ОТВРАТ: Жената на актьора Денис Христофоров изяде шамарите в родилното

В края на миналия месец актьорът от "Откраднат живот" Денис Христофоров и жена му Антония посрещнаха сина си Филип в столичния "Майчин дом". Щастието на двойката обаче е било помрачено от кошмарна случка в родилната зала - прясната майка е била брутално бита и обиждана от акушер-гинеколожката д-р Ирена Шикова.

Ето разказа на Антония, като си запазваме правото да дадем възможност на д-р Шикова да отговори на потресаващите обвинения:

25/06/25 се превърна в най-важната дата за мен.

Тогава се роди синът ми Филип Денис Христофоров.

7:20. 4 кг. 52 см. Любов. Нашата любов. Чакахме този момент толкова развълнувани, че нямах търпение като мине да ме попитат "Как си?" и аз да изкрещя на света, че се чувствам ВЕЛИКО. Уви, съдбата имаше други планове за мига, който си представях всеки ден в тези 9+ месеца,
както и друг отговор, с който обаче до скоро ме беше срам да отговаря.
Заедно с моите прекрасни лекари планирахме да родя естествено. Всичко го позволяваше. Една приятна бременност, чудесно бебче, застанало в позиция отдавна и чакащо своето време. По препоръка и след наша справка решихме, че когато моментът настъпи ще отидем в Майчин дом, първенец по бебета и неонатология. Посетихме отворени врати, няколко пъти бях на тонове там и да - не е хотел, но там работят хора обичащи работата си и децата. Бях сигурна.
48 часа преди да се роди Филип започнаха моите мъки. Силно изтощителни и болезнени за мен, но безкрайно изпълнени с подкрепа и грижа от моя мъж. Приеха ме в ранните часове на 25/06 през спешното отделение и ме настаниха в родилна зала,
където да дочакам своите см разкритие.
Изпитвах страхотни болки, други такива не бях до този момент от живота си. Търпях всяка контракция часове наред,
а между тях се усмихвах, защото приемах целия процес със спокойствие и очакване и знаех, че това е част от нещата.

"Българският Къванч Татлъту" Денис Христофоров

След 3 часа самичка в родилна и достигане до едва 5 см разкритие натиснах всички възможни бутони над леглото, за да помоля за упойка. Знаех, че нямам сили да изтърпя до 10 см и в крайна сметка имам това право - да се облекча.
Уважиха молбата ми, но не разбрах, защо ме накараха след 3 часа в тази зала да стана и да се преместя сама в друга. В нея да ми сложат упойка и в нея да родя. Някак се придвижих. Преди момента за поставяне на упойка, като разумен човек, предупредих, че започва контракция, за да не ми поставят нищо в този тогава, защото знам, че не трябва да мърдам и е опасно. Това, което последва обаче беше началото на най-големият ми ад. Ръка и глас, които дотогава не бях видяла и чула ме шамаросаха през лицето. Буквално. Точно така - изядох шамарите, защото “откъде накъде една от най-добрите анестезиоложки в София ще се занимава да ме чака мен, просто да се стягам и да не мърдам, иначе никаква упойка”.
Тези шамари ме шокираха, стаписаха. Думите ме уплашиха ужасно. Не трепнах, Господи, не помръднах, не знам откъде имах сили по време на две едноминутни тежки контракции,
но заради детето, аз не мръднах. Помня прекрасно погледите на екипа в стаята, сякаш бяха по-стреснати и от самата мен.

Така го усетих. Те познаваха жената, която направи това.

Аз тепърва щях да се запозная с нея. За някои доктор, за мен - бъдеща травма.
Последва още вербална агресия. И не само. Аз упойка в този момент вече нямах. Чаках с 10 см разкритие около час и 30 минути. Всичко си беше заминало. Обикалях с болките и чаках.

Тази жена крещя. Била съм “простакеса”, “не съм знаела как да раждам”, “дошла съм неподготвена”. Прощавайте, но къде точно се готвиш за това? В най-уязвимия и личен момент

за женското същество, друго такова ме унижи и остави да се чувствам безпомощна.
Раждах на кошетка. Сама трябваше да си държа краката. Нищо от това, което трябваше да има едно магаре, не беше монтирано - степенки за краката и дръжки за ръцете. След това прецениха, че съм “неспособна” и казаха “клякай”. Самичка, ужасена, многократно се качвах и слизах от това “магаре” в опити да родя сина си, за който не спираха да повтарят, че е голям, главата му също и аз просто няма да успея. Болеше ме. Всичко ме болеше. Душата повече от тялото.
Клечах и се молех да успея, а той да издържи още малко. Нямаше милост. Никой нямаше. Анестезиоложката опита да помоли тази жена да ми сложи “поне половинка”, но ѝ отказа,

“и без това не съм могла да раждам”. Усещах всичко.

Беше ми забранено да издавам и звук. Не можело да викам, това не е раждане. Представяте ли си, че за момент дори си казах, “тя сигурно се държи така с мен, защото иска да ме мотивира”, но защо някои ги мотивират с погалване и мила дума, а тя с мен се държа като с парцал? Това ли заслужава млад, адекватен човек, искащ да има семейство, да дари на тази държава дете? Аз чувах непрестанно как “явно искам да си утрепя детето”.

Антония с малкия Филип

В един от пътите, в които бях отново на “магарето” се усетих, че в горната му част има дръжки. Нещо, за което да се хвана, за да имам опора при напън. Бях плесната отново - през ръцете, защото “това не било шезлонг и аз не съм на плаж”. Трябвало да се стегна, “че я да съм се видяла, 180 см, нямало кой по моя корем да скача, че да родя, за какво ми били тия мускули”.

Моето ангелче през цялото време се държеше. Това държеше и мен. Тоновете му бяха в норма и това ми даваше вяра, че ще успея. Въпреки, че имаше мигове, в които вярата я нямаше. Аз умирах. Наистина. Така не се бях усещала никога в живота си. Казах им, че не мога, наистина, че просто там аз ще умра. За окуражаване получих “не ми пука, важно е детето да е добре”. Плача. Плача сега, плаках и тогава. Кое дете е добре, ако майка му я няма...
След повече от час обиди, викове, цинизъм, грубост, болки, “възхищение” как сама съм се качвала и слизала от “магарето” ми предложиха да ми сложатлипсващите на му аксесоари и

попитаха “дали тогава съм щяла да родя?”. Сякаш аз просто го решавам. Сложиха ги, но вече бяха извадили и вакуума. Най-големият ми ужас, но в същото време в онзи момент и някакво облекчение. Всичко друго оттам се случи за секунди.
Имах опора, имах опита от напъването. Вярвам, че знаех как.
Не съм имала никакви поръжения след раждането от “неефективни напъни”, както са описани в епикриза.

Той излизаше. Главичката му беше там.
В точния момент използваха и вакуума.
За това безкрайно им благодаря, тук наистина помогнаха на детенцето ми.
Беше прекрасен.
Роди се моят Ангел.
Нашият Филип.

Д-р Ирена Шикова

Мили хора, в този безкрайно уязвим момент от живота ми, мълчах, търпях, молих се, нямах избор, зависех от тази жена,
от всички онези хора там. Бях готова да си замълча и никога да не разкажа за тази история. Беше ме срам, беше ми неловко.
Аз ли съм виновна? С какво го заслужих? Явно наистина аз не мога. Но знаете ли, МОГА. Мога да споделя на света и да предпазя следваща майка. Миналото не мога да оправя. Травмата си ще лекувам, но ако мога да направя нещо за някоя друга жена с този разказ, то е да я помоля да не ражда, дори да си е платила при д-р Шикова.

Там нямаше любов.
Там беше моят ужас.
Аз вече съм по-добре.
Имам цялата любов и внимание на човекът до мен,
на семейтството ми и всички близки,
които ме заляхте с позитивната си енергия.

Вие сте лек.
Днес аз вече мога да отговоря честно на “Как си?"
Споделям. Дължа го на всяка бъдеща майка. Дължа го на себе си.