Гарет Саутгейт отново направи Англия значима (част I)

Гарет Саутгейт не беше в настроение да размишлява върху наследството си късно в онази неделя вечер на 14 юли, когато даде мрачната си пресконференция под "Олимпиащадион". В последната си публична изява като селекционер на Англия той заяви, че е "трудно да се размишлява толкова скоро след подобно поражение".

За втори път в рамките на три години той трябваше да стои и да гледа заедно с разплаканите си играчи как противникът вдига трофея на европейското първенство вместо него.

"Да изведеш Англия на два финала никога не е било правено досега, каза той. - Но ние дойдохме тук, за да спечелим, и не успяхме да го направим".

Във вторник сутринта научихме, че това наистина е краят на пътя за Саутгейт - така че през следващите няколко седмици няма да има нищо друго освен съдебни дела за наследството. А може би сега британците са твърде близо до това, за да имат някаква перспектива, като че ли стоят в подножието на планина и се мъчат да възприемат всичко.

Голяма част от дискусиите ще зависят от тези две неизбежни точки по-горе: първо, че Саутгейт изведе Англия до два големи финала, ниво на представяне, което тя е играла само веднъж в историята си, през 1966 г.

Второ, че той не успя да спечели нито един от тях, нито пък някоя от кампаниите си за Световната купа. Той вдигна летвата по-високо от всеки друг в поколенията, но в крайна сметка все пак пропусна последния си скок.

Това обаче е Саутгейт и Англия, така че има нещо повече от подреждане на отбора на терена. Това се превърна във въпрос на политика и култура, на отношения с обществеността и медиите, на национални приоритети и национален разказ.

За мнозина въпросът се свежда до ценностите, до това за какво се бори Саутгейт и как ги кара да се чувстват. През февруари в интервю той е попитан какво би искал да пише в некролога му. И даде ясно да се разбере къде са неговите приоритети.

"Надявам се, че той беше достоен човек, каза Саутгейт. - Нищо друго не би било толкова важно. За съжаление напоследък ми се налага да ходя на погребения или да говоря за бившите мениджъри на Англия - Тери Венабълс и Боби Робсън. И първите неща, които ми идват на ум, са какви са били те като хора. След това имаше възхищение от това какви са били като треньори и всичко останало. Но отправната точка беше, че те бяха добри момчета, добри хора".

Осем години са много време във футбола. Осем години са достатъчно дълъг период, за да се изчерпи търпението на хората. Осем години са достатъчно дълъг период, за да може успехите вече да не предизвикват толкова доброжелателност, а недостатъците и слабостите да дразнят още повече.

В груповата фаза на току-що отминалото европейско първенство се забелязваше едно недоволство. Имаше нетърпение, усещане за раздразнение от всички страни. По-добре да си тръгнем сега, отколкото да го оставим да се разраства, да оставим оплакванията от създадената среда да се превърнат в нещо много по-отровно, например след нулевото равенство срещу Хондурас във втория мач от световното първенство през 2014-а.

Но това бяха осем изключителни години за Англия. Това, че Гарет Саутгейт остави на своя наследник изключително трудно наследство, говори всичко за промените, които той извърши: сега има очаквания, сега хората смятат, че Англия трябва да печели турнири. Което, като се има предвид къде се намираше Англия, когато той пое поста през 2016 г., е забележително постижение.

Нека започнем с очевидната част: Саутгейт очевидно е най-добрият селекционер на Англия в съвременната епоха. Той стои с глава и рамене пред всички след Рамзи, дори пред Боби Робсън.

За момент си спомнете колко рядко се случва английският отбор да играе в такива големи мачове. Англия не е достигнала нито един финал на голям турнир между 1966 г. и момента, в който Саутгейт ги заведе на "Уембли" през 2021 г. Те достигнаха само два полуфинала - 1990 и 1996 г. - през тези дълги пустинни години между Рамзи и Саутгейт. Те дори не се класираха за световните първенства през 1974-а, 1978-а и 1994 г., нито за Евро 2008. Когато Саутгейт пое поста, Англия току-що беше унизена от Исландия на Евро 2016. Дори ерата на Свен-Йоран Ериксон - три поредни четвъртфинала - се усещаше като стандарт, към който Англия не можеше да се върне.

Спомнете си колко разбит се чувстваше отборът на Англия в онзи момент или когато три месеца по-късно заместникът на Ходжсън Сам Алардайс беше принуден да подаде оставка само един мач след началото на мандата си. В онзи момент те бяха ужасен отбор: объркани, крехки, някак едновременно самодоволни и плахи. Бяха се издънили на последните четири турнира, а до този преди това дори не бяха стигнали - най-добрият отбор, който победиха през кампаниите 2010-а, 2012-а, 2014-а и 2016 г., беше... Швеция.

Всъщност те не бяха играли добре от Евро 2004 насам, 12 години преди той да поеме поста.

И така, какво е в основата му? Как Саутгейт - след три години в Мидълзбро и три години с отбора на Англия до 21 години - успя да разкрие повече от проблемите, отколкото неговите по-известни предшественици? Защо именно Саутгейт беше човекът, който почти намери изход от стаята за бягство?

Бихте могли да започнете обясненията си от това, което Англия направи добре на терена: овладяване на детайлите и наказателните удари, превключване между системи с трима и четирима защитници, следване на най-добрите практики от други отбори, които са печелили турнири. Но всичко това е встрани от това, което прави Саутгейт такъв, какъвто е.

Първото нещо, което Саутгейт донесе в работата си, е смирението. Никой не е бил по-наясно с провалите на английския отбор от Саутгейт - играчът, чиято една малка грешка предизвика един от най-болезнените моменти в историята му. Тук беше човек, който нямаше илюзии за това как изглежда английският провал.

Самият той се беше загледал директно в слънцето. Фактът, че Саутгейт пое работата три месеца след Исландия, само подсили тезата му за това колко исторически слаба е била Англия, защо не трябва да приема нищо за даденост, да бъде смирен и да започне отначало. Дори този месец, в навечерието на четвъртфинала, Саутгейт отхвърли въпрос, който възприе като намек за това, че Швейцария ще бъде лесен съперник, като каза, че това е "класически пример за това какви права имаме като нация".

Това смирение дава на Саутгейт способността да се учи. Той проучи какво е направило другите отбори успешни в големите турнири. Знаеше, че не става въпрос само за това да пуснеш най-добрите си играчи на терена и да разгромиш противника. Футболът в турнирите е свързан с търпение, съобразителност и гъвкавост, поддържане на чисти мрежи, запазване на свежестта на най-добрите играчи и използване на резервна система, когато е необходимо. Не става дума за това да доминираш във всеки мач от самото начало.

Саутгейт се научи на психология, ясно вземане на решения под напрежение и как да даде на играчите си възможно най-добрия шанс да спечелят дузпа. Той не можеше да контролира резултата, но можеше да настрои процеса така, че да им помогне.