп пое кормилото на отбора и го поведе към световната слава, печелейки любовта на журналисти, почитатели и дори съперници.

„Своебразно обяснение в любов“ е и книгата на Антъни Куин – „Клоп“, в която един истински фен създава нестандартна биография на човека, чиято репутация расте всеки ден. Българското издание излиза в превод на Христо Димитров и е под спортната редакция на журналиста Христо Раянов – и двамата горещи фенове на мърсисайдците.

В книгата са проследени не само стъпките на Нормалния от малкото градче в Югозападна Германия Глатен през опитите му като играч, назначаването му за треньор на Майнц, разбуждането на заспалия отбор Боросия Дортмунд до най-значимото предизвикателство – назначаването му като мениджър на легендарния Ливърпул,
дремещ със спомена за своите години на доминация на Острова.

Разказът на Антъни Куин се простира чак до историческата победа на отбора през юни 2020 г. и създава искрен и неподправен спортен летопис на една объркана и осеяна със страхове и надежди година, преминала под знака на световната пандемия от COVID-19.

В биографията „Клоп“ читателят ще открие не само невероятната историята на може би най-харесвания футболен треньор в модерния спорт, не само автентичен портрет на британския шампионат през последния половин век, но и „обяснение в любов“ към Негово Величество Футбола и една от неговите столици - Ливърпул. Такова, каквото само един истински фен може да напише.

Из „Клоп“ от Антъни Куин

Спомняте ли си как сте се чувствали около 19:30 на 7 май 2019 г., докато сте се настанявали за реванша на полуфинала? Аз го гледах в бар в Блумсбъри с по-малкия ми брат и един приятел, както правехме цял сезон. Всички бяхме развълнувани, но не бяхме оптимисти – нямаше какво да се залъгваме, колкото и да ни се искаше.
Барса беше твърде добър да си позволи да изтърве аванс от 3:0, а и твърде дисциплиниран след ужаса от 2018 г., когато Рома навакса изоставане от 1:4 и ги изхвърли на четвъртфинал в Шампионската лига. Надали щеше да допусне отново същата грешка. Някои от феновете на Пуул твърдят, че „винаги сме знаели, че можем да го направим“, но дори най-дивите оптимисти сред познатите ми не се доверяваха на шансовете ни. Но пък
гладиаторският рев от трибуните на „Анфийлд“ при излизането на отборите ни накара да се зачудим...

Ливърпул или ще влезе в историята, или ще падне съкрушен, въпросът е на живот и смърт“, обяви Дарън Флечър по Би Ти Спортс в абсурдно грандиозно начало (пък и репликата направо крещеше „тази съм си я написал предварително“), но коментарът му след това беше на нивото на двубоя – той записа добър мач. (Година по-късно найважните моменти от мача бяха гледани 12 милиона пъти, половината от тях са моя заслуга.)

Добре се справи и партньорът му Стив Макманамън, чието наперено самомнение и постфактум усещане за непогрешимост обикновено ме дразнят.

Тази вечер и той уцели верния тон.

Новините около състава не бяха обнадеждаващи. Фирмино и Салах бяха пострадали в боя. Дивок Ориги, който беше вкарал късно победно попадение срещу Нюкясъл през уикенда, е трудолюбив работен кон, но надали е от класата на контузените си колеги. Нямах особено доверие в него, че ще успее да се справи с отбрана като тази на Барселона. Ха! Ах, ти, невернико!

Дивок вкара първия ни гол в седмата минута при добавка, след като Тер Щеген изби неумело шут на Хендерсън и от този момент насетне делириумът започна да обзема всички ни.

Когато Робъртсън дръзко разроши косата на Меси след сблъсък за топката, за момент изпаднах в паника – момчето е пренавито, ще го изгонят. Физиономията на Меси беше красноречива – сякаш някой току-що беше изстискал два лимона в сангрията му.

Не си мислете, че Барса изведнъж се смръзна. През онази нощ те имаха лъвския пай от притежанието на топката (57:43 процента) и дори да не бяха на нивото си, изглеждаха способни да се върнат внезапно в мача. През първото полувреме Алисон трябваше да е като пружинка, за да спаси нисък шут на Меси, още един на Коутиньо и да откаже Жорди Алба един на един след брилянтно извеждане на Меси.

Постоянно ни напомняха, че ако те вкарат един гол, на нас ще ни трябват пет. Меси изглеждаше напълно способен да го направи, колкото и инертни да бяха съотборниците му, и щях да получа инфаркт в началото на второто полувреме, когато изведе Суарес.

Обикновено бих се радвал да се разпише, но вероятно дори той беше се поддал на напрежението и стреля слабо в Алисон. Суарес, който цяла нощ беше освиркван от феновете, ни помогна, без да ще, понеже след негово нарушение Клоп беше принуден на полувремето да замени Робъртсън с Джини Вайналдум...

След такива мачове често се говори, че единият отбор „искал победата повече“. Не съм убеден, че Барселона я искаше по-малко от нас, разликата дойде от това, че ние играхме така, сякаш се нуждаехме повече от нея.

Бяхме малко по-концентрирани и малко по-бързи – Клоп беше запалил искрата в момчетата си. В 54-ата минута Трент Александър-Арнолд се озова дълбоко в полето на противника и насочи слаб удар с глава на пътя на Ракитич. Той веднага я пусна вляво, но вместо да се върне, Александър-Арнолд я отне от Алба в еманация на Гегенпресинг и пусна ниско центриране към нахлуващия Вайналдум.

Той стреля, Тер Щеген протегна ръка, но топката се отби за 2:0. Две минути по-късно неефективният до момента Шакири получи пас вляво от Милнър и прати фалцово центриране към Вайналдум, който защити репутацията си на играч на мача и го отклони покрай статичния вратар. („Вайналдум – О, ТОВА Е ТРЕТИ ГОЛ! ЛИВЪРПУЛ НАВАКСА ИЗОСТАВАНЕТО!“, изрева Флеч.

На повторението Макманамън се обади: „На Барселона май не им харесва, а?“, като не съм сигурен дали въпросът беше риторичен.) Но беше вярно.

Барселона трепереше като желе на вятър и беше на крачка от сгромолясването. Щом камерата се спреше на неутешимия Коутиньо, все си мислех: „О, Фил, този път наистина избра грешния кон“.

Усещахме, че се задава още един гол, вероятно в добавеното време. Никой обаче не можеше да предвиди как точно ще падне, тъй като ни чакаше нещо невиждано. Гледал съм четвъртото ни попадение толкова много пъти, че би трябвало да ми е писнало, но всеки път оставам запленен от прекрасната му дързост, от неизказаната му безочливост.

Получихме корнер, Трент заложи топката, отдръпна се, спря, видя, че Ориги дебне на ръба на вратарското поле и почти от крачка прати топката силно към него. Едно е да забележиш, че отбраната на Барселона дреме, съвсем друго е да намериш съотборник в точния момент с безупречна прецизност. Ориги трябваше да нагласи тялото си спрямо остро идващото подаване и да го отклони в мрежата. Има и нещо друго: за разлика от повечето нападатели той не се втурна да празнува с дива радост, а само размаха пръст равнодушно, сякаш да каже: „Добре, вкарах, какво толкова?“

Настана ад. По-късно се видя, че Клоп е пропуснал момента, понеже е бил с гръб към ситуацията, но дори ние, които гледахме, едва вярвахме. (В коментарната рубрика на „Гардиън“ един от кореспондентите изказа
мнението на мнозина: „Гледах и извиках „Какво?!“ на телевизора, макар и да бях сам в стаята... За всичките ми години като фен не съм виждал толкова бързо изпълнен корнер в наказателното поле, толкова успешен, на такова ниво и с толкова решителна роля“.)

Когато прозвуча последният съдийски сигнал, ревът на тълпата го заглуши, а някои от футболистите паднаха на колене със сълзи в очите.

Мо Салах беше с тениска с надпис „НИКОГА НЕ СЕ ПРЕДАВАЙ“, а на лицето му грееше най-широката усмивка на стадиона.

На пресконференцията мениджърът изглеждаше безмълвно поразен от постижението на тима му.

„Ако трябва да опиша този клуб, то той е едно голямо сърце, а тази нощ то биеше като обезумяло“, каза Клоп.

В този момент той рече, че играчите му са с „манталитет на гиганти“, цял сезон са глава до глава със Сити, миналата седмица са загубили от Барселона, а тази вечер са излезли без двама основни футболисти.

„И преди съм го казвал на момчетата: „Не смятам, че е възможно, но понеже сте вие, смятам, че има шанс“. Това е невероятно.“

През следващите дни възхитата от мача утихваше, а аз не можех да спра да мисля за онзи четвърти гол. Не искам да омаловажавам по никакъв начин изпълнението на Трент, но ми се струва, че това брилянтно вдъхновение отчасти се дължи на Клоп – той му даде възможност като тийнейджър, подкрепяше го като играч в първия отбор и накрая му внуши увереността да опита нещо толкова скандално. Да приеме риска, че ще изглежда глупаво, ако не се получи. Уменията и бързата мисъл са изцяло в стил „Трент“. Но основата е на Клоп.

След мача се зароди цяла митология, която предизвика спор дали това е най-великият обрат в историята на Шампионската лига, повелик дори от онзи в Истанбул през 2005 г. (Феновете на Шпорите могат да твърдят, че тази чест всъщност е тяхна, с чудото им от полуфинала срещу Аякс само 24 часа след успеха ни срещу Барселона.) Чисто като резултат, 3:3 срещу Милан, е поневероятен, от днешна гледна точка е направо необясним.

Ето какъв беше съставът на Ливърпул тогава: Дудек, Финън (45-Хаман), Карагър, Хюупия, Траоре, Луис Гарсия, Джерард, Алонсо, Рийзе, Кюъл (23-Шмицер), Барош (85-Сисе).

Има някои читави играчи от типа на черноработниците в клуба и двама от световна класа – Джерард и Алонсо.

Да погледнем състава на Милан: Дида, Кафу, Неста, Стам, Малдини, Пирло, Гатузо (111 – Руи Коща), Зеедорф (85 – Сержиньо), Кака, Шевченко, Креспо (85 – Томасон).

Как, за Бога, успяхме да победим отбор с Пирло, Малдини, Кака и Креспо – големите вождове сред славните бойци? Ами, чрез воля за победа, упоритост, късмет и вдъхновеното представяне на Йежи Дудек между гредите. Да не забравяме, че спечелихме чак след дузпи.

Отборът на Ливърпул, който се наложи над Барса, нямаше слабо звено. Вече се бяхме изправили срещу тях на „Камп Ноу“ и загубихме. На „Анфийлд“ ги надиграхме и ги преборихме човек срещу човек. За мен разликата между петата и шестата ни Шампионска лига е тази. За 2005 г. си мисля „Как се случи това?“, докато мнението ми за 2019 г. е: „Напълно я заслужавахме“.

Единственият недостатък на финала в Мадрид беше липсата на драма. Нямаше как да има повече напрежение след епичните полуфинали и при все цялото ми уважение към Шпорите и феновете им съдбата беше с Ливърпул. Това беше по-скоро коронация, а не състезание. Съмнителна дузпа във втората минута вкара мача в скучно русло, от което нито един от двата тима не успя да се измъкне. Алисон направи две добри спасявания, преди
Ориги – кой друг? – да измъкне успеха с нисък шут минути преди края.

Най-прекрасното от всичко в двубоя е шестминутно клипче в Ютюб с празнуването на Юрген Клоп, в което камерата просто го следи след последния съдийски сигнал. Няма коментар, а и няма нужда от такъв. Виждаме го как прегръща всеки от играчите си, хората от щаба и някои от Тотнъм. Няма удари във въздуха, няма стиснати юмруци, просто леко изумена почуда по терена, докато около него се вихри еуфория. Ако това не ви накара да се усмихнете, нищо друго няма да ви накара.

А, между другото, Сити спечели титлата през сезон 2018 – 2019 г. С една точка преднина.