Големият Борис Христов на 75 години

Поетът се усамоти в родопското село Лещен

Топ
11:30 - 14 Август 2020
1093
Големият Борис Христов на 75 години

Днес 75-годишен юбилей празнува един голям български поет: Борис Христов. Той е роден на 14 август 1945 г. в село Крапец, Пернишко. Завършва гимназия в Перник, после българска филология във Великотърновския университет.

След дипломиране работи известно време като учител и като журналист. Прави общ дебют с още двама творци в сборника „Трима млади поети“ (1975), а самостоятелен дебют – с „Вечерен тромпет“ (1977).

Президентът Жельо Желев отправя покана към Борис Христов да стане вицепрезидент, но поетът категорично отказва. Носител е на Голямата литературна награда на СУ „Св. Климент Охридски“ (2000), както и на ред други литературни отличия. През 2010 г. с писмо до Министерския съвет отказва да получи присъдения му орден „Св. св. Кирил и Методий“ – първа степен.

Борис Христов е съставител на антологиите „Българска лирика“, „Българска народна лирика“ (1994), „Български разкази“, „Народни устни писмена“ (1995), „От изгрев солнце до заник“ (1997) и на смятания за мистификация през XIX век епос на българо-мохамеданите от Западните Родопи, „Веда Словена“ (1997).

Борис Христов е автор на сценарии за игрални, документални и анимационни филми, между които: "Смъртта на заека" (игрален), " Сънувам музика" (документален), "Бащата на яйцето" (игрален), "Лабиринти“ (документален), „Свирачи“ (документален), "Загадката „Веда Словена“ (документален). Режисьор на тези филми е Анри Кулев.

През последните години поетът живее заедно със семейството си в живописното родопско село Лещен.

Пак ще живея - една ръка ако имам,
и ще се радвам, че тъкмо тя е останала.
Пак ще се топля с листото през зимата
и от листа ще си правя сандалите...

Бяхме тръгнали да разбием стената
и на площада да изгорим като слама,
но в една дупка изгубих моя приятел,
а след него и другите - двама по двама.

Без да мисля тогава, че дойдох да живея,
аз затворих очи, за да нямам свидетели -
и я блъсках, и дращих, и вих срещу нея,
докато не покапа кръв от ръцете ми.

И припаднал накрая в дивия бурен,
плаках тайно от гняв и обида -
извикаш ли нещо, няма кой да те чуе,
каквото напишеш - няма кой да го види.

Последната моя надежда тогава издишах
и сам си отрязах крилата наболи -
какво е човекът, щом малката мишка
може спокойно да мине отдолу!..

Но свършва живота, ще прекипи като сода -
всичко друго е вятър и стихове.
И ако трябва сега да извикам свободно,
извикал бих само: "Аз викам."

Ако имах и малко сили в ръката
и трябваше да напиша някоя дума,
написал бих смело върху стената:
"Това е стена!" И нищо друго.